My Mir

"Животът. Между другото. Между крачките."... или пък между поезия и проза, между сън и реалност, между миналото на скритите семейни тайни и настоящето на неизречените житейски истини – това е екзистенц пъзелът в съдбата на три поколения жени от едно семейство в романа Часовниците в стаята на мама (получил наградата за литература на Европейския съюз през 2016) на Таня Ступар Трифунович. Откъсът от този, колкото интимен, толкова и универсален роман, ще ви срещне с Ана (жена-майка-дъщеря) във важен етап от живота ú – един от онези моменти "между", които идват неповикани и без предизвестие на няколко пъти в живота, за да изградят и определят, тук и сега, Всичко онова, което Сме... между раждането и смъртта.

Ана стана рано. Среса се, събра назад косата си. После стисна с ръце глава и се загледа в огледалото.

Това не съм аз, рече тя на отражението си. То не отвърна нищо. Помисли, че мълчанието му е добре дошло, тъй като има дни, когато и отраженията говорят.

Вдигна рамене и реши да живее. Може би не точно така и не точно в този момент, може би в някой предишен или малко по-късен. Реши да живее – такава. Променена. С едно Аз, малко по-различно от онова, което гледа всяка сутрин в огледалото.

Излезе на улицата. Тръгна към работата. Поздравяваше пътьом познатите. Влезе в кафенето до офиса, където почти винаги се отбиваше. Келнерът донесе кафето ú. Засмя се и отбеляза, че дълго време не е идвала.

Сега съм тук. Прозвуча странно и на самата себе си, решително и някак смешно.

Сега съм тук, повтаряше си наум, докато влизаше в сградата и се изкачваше по стълбите, които водеха към офиса. Сега съм тук, докато отваряше вратата и поздравяваше хората, които не забелязваха, че е една по-различна Тя. Или се правеха, че не забелязват.

Тук съм.

И ще ми трябва време да свикна с това.

Вещите ú бяха разхвърляни в чекмеджетата и по бюрото. Събра ги, напъха ги в някакъв плик и ги хвърли. Не изпитваше никакви чувства към документите, книгите, забележките, снимките. Остави на празната маса само календара, на който бяха отбелязани датите на съответните задължения.

Задължения. Това са спасителните останки от един потъващ кораб, за които се хващаш, за да не се удавиш. След корабокрушението ти остават малко неща и само една ясна мисъл – трябва да преживея.

Това стана правило, което повтаряше.

Трябва да преживея.

И тук се заформя кръгът от ужасни въпроси, които започват винаги с как.

Как, след като онова нещо е умряло и се е търкулнало нанякъде?

Как след толкова дълга и упорита празнота, в която няма нищо друго освен ехото на собственото ти име, напомнящо, че в известен смисъл това все пак си ти, което е и най-ужасната от всички мисли?

Как, когато повече не знаеш какво е онова, което трябва да призовеш у себе си, което трябва да се опиташ да бъдеш през всички онези дни, които идват отнякъде към теб?

Децата сигурно не се раждат като празна плоча, но аз съм се родила такава. Празна.

Така мислеше, докато прокарваше ръка от единия до другия край на изпразнената маса. Празна плоча. Имаше нещо утешително и страшно във всичко това. Може да я изпише отново от самото начало. Сама.

Кой знае чие е било написаното преди, достигнало тук от предците, от нещо по-старо дори и от тях.

Тя беше видяла как всичко се разпилява – безброй богове, ангели, демони, живи и мъртви хора. Не беше сигурна дали това е нейният край, или начало.

Не знаеше колко ще продължи това състояние, не знаеше дали след него съществува нещо по-различно, при което от едната страна стоиш ти, а от другата няма нищо, абсолютно нищо.

Нищо, измърмори тя и включи компютъра.

Сега ще дойдат хората. Ще отварят уста. Ще търсят нещо.

Ще отбелязва новите дати на календара.

Задълженията.

Тънкият червен флумастер ще се плъзга заедно с ръката по гладката хартия.

Таблицата се попълва, мислеше Ана. Изпълва се с нови безсмислици, със стари и нови хора, с копнежи и страхове.

Повтаряше неизменно дневните ритуали.

Днес изглеждате много добре, рече сервитьорът.

Благодаря, отвърна Ана, засмя се и се улови как гледа лицето му и си мисли, че е красиво. Откога не бе помисляла за някой мъж, че е красив, от година, две, пет.

Откъсна поглед от лицето му с мисълта, че преди тези пет години все още е била млада, а сега – вече не е. Не е млада вътрешно. Не е млада онази, чието отражение я гледа от огледалото. Не е старо лицето ѝ, все още може да се каже, че е хубава. Очите ú, нейните очи, не са млади и това я нервира. Още не е свикнала с погледа от огледалото. Но един ден и това ще стане. Може дори да се срасне с нея, този чужд поглед в очите.

Някога. Може би.

Наред е, жива съм. Обхвана с ръце раменете си и здраво ги стисна.

Жива съм.

Само това. И то е достатъчно.

Дори в това не беше сигурна понякога, когато мислите ú изведнъж се плъзгаха в онзи процеп между живота и смъртта, в който се задържа твърде дълго.

Свали дрехите си една след друга и загледа тялото си в огледалото. Почти е същото.

Избягваше срещата с очите. Легна във ваната. Само да не мисли.

Не отново.

Водата успокоява.

Следобед. Обяд. Спане. Разходка. Телевизия или книга. Понякога двамата разговарят, тя и мъжът ú. За политическата ситуация. За икономическата криза. Нищо лично. Избягват личното. То боли.

Сутрин детето се вмъква до нея в леглото. Отпуска я ароматът на детската коса и мекотата под пръстите ú.

Светлината нахлува в стаята рано сутрин, неочаквано. През лятото слънцето се промъква през завесите, винаги открива някакъв малък отвор. Светлината се разлива по лицето ú. И я събужда. Гледа тялото му до своето. Плаши я пропорционалността на формите, на чертите на лицето му, на ръцете, които лежат отпуснати. Настръхва при мисълта, че не знае кой е той. След толкова години. Нещо далечно и отсъстващо сякаш спи у него. Нещо, до което не може да стигне. И започва да извлича един след друг купища общи спомени. Той е тук. Той е последователен. Той е любезен. Излети, пътувания, обяд, който е приготвил. Радостта, когато тя прави сладкиши. Детето, което двамата държат за ръка. Летуванията. Има още и още. Не ме е обиждал. Никога не е бил неприятен. Любезен, повтаря Ана. Любезен. Кой е той? Иска ѝ се да го разтърси и да го попита едновременно уплашено и сърдито:

Кой си ти? Глупаво е да се поставя такъв въпрос на човек след толкова прекарани заедно години. Да, старала съм се, но може би не е било достатъчно. Старала съм се да го опозная. Може би не съм била достатъчно упорита. Кой е този мъж? Любезен е. Ще пием заедно кафе преди работа. Тази сутрин ми трябва кафе. Трябва да престана с това. Това е той, моят мъж. Това съм аз. Той е моят живот. Сега от стаята ще се чуе трополенето на стъпките ú и тя ще се вмъкне между нас. Това трополене успокоява. Омъжих се за него, защото беше приятен. Каква глупава причина. Не е истина, беше умен и внимателен. Не е истина.

Беше самотен и ти беше самотна и знаеше, че няма да те остави дори ако пожелаеш да си отиде. Ти си отиде. И... Не. Не. Не искам да мисля за това. Когато беше в процепа, между двата свята, той протегна към теб силните си ръце, за да те подкрепи. А ти уплашено повтаряше кой си ти. Това трябва да престане.

Тя сложи вода за кафе на печката. И завъртя крана, за да се напълни ваната. Във водата тялото олеква и по-лесно се мисли.

Задължения. Изброи наум всички дневни задължения.

Чу трополенето на стъпки и мамо, къде си, и мамо, ти вече си станала. И мъжки глас остави мама на мира да си вземе един душ.

И двамата продължиха да разговарят на фона на включения телевизор. Шумове. Ана чувстваше как мислите я заливат и я отнасят някъде другаде. Но аз трябва да бъда тук. Излезе от ваната и с резки движения изтри тялото си.

Отвори вратата, помисли – така изглежда семейството на всички реклами. Висок и силен мъж, хубаво момиче на тринайсет-четиринайсет години и жена с прическа като нейната сега, нито много къса, нито много дълга, старателно вчесана. Рекламата се извъртя пред очите ú. Кафе или прах за пране, или някакъв пастет, не, на масата все още няма нарязани филии хляб.

Добро утро, каза Ана и целуна и двамата.

Кафето се стичаше в гърлото. Разговаряха. Стана. Целуна ги отново.

Надолу по стълбите, по улиците, до офиса.

Ритуалите са важни, за да преживее човек, защо ли не съм помисляла за това преди. Всъщност аз ги презирах. Тези повторения. Тази нота, която натрапчиво удря ушите. Има нещо в тях, което привлича и плаши. Погрешна мисъл. Отново. Призови музиката на ритуалите. Повторения, нежни повторения.

Сутрин градът е хубав. Сменят се хора, и зеленина, и сякаш всички имат идеи и знаят какво правят.

А знам ли аз какво ще правя? Ще измисля пътьом нещо.

Тази мисъл ú хареса. Идеята за това, че цял живот може да се измисля. Да се преправя, да се чертае, да се оформя.

Животът. Между другото. Между крачките.

Върви забързано по улицата, спира на кръстовищата.

Гледа.

Озърта се.

Продължава.

   Часовниците в стаята на мама (превод Ася Тихинова-Йованович, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Срещата с Таня Ступар Трифунович е на 11 април в литературен клуб Перото от 19:00

"Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни." – да, вторият роман Онова, за което не искам да мисля на нидерландската писателка Йенте Пòстюма разказва историята и силната връзка между двуяйчни близнаци през призмата на дневниците на Едно, ала разкодирани от очите и потока на мисълта на Две... Онова, за което не иска да мисли Две, всъщност, е вплетено фино (запазена марка на целия роман, номиниран за наградата на Европейския съюз 2021) в откъса по-долу – самоубийствата и най-вече самоубийството на Едно – като ни връща към 12 юли 1993 година (ден без самоубийства в Ню Йорк), към Кулите-близнаци и други двойни метафори...

В националното проучване за нивото на щастие нашето село се класира малко над средното за страната. Или малко под средното, забравила съм. Във всеки случай пазя топли спомени от летата на село. Брат ми – не. До последно се ядосваше, когато заговорех за фонтана на площадчето, за децата, най-малките – голи-голенички, по-порасналите – пооблечени, и за блестящо розовия бански от две части, който леля ми беше донесла от Ню Йорк. През 1990-а – годината, в която с брат ми навършихме десет, годината на блестящо розовия бански – в Ню Йорк били извършени 2245 убийства. Самоубили се 596 души. В същата година няколко момчета добиха навика да приклещват брат ми, докато играе на фонтана, и да му смъкват банския, така че да се прибира вкъщи по голо дупе.

Ню Йорк познава и дни без самоубийства. Те не се празнуват шумно, не се обявяват предварително. 12 юли 1993 година е бил такъв един ден – ден без самоубийства в Ню Йорк. Научихме го следващия следобед от телетекста. Тъкмо се бяхме прибрали от полето зад супермаркета, където се извисяваше строителен кран. Според брат ми машината била висока поне петдесет метра. Какво ли е да се качиш най-горе?, почудих се аз. Зад мен забръмча мотор и когато се извърнах, видях работника от месарския отдел да отпрашва с мръсна газ. Врявата, която вдигат моторите, казва брат ми, не е необходимост, а чиста фукня. Когато отново обърнах лице към крана, брат ми вече се катереше по конструкцията. Сведох поглед към земята, към тревата под обувките си и не отместих очи, докато не ме заболя вратът и брат ми не тупна на крака до мен. Виждат се градът, каза, и реката, и всички завои, които прави тя, докато стигне града.

Красиво ли беше? попитах.

Беше най-вече далече, отвърна той.

Същата вечер, преди да заспим, той подхвърли: И днес беше ден без самоубийства.

Между 2000 и 2015 година броят на убийствата в Ню Йорк спаднал осезаемо. За сметка на това броят на самоубийствата се покачил. Сред най-популярните начини да си отнемеш живота в Ню Йорк станали обесването, задушаването и хвърлянето от голяма височина. Делът на онези, които се размазвали на паважа, се понижил. Въпреки това и до днес скачащите от висок етаж в Ню Йорк са повече откъдето и да било другаде в Съединените щати. Осем пъти повече, ако трябва да сме точни.

Може би Ню Йорк дължи този рекорд на Уол Стрийт, където във времена на рецесия мениджъри на хедж фондове се хвърлят поголовно от прозорците. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията служителите на Уол Стрийт са изложени на четиридесет процента по-висок риск да посегнат на живота си. По природа бизнесмените на Уол Стрийт са изключително амбициозни хора, перфекционисти, които се отъждествяват с работата си и непрекъснато се сравняват с колегите си.

Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни. Разправяха, че аз съм лежала зад него, а левият ми крак бил сгънат към лявото рамо. Затова не съм се появила веднага. Всъщност ни очаквали месец по-късно, но брат ми тръгнал да се ражда, та се наложило да изляза и аз.

Дълго време, дори след като научих за еднояйчните и двуяйчните близнаци, гледах на факта, че с брат ми не си приличаме, като на недъг в резултат от ранното ни раждане. Мислех си, че деветият месец служи за заличаване на разликите.

Брат ми беше по-подвижен, говореше по-високо, палеше се повече. Мяташе каквото докопа, блъскаше врати и риташе мебели. След подобен изблик се затваряше в стаята си и когато слезеше пак долу, се държеше така, сякаш не се беше случило нищо особено. Нашите просто го наблюдаваха и от време на време възстановяваха повредите. На мен те отделяха повече внимание. Аз настоявах да ме утешават, когато съм тъжна, и докато ме утешават, да не надничат към вестника или телевизора. По онова време още давах израз на всяко свое чувство, без да знам, че не се прави така. Когато говореха за мен, ме наричаха драматичната актриса. Брат ми беше своенравният. За всичко беше по-осведомен от мен. Така и не го чух да възкликва: Сериозно?!, докато му разказвах нещо. Или пък: Боже, нямах представа! Най-често отвръщаше: Знам. А ако не знаеше, просто си мълчеше.

Северната кула беше кръстена Световен търговски център 1, а южната – Световен търговски център 2. Северната беше висока 417 метра, докато южната беше два метра по-ниска. Световният търговски център 1 имаше антена на покрива. Довършен бил през 1972-ра, година преди втория, който пък си нямаше антена. За кратко първият бил най-високата сграда в света, докато през 1973 година в Чикаго не се възвисила 442-метровата Сиърс Тауър. Кофти за Световния търговски център 1. Ала кое е по-неприятното: да си държал първенството за кратко или никога да не си се докосвал до този рекорд, защото съседната сграда те е засенчила от самото начало?

Онова, за което не искам да мисля (превод Мария Енчева, корица Капка Кънева, 272 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Ако понякога се чудите, също като португалския писател Фредерико Педрейра, как работи паметта, то нейните ритуали доста напомнят жанра автофикция в романа Урокът на лунатика, с който Педрейра стана лауреат на Наградата за литература на Европейския съюз през 2021 година – от една страна са пъзел парчетата Живот, подредени на лавиците на реалността като книги в библиотека, "изчаквайки само и единствено момента на просветлението на моя дух" (както споделя Педрейра в откъса от романа по-долу), от другата страна е художествено украсената, сънуваната наяве, лунатична реалност, в която (за Фредерико) се преплитат образите на "зелената къща" на неговите баба и дядо, любимия футбол, плажовете на летните ваканции, презокеанските пътешествия с майка-стюардеса, университетските коридори на Роял Холоуей в Лондон и... приятелството на прадядо му с прочутия португалски писател Фернанду Песоа... Повече за лабиринтите на Паметта и Урокът на лунатика ще разкаже лично Педрейра на 16 юни, а сега се запознайте със "зеленото" лято на малкия Фредерико...

Г-Н ПЕСОА

Дълги бяха вечерите, които прекарвахме пред телевизора след вечеря, поглъщайки бавно сънотворната смесица от разкош и предсмъртен хлип, която бразилските сериали излъчваха с несравнима щедрост в средностатистическия португалски дом под безразличното, обсипано със звезди лятно небе, пулсиращо все още от горещина. Отдавах се на това занимание не точно по собствен избор, а защото не можех да измисля по-добър начин да се възползвам от заслужената почивка след цял един следобед, прекаран в ритане на гумена топка в зида, покрит с бръшлян и сухи листа на двора, където си представях, че виждам лунатичен вратар, който ме предизвикваше с хладни заповеднически думи; след това неизменно идваше ред на душа във ваната, където лежеше някакъв леген със съмнително предназначение под почернелия от влага купол, какъвто представляваше напръсканият като с черни мушици таван на банята, и на грубото докосване на пижамата до изгорялата от слънцето ми кожа, което ме караше да се отпусна в люлеещия се стол във всекидневната като някой Дикенсов сирак, комуто са дали подслон и сложили пълна купа в изпълнените му с благодарност ръце. Телевизията, която аз избирах, винаги беше друга и не можеше да мине без видеозаписващото устройство, с което си служех, за да гледам безброй много пъти мача от финала на купата на шампионите на Европа от 1990 г., която си оспорваха "Милан" и "Бенфика".

Дори не съм си представял, че някога мога да се върна в същата тази всекидневна на моите баба и дядо, обект на толкова любезни посещения, за да наобикалям многобройните етажерки (в гостната и в коридора на първия етаж, пазен от светицата, която баба ми и съседките си разменяха от ръка на ръка, взета назаем от енорийската църква), които през годините започнаха да ме изненадват с толкова много разкрития. Ако в определен период от своя живот съм прокарвал поглед по тези етажерки, без едно или друго странично гръбче да е събуждало у мен интерес, години по-късно същите тези пренебрегнати гръбчета щяха да ме накарат да задържа стъпките си в миг на почуда и на безмерно преклонение, да започна да оставям на заден план някогашните реликви и да разглеждам с пръст, залепен за брадичката, и бдителност, на която сбърченото ми чело придаваше доста театрален вид, старите, но за мен непознати томове, които ми се струваше, че са били там през цялото време, изчаквайки само и единствено момента на просветлението на моя дух. Не можех и да подозирам, че в стаята на леля ми Луиза, сред многобройните томове с крещящи корици на пренебрегвани автори както в миналото, така и сега, мога да попадна на книга от Жоао Мигел Фернандеш Жорже или на литературна класика от издателство "Улисея" като "Дневникът на един гений" от Салвадор Дали; щях да попадна на тях, но не от неподправено любопитство, а с натежало съзнание, изпълнено с багаж от думи, който вече ме караше да се прозявам повече от благоприличното, докато разговарях с хора от плът и кръв.

Ала насладата, която изпитах по-късно от тези и много други книги, така и не се съизмери с усещането за лекота, изпитано, когато сядах във всекидневната следобед, след четири часа игра на футбол на двора, посрещнат от умиротворяващата усмивка на леля ми Мария, която отмяташе нагоре бретона ми с върха на пръстите си, освобождавайки го от петното пот, което отблъскващо покриваше челото ми, нежни и внимателни пръсти, посочващи ми след това телевизора, този непроницаем елемент, който рядко достигаше до ушите ни в дома на баба ми и дядо ми и около който се водеха толкова много разговори, особено в празнични дни, когато по-младите и по-старите (малките, проглушаващи ушите на дядо ми, изпуснал дистанционното на мокета, а също и леля Кандида и прадядо Алберто, докато все още беше жив), на които всякакви тържествени привички им бяха естествено чужди, се опитваха да пуснат звука на устройството възможно най-силно, за да могат да продължат с всекидневните практики в живота си, за които излъчването на някои предавания имаше смисъла на емоционален барометър.

Рождените дни се разтягаха във все по-сложни обреди с разрастването на семейството и когато идваше ред на моя, винаги чичо Енрике със своя пищен мустак и своя леко сладникав парфюм ме вземаше в скута си; а дойдеше ли моментът да духаме свещичките, аз, все още детенце, потапях върха на носа си в бялата боядисваща пяна на тортата за радост на присъстващите, която не можеше да се мери с ръкоплясканията и подсвиркването на баща ми, а той се смееше с простичък и лек смях, сантиментален ориентир за голямата любов, която изпитваше към нас, към мен и към брат ми, и като виждаше семейството толкова сплотено, както винаги беше предвиждала в пророческото си старание баба ми, не можеше да стори друго, освен все така да се смее и да разменя разпалени прегръдки с останалите си братя, поздравявайки специално чичо Енрике, задето му беше хрумнала блестящата мисъл да увековечи по все същия начин (винаги неочакван, защото беше извънредно непринуден) кисело-сладникавото тържество за моя рожден ден.

Единствено леля Витория не можеше да ни почете с присъствието си; спомням си за тази сестра на моята баба все по един и същи начин: безформена старица на легло, неспособна да произнесе нито дума, лежаща и смучеща през сламка малкото количество течна храна, приготвяно за нея от леля Кандида с отдаденост, която сръчността в жестовете ù на възрастна жена караше да изглежда като граничеща с божественото. За мен, и съжалявам, че го казвам, беше наказание ходенето до дома в Оейраш, където леля Витория живееше в леглото си, защото знаех, че съгласно добродушните нареждания на баща ни както аз, така и брат ми нямахме друг изход, освен да се превием пред проснатата посред гостната госпожа и да целунем бледите страни на лицето ù, с плътността на чуплива безцветна хартия, с пълно отсъствие на живот, толкова действителна и присъстваща в безсрамието на своята отблъскваща миризма на смърт с бавното изгасване на едно заличено тяло, което аз така и не свикнах да възприемам дори в параклисите на църквите в дните на бдения.

Урокът на лунатика (превод Илияна Чалъкова, корица Капка Кънева и Ванеса Александрова, 256 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия

Срещата с Фредерико Педрейра е на 16 юни | 18:30, Casa Libri

"Приживе тя много държи на личното пространство и не може да понася някой да го наруши. Мисълта, че целият неин живот и тялото ѝ са подложени на щателен преглед, е болезнена за всички, които са я обичали." – тези думи принадлежат на романа Картата на разкаянието от белгийката Натали Сковронек (очаквайте гостуването ѝ на СМЛФ през декември) и тънко иронично загатват, че тази пъзел история (удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2020-а) всъщност е интимна аутопсия на целия живот на издателката Вероник Вербрюген, на нейните връзки с двамата ѝ любими мъже, на отношенията с 21-годишната ѝ дъщеря Мина... до разкриване на Vera и Eikon – думите, от които е съставено името Вероник – или иначе казано, верен образ...

Нещастен случай щеше да реши съдбата на съпружеската двойка Вероник Вербрюген и Даниел Мейе, защото при създалото се положение беше ясно, че единствено смъртта е в състояние да ги раздели. В този смисъл би могъл да се тълкува и текстът върху поканата: "В събота, 18 декември, в 20 часа на улица "Касет" № 16Б в офисите на издателство "Пон" ще се състои възпоменателна среща в чест на живота и делото на Вероник Вербрюген, която на този ден щеше да навърши четиресет и четири години. Тържеството е организирано от издателството и от Даниел Мейе, неин спътник до самата ѝ смърт. Всички, които познаваха и обичаха Вероник Вербрюген, са добре дошли". Носеше се слух, че Даниел се кани да прочете поема по повод скръбта от понесената загуба, което за него би било нещо съвършено ново, тъй като до този момент бе публикувал единствено в научни списания, и то без особено желание. Никой от близките му не бе виждал въпросния текст и малцината в течение на намерението му се питаха какво би могъл да съдържа.

Самата Вероник не обичаше да споменава по какъв начин Севените бяха станали част от живота ѝ, но записките ѝ разкриваха колко често бе бродила по планинските пътеки, отъпкани навремето от Робърт Луис Стивънсън, автора на Островът на съкровищата. Беше си наумила да изучи названията на дърветата и цветята, винаги носеше в раницата справочници, които прелистваше, за да сравнява. Отскоро беше инсталирала в телефона си приложение за разпознаване на птичите песни. Започнала бе от чучулигата, която лети толкова високо в небето, че първо се дочува гласът ѝ, преди да се мерне самата тя. Тук повече откъдето и да било другаде всичко будеше любопитството ѝ. Вероник не пренебрегваше и професията си: срещаше се с местни художници, проучваше какво издание би могло да разкрие своеобразието на тукашните пейзажи, диреше по таваните във Финиел, в Блеймар, в Пон дьо Монвер стари картини, посветени на севенските камизари, въстанали в началото на XVIII век срещу отмяната на Нантския едикт. И това не беше всичко. Като момиче бе тренирала езда и сега се завръщаше към старата си страст, откривайки съществуването на коне на Пржевалски, които живееха свободно на платото Межан. След смъртта на нейната майка Мина прояви интерес към тяхната история, все едно тези коне бяха пазители на тайна, която покойницата бе оставила след себе си.

За разлика от други животни, върнали се към дивия начин на живот, конете на Пржевалски никога не са били опитомявани. На всеки, който се интересува, Мина обяснява, че са били описани за пръв път от един офицер и изследовател на име Николай Пржевалски по време на пътешествието му в Монголия. Съобщава, че те са единствените диви коне в света, след което понякога се усмихва смутено и добавя, че по характер майка ѝ донякъде приличала на тях. Ала Мина е прекалено свенлива. Засяга тази тема само в тесен кръг, и то когато изпитва желание да говори за Вероник, без да споменава името ѝ. Така близките ѝ научават, че тази порода произхожда от Централна Азия, появява се в Европа преди двайсет хиляди години и е увековечена в рисунките по стените на пещерата Ласко. В един момент конете на Пржевалски са включени в списъка на най-застрашените от изчезване животни на планетата и Мина добавя, че не са наблюдавани на свобода след 1966 година. По спешност са създадени спасителни центрове в Азия и Европа като този в Украйна, разположен в район, засегнат от катастрофата в Чернобил. Мина споменава мястото, определено за тази цел във Франция. "Варовиково плато в Севените, където традиционно се отглеждат овце." Там конете на Пржевалски привикват към живота на воля.

Следствието за смъртта на Вероник е кратко и заключението е недвусмислено. Проведено е от жандармерията във Вилфор, която има опит с инцидентите в планината. Туристът дава точно описание на мястото и тялото бързо и открито. Не закъсняват първите заключения. По него няма следи от насилие, а наоколо не са открити стъпки от друг човек. То лежи в печална поза по лице в една вдлъбнатина на каменистия склон, наполовина прикрито от пожълтели треви. Разследващите не забелязват никакви подозрителни улики. Според процедурата, когато няма очевидец на смъртта, нито видима причина за нейното настъпване, трябва да се пристъпи към аутопсия. Целта е не толкова разкриването на извършител, а по-скоро отхвърляне на хипотезата за самоубийство.

На този етап на следователите не е известно, че Вероник Вербрюген страда от сериозно сърдечно заболяване. Пък и откъде биха могли да знаят? Нито Вероник, нито близките ѝ имат представа за това. До този момент никакви тревожни симптоми не са наложили медицински изследвания освен чувство за умора и задъхване през последните седмици. Ала кой в наши дни не изпитва умора?, обича да повтаря Вероник, палейки цигара. По настояване на една стажантка, която я вижда с каква мъка изкачва стълбите на улица "Касет", тя се съгласява да отиде на преглед при кардиолог. Вероник не споменава нищо пред близките си, но разполага с адреса и телефона на доктор Месанж, записани върху кибритена кутийка, намерена сред вещите ѝ.

Раницата и якето на Вероник незабавно са претърсени. Приживе тя много държи на личното пространство и не може да понася някой да го наруши. Мисълта, че целият неин живот и тялото ѝ са подложени на щателен преглед, е болезнена за всички, които са я обичали. Докато жандармерията във Вилфор води следствието, на полицейския участък в Четиринайсети парижки район е възложено да съобщи на семейството. Полицайката, която трябва да направи това, би предпочела да изкара допълнително дежурство на някое кръстовище. Всички избягват подобни неприятни задължения, с които не се свиква. Гледката на опечалените близки винаги е трудно поносима.

Никога преди Даниел не е отгатвал толкова бързо какво се е случило. Струва му се, че по самата интонация на гласа, който чува в телефонната слушалка да казва "Ало? Доктор Мейе ли е?", той разбира, че Вероник е мъртва. Усещането е като от токов удар. Информацията достига до всяка клетка на тялото му. Чувства как челюстта му буквално се схваща, главата му се люшва, ръцете му се отпускат безсилно. Краката не го държат. Тежи цял тон. Задушава се. Разпада се на части. За хилядна от секундата се озовава отвъд, в един свят, където Вероник вече я няма. Вестта се разпространява, обзема го целия, покрива всичко, което до този момент е съществувало. Той не може да устои, не е в състояние да се владее, след като вече се е случило, значи е твърде късно.

Даниел прошепва нещо непонятно, бързешком излиза от кабинета за консултации. Скрива се в едно помещение в дъното на коридора, зле осветен склад, обляга се на вратата. Залита. Притваря очи. Дава си сметка, че ръцете му треперят, а лицето му е обляно от сълзи. Мобилният телефон лепне в дланта му, той свива пръсти, сякаш може да изтрие всичко.

Женски глас продължава да го вика. "Докторе, там ли сте? Чувате ли ме?" Може би Вероник е станала жертва на внезапен пристъп или на злополука. Даниел научава, че е била открита в планината от турист и че вече е била мъртва. Провиква се: "Кой е той? Какъв е?". Полицайката му съобщава името на мъжа и Даниел веднага се успокоява. Тя му предлага на другия ден да се яви в участъка на жандармерията във Вилфор, за да се срещне с разследващите. "Мога да ви осведомя за разписанието на влаковете."

Даниел отклонява предложението ѝ, сам ще се справи. След това пита къде се намира тялото на жена му. Полицайката не е сигурна дали той чува нейния отговор. Долавя в слушалката прекъслечното му дишане и разбира, че е време да го остави сам.

Картата на разкаянието (превод Красимир Петров, корица Капка Кънева и Теодора Минева, 144 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Неслучайно, освен четири романа (сред които Тръпка-та, удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2019-а) Марта Джидо има в актива си и няколко документални филма, като Downtown и Solidarity According to Women (разгърнат в книгата Women of Solidarity) ѝ носят също няколко награди – още дебютния ѝ роман Мида (в откъса по-долу) е образец както за фрагментарен, кинематографичен език, който следва дословно диханието на Живота, така и за феминизъм, който не се затваря в себе си като мида... И ако главните герои Магда и Матеуш са като всяка двойка, живееща Съвременността, а двете половини на Мида-та на Живота откриват пред Магда два възможни финала/края, то Перлата, която се крие между двете половини е само една – самият Живот с целия му спектър от абсурден хаос и непосилна красота...

Матеуш e гаджeто ми, работехме заедно и понеже съкратиха персонала, се получи така, че той остана, а аз не, и сега той работи двойно повече, а аз изобщо не работя. Беше ни добре. Всичко беше уредено, планирано, подготвено, обсъдено, всичко беше като по график, работа от толкова до толкова, в тези и тези дни, и в този или онзи почивен ден се правеше онова, което беше планирано няколко дни по-рано: среща с приятели, разговори за работа, ходене на кино или на басейн, или на ресторант, плащане с карта, връщане вкъщи с такси, съвместно пазаруване, избор на цвета на боята за стените на спалнята, избор на спално бельо в подобен нюанс, ядене на кестени в кленов сироп, пиене на коняк, гледане на новините на дивиди.

Не знам, говорим си все по-рядко, той твърди, че това е период, който ще премине, но не знам дали ще премине, може би за него ще премине, а за мен не? Все по-често му оставям на кухненската маса бележки в следния стил:

"Скъпи, чаках те до два часа. Защо не вдигаше телефона? Ако имаш желание, събуди ме".

"В хладилника има вечеря, стопли я, защото ще си лягам, какво става с телефона ти, може би ще го заредиш някой път?"

"Звънях, но чух, че абонатът е временно недостъпен, няма да те чакам, вече минава един часа, по дяволите, можеше поне да се обадиш и да кажеш: ще дойда по-късно, ще дойда сутринта, ще дойда след три дни."

"Какво става, дявол да го вземе, защо не се преместиш в работата? Опакованата раница те чака в коридора.

"Една вечер не издържах, чаках, той не ми отговаряше, затова му писах: "Забравил ли си къде ти е домът, или членът ти е заседнал някъде?"

– Ставаш вулгарна.

– Вулгарна? Вбесена съм. Все те няма, звъня и чувам, че абонатът е временно недостъпен, какво става?

– Поканих родителите си у нас в неделя. Знаеш ли, нека да се опознаем малко по-добре преди сватбата ни. Можем да поканим и вашите.

– И какво? Трябва да сготвя вечеря? Да се облека добре? Може би ще искаш да им изпържа малко свински пържоли, а?

Дойдоха. Майката на Матеуш притисната в прекалено тясна пола, татко му с вратовръзка.

– О... пирожки, сама ли ги направи? Не, усещат се като купешки. Купешки са, нали?

– Мамо, престани – моли Матеуш.

– Но нали знаеш, сине, ние никога не ядем купешка храна... Ама твоите родители биха могли да посетят дъщеря си в неделя.

– Те не обичат събирания – излъгах, защото дори не ги бях поканила.

– Какви събирания? Все пак скоро ще бъдем семейство.

– Вярно – намеси се бащата на Матеуш, – брачните халки купени ли са вече?

– Още не.

– Е, докога ще чакаш, сине? Сватбата е след два месеца, а ти още не си купил брачните халки. Или може би нямате пари? Може би да ви дадем пари за тези брачни халки – продължаваше господин свекърът.

– Няма нужда – възразих.

– Матеуш, не се стеснявай, взимай, Магда не работи, стои си вкъщи и не прави нищо, ясно е, че само с една заплата...

– Но татко...

Бащата на Матеуш извади от портфейла си пачка банкноти и я натика в ръката му.

– Татко, престани – заекна Матеуш не особено убедително.

– Не дрънкай, просто ги вземи, защото ще се обидим.

– Можеш да си купиш пердета – каза госпожа свекървата.

– Мамо... стига.

– Е, не знам, след като не се справяте... Просто искаме да ви помогнем. Като гледам това, ми идва да се разплача... спят на матрак, нямат пердета на прозорците, купешки пирожки, не знам, не знам, като ви се роди детето, то също ли ще спи на пода? Наистина...

– Може би вече да си тръгваме, а? Какво става с работата ти, Магда?

– Уреждам.

– Уреждай, дете, уреждай, защото наистина е трудно с една заплата, Матеуш така го е закъсал.

– А може би да ти помогна с нещо, да се обадя тук-там?

– Не е необходимо.

– Фирмата ми има нужда от секретарка – предложи таткото на Матеуш. – Ще попитам.

Не е необходимо.

Ще попитам.

Попита. Намъкнах взети назаем обувки с високи токове и пола до коленете и се качих с асансьора до осемнайсетия етаж.

С нулата имаш достъп до града, с девятката имаш достъп до сградата. Когато се обаждаш по мобилен телефон, набираш два пъти нула. Ето документите, които ще ти трябват. Хартия за писма, използваш я като печаташ нещо важно, така че слагай нормалната, факсът е там, знаеш как се работи с факс, няма да ти го обяснявам, имаш адресите в алтлука, паролата на компютъра, натискаш ентър, ще ти се обаждат клиенти от сградата, имат най-различни проблеми, я дръжката на вратата им се е счупила, я тоалетната не работи, тогава се обаждаш на техниците, за да поправят, аварийният изход е там, ако нещо се случи, знаеш какво имам предвид, всички тук са малко параноици след единайсети септември, знаеш, аха, тогава не може да се ползва асансьорът, стълбището се отваря автоматично, но какво да ти говоря сега, аз съм в стая седемстотин и три, ако има нещо, ела или се обади.

Или ела, или ако не, обади се. Обади се в съседната стая. Тя е в 703, аз съм в 702. Можеш да прекараш целия си живот така. Аз нямам прозорци. Но тя има. Прозорците ù гледат към двореца и част от централния площад, но вече строят нов небостъргач, така че ще ù скрива централния. И запомни, не идвай със сандали, само затворени обувки, дори когато е горещо, трябва да спазваме определени правила. Цветове: сив, графитен, тъмносин, бежов, може и черен, но не твърде често. Печатите са в лявото чекмедже. Всичко окей ли е? Е, тогава успех.

Обувките ме убиват. Може би ще ги сваля, никой няма да забележи, виждат ме от кръста нагоре, но не и надолу, тук е малко клаустрофобично, ако утре нося същия взет назаем костюм, няма да е добре.

– Госпожо Магда, две кафета, едното с мляко, другото без.

– А бисквитки, защо не донесохте бисквитки? Е добре, сега ни оставете сами.

Телефонът звъни, ало, звъня от шестнайсетия, тук е много горещо, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Вече го предавам на техниците, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Ало, на двайсет и трети ни е студено, да се вдигне с един градус, когато отговаряш на телефона, казвай: главен офис. Ало, главен офис, госпожо, какъв е този главен офис, вече звънях два пъти заради вратата, че не се затваря, мокетът е твърде дебел и вратата не се затваря, да... звъня от осемнайсети, вратата не се затваря, да, намалете температурата с два градуса, защото на госпожата от световната банка ù е твърде горещо, да, ало, тя вече се обажда три пъти и все още ù е твърде горещо, три пъти се обажда по този въпрос, децата в Африка умират от глад, а госпожата от световната банка вече се обади три пъти по телефона, да, много ви моля, не може да се издържа при такива условия, в Южна Америка децата работят дори и в производството на кокаин, търговията с оръжие, сглобяването на кутиите за компютри, свят мейд ин чайна, но госпожата от световната банка се обажда, климатикът е развален, това е скандал, ние сме в Европа, а климатикът не работи, такава жега е, че не се издържа, моля, направете нещо, госпожо, вие сте в главния офис. В Санкт Петербург децата зимуват в канализацията, лепило, ябол, може да се изрита възрастна жена, да се пребие с тръба пиян дядо и така си осигуряват лепилото.

Ще ни донесете ли тези бисквитки, или не? Е, защо трябва да ви се напомня... Госпожо Магда, принтерът е повреден. Може би няма мастило? Има? Може би трябва да го изключите и включите отново?

Как да разпечатвам! Това е скандал! Клиентът чака, а принтерът не работи, принтер мейд ин чайна, но не работи, а това е много важен клиент, този принтер в Китай са го сглобили деца, защото там е най-евтино, полските деца, които също имат училищни тетрадки, чанти и тебешири мейд ин чайна, не са отишли на лагер, удрят топката в стената на блока, къпят се в Черняковското езеро, деветгодишно момче се е удавило, чета новините на страницата на онет, защо принтерът не работи? Можете ли да ми отговорите на този въпрос?

Не мога, защото не знам, мога да се обадя в сервиза, за да дойде някой, който да ремонтира принтера. Това и аз мога да го направя, клиентът чака и какво да му обяснявам сега? Какво става с климатика, вие там всичките ли се печете?

Вратата не се затваря, чакам от два часа, той е много важен клиент, много важен, тези деца работят в производството на кокаин, дилърите продават стоките на улицата за сума, осемдесет пъти по-голяма, отколкото дават на децата, печалба осемстотин процента, но децата и така са доволни, госпожата от световната банка има други проблеми, на кого му пука за децата от Колумбия. А, на кого?

Госпожо Магда, още две кафета. Със или без бисквитки? Що за въпрос, разбира се, че с бисквитки, това е много важен клиент. От този клиент, госпожо, зависи дали ще си купите нови бикини, или не.

Бикини мейд ин чайна.

А че са от Китай...

Е, на кого му пука за децата...

Колумбия или Китай, същата абстракция.

Мида (превод Васил Велчев, корица Капка Кънева и Благовеста Нейчева, 184 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия