My Mir

Стефан Цвайг едва ли има нужда от представяне, но пък пет от седемте новели в сборника Пътуване в миналото и други новели сега са преведени за първи път на български – точно като историята на Двама самотници (откъс от новелата ви чака по-долу), в която двама "побратими в мъката си" намират пътя към Живота и към себе си, защото всеки може да намери своята сродна душа в света на Стефан Цвайг, нали!?

ДВАМА САМОТНИЦИ

Като широк тъмноводен поток припряно придвижващата се маса на фабричните работници се блъскаше през входната врата на излизане. На улицата за момент тълпата се спираше, разменяха се думи за довиждане и вяли ръкостискания, след което тя се разделяше на отделни групи, които се отправяха към различните квартали, за да се разпаднат по пътя на още по-малки части. Само на широката Ландщрасе, която водеше към града, всички се носеха заедно, плътна пъстра блъсканица, от която излизаха високи, радостни гласове, отзвучаващи в общ глух шум. Звънкият смях на момичетата се извисяваше като светъл обертон, който се щураше из вечерната тишина, сякаш идващ от сребърна камбана.

Доста по-назад от плътната тълпа един работник вървеше сам. Не беше стар, нито останал без сили, но не успяваше да мери крачка с останалите, защото сакатият му крак не го носеше така бързо като тях. Бодрите гласове ехтяха отдалеч. Чуваше ги, без да усеща веселото настроение на компанията, като нещо болезнено. Недъгът отдавна го бе научил да бъде сам, а в самотата си беше станал завършен философ, който приемаше живота с равнодушието на човек, лишен от много неща.

С бавно куцукане той вървеше напред. От тъмните поля, простиращи се някъде там, в далечината, прииждаше плътният топъл аромат на предстоящото узряване, който хладната вечерна мъгла по никакъв начин не успяваше да задуши. Смеховете в далечината заглъхнаха. От време на време изсвирукваше някой самотен щурец. Иначе навсякъде бе настанала тишина, онази дълбока и тъжна тишина, в която премълчаните мисли проговарят.

Изведнъж самотникът се ослуша. Стори му се, че чува някой да хлипа. Наостри уши в тишината. Беше тихо като в безпаметен сън. Но в следващия миг отново чу риданието – по-силно и по-болезнено. И в неяснотата на здрача забеляза на улицата фигура, която седеше върху купчина железопътни релси и плачеше. Първо си каза, че трябва да мине, без да ѝ обърне внимание. Но когато се приближи, видя момиче, което неудържимо хлипаше.

Беше работничка в същата фабрика, където работеше и той. Познаваше я дотолкова, доколкото я познаваха и всички останали – като "грозната Юла". Грозотата ѝ така се набиваше на очи, че ѝ беше донесла прякора още от най-ранно детство. Лицето ѝ беше грубо, с неправилни черти и с такъв нечист, мръсножълт цвят на кожата, че въздействаше отблъскващо. Към това се прибавяше и очевидната дисхармония на конструкцията ѝ, по детински кльощаво тяло от кръста нагоре, носено по-долу от широк, деформиран ханш. Единственото хубаво нещо бяха спокойните ѝ искрящи очи, които отразяваха всички пренебрежителни и пълни с отвращение погледи като кротко примирение.

Самият той носеше в себе си твърде много стаена мъка, за да може безчувствено да я подмине. Приближи я и положи ръка на рамото ѝ, за да я успокои.

Тя се стресна, сякаш изведнъж излязла от сън.

– Остави ме!

Не знаеше на кого приказва и извика само поради дивата си болка. След като видя кой е непознатият, уплахът ѝ постихна. Беше го запомнила, тъй като той беше един от малцината във фабриката, който никога не ѝ се бе подигравал. Измърмори, дърпайки се:

– Остави ме! Сама ще се оправя.

Той нищо не отговори, а седна до нея. Хлиповете ѝ ставаха все по-силни и конвулсивни. Каза ѝ утешително:

– Недей, Юла! С плач нищо не се оправя.

Тя мълчеше. Той попита предпазливо:

– Какво пак ти сториха?

Въпросът я накара да дойде на себе си. Кръвта ѝ се качи в бузите, заразказва, изпълнена с гняв, а думите ѝ сякаш се надпреварваха коя да излезе по-напред:

– След края на работния ден, като си тръгнахме към къщи, те си приказваха за утрешната неделя. Искаха да отидат сред природата, да излязат някъде извън селата. Някой направи предложение и веднага всички се съгласиха. И като почнаха да броят гласовете, аз, глупачката, също се обадих. Разбира се, всички се разхилиха, почнаха с техните си злобарщини и подигравки и така се насъскаха, както никога досега, че накрая не издържах и се разлютих. И – не знам какво ми стана – търпението ми се изчерпи и изведнъж им казах всичкото, което ми се бе насъбрало, и че са долни типове. И... тогава... тогава те ме набиха...

Тя отново се разрида. Той бе дълбоко разтърсен и усети необходимост да каже няколко думи на бедничкото създание. За да я утеши, почна да ѝ разказва за собственото си страдание.

– Виж, Юла, такова нещо не бива да се взима навътре. Утре самичка ще излезеш навън сред полята. Има обаче хора, които в неделя не могат никъде да отидат. Които дори не могат да излязат от къщи, защото едва си завличат краката от фабриката до града. Техният живот също никак не е лек, непрекъснато куцукат и при това сами, защото на всеки друг му е прекалено скучно да върви с тях. Не бива да го взимаш навътре, Юла! Заради някакви си глупави момчетии!

Тя му отвърна трескаво. Не искаше да намали мъката си, да се раздели с блаженството си на мъченик.

– Не те ме обиждат. А всичко, целият живот. Понякога, като така си мисля за мен, и аз самата се отвращавам от себе си. Защо съм толкова грозна? Нищо не мога да направя срещу това. А нося грозотата през целия си живот. Още като дете трябваше да търпя, че ми се присмиват. Затова и не исках да играя с останалите, защото се страхувах от тях и защото им завиждах!

Разтрепери се, докато слушаше как тя му доверява толкова много болка, която той напълно разбираше. Натрупаната мъка от хилядите изпълнени с боязън часове, които смяташе за отдавна погребани, се пробудиха от съня си. Забрави, че се беше спрял, за да я утеши. Неволно заразказва своята си съдба, тъй като досега не бе намерил човек, който би го разбрал. Започна съвсем тихо:

– Имало един човек, който искал да играе с другите, но не можел. Когато те лудеели, тичали и скачали, той винаги мъчително куцукал отзад и винаги стигал последен. И винаги бил съвсем беззащитен и изглеждал някак глупаво, така че останалите всеки път му се присмивали. Вероятно той се е чувствал доста по-зле от теб – със здравите ти крака, защото можеш ли да вървиш, светът е твой.

Вътрешното ѝ напрежение растеше. Усещаше как болката на живота ѝ напира да излезе от всичките дълбини на душата ѝ.

– Едва ли някой е по-зле от мен. Не знам майка си, нито един човек досега не ми е казал и една добра дума. Когато момичетата излизат с любимите си, аз оставам сама. И освен това не само знам, че завинаги ще си остане така, но и че така трябва да бъде, щом и аз го усещам като всички останали. Боже мой, поне да разбирах защо е всичко това!

Неизказаното пред никого, това, което дори пред себе си не бяха посмели да признаят, сега си го споделяха един на друг, въпреки че си бяха почти непознати. Всеки вик от душата на единия намираше отглас у другия, тъй като бяха побратими в мъката си. Той ѝ разказа как никога не е имал любима, защото не смеел да заговори момиче заради влачещия се куц крак и защото никоя не искала да върви бавно и предпазливо заедно с него. Разказа ѝ как бил принуден да прахосва седмичната си надница по нечестиви жени и как с всеки ден ставал все по-тъжен и все по-уморен от живота...

Шум от приближаващи стъпки прекъсна преливащите им от мъка признания. Няколко души идваха насам, сенките им едва се забелязваха. Когато отминаха, той се изправи и ѝ рече простичко и умоляващо:

– Ела!

Тя тръгна с него. Вече напълно се бе стъмнило. Той не виждаше лицето ѝ, а тя съвсем не разбра, че потънала в унеса на болката, нагласи походката си към неговата. Така бавно те запристъпяха един до друг. Сляпо чувство на разбирателство се спусна над самотниците и ги заля с блаженство. Думите им ставаха все по-интимни и по-тихи, налагаше се да вървят съвсем близо един до друг, за да се чуват.

И изведнъж като смътно щастие тя почувства как с мека, опипваща нежност ръката му обгърна нейния широк, деформиран ханш...

   Пътуване в миналото и други новели (превод Жанина Драгостинова, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците 

2019-а маркира юбилейната 70-годишнина на Харуки Мураками, но и отбеляза 40 години от издаването на дебютната му новела Чуй песента на вятъра – идеален повод (и момент), който издателство Колибри отпразнува с излизането за пръв път на български на дебютните новели Чуй песента на вятъра (1979, откъсът по-долу) и Пинбол (1980) – две книги, които не само изписват първите думи в златната писателска биография на Мураками, но и пишат началото на поредицата истории за колоритния образ Плъха (другите две книги са Преследване на дива овца – 1982 и финалната Танцувай, танцувай, танцувай – 1988)... Идеален момент за среща със света на Мураками няма (въпреки, че вече толкова пъти доволно сме ви срещали, че се чувстваме като при бирените срещи между анонимния разказвач и Плъха), както и самия Мураками, в прелюдията на Чуй песента на вятъра, ще напише: "Идеален текст не съществува!", за да завърши с думите "Ако сте човек, който напада хладилника в притихналата кухня в три сутринта, точно по същия начин и ще пишете. Аз съм такъв."...

2

Историята започва на 8 август 1970 година и приключва 18 дни по-късно, тоест на 26 август същата година.

3

– Говна миризливи, богаташки копелета! – кресна Плъха и ме изгледа с гневен поглед, опрял лакти на бара.

Може би не крещеше на мен, а на кафемелачката зад гърба ми. Седяхме един до друг, нямаше нужда да ми повишава тон. После се овладя и отпи доволно от бирата си.

Никой в бара не даваше пет пари за виковете на Плъха. Всъщност заведението беше толкова претъпкано, че всички си крещяха по същия начин. Досущ като "Титаник", преди да потъне.

– Пиявици! – ядно изруга Плъха и поклати глава. – Копелетата сами нищо не могат. Само като ги гледам, и ми се драйфа!

Кимнах в отговор, без да откъсвам устни от ръба на чашата си. Бомбастичните възгласи секнаха и Плъха започна да съзерцава тънките си пръсти, да ги върти насам-натам върху бара, все едно ги грее над огъня. Аз зяпах тавана и чаках. Той трябваше да разгледа всеки пръст, преди да възобновим разговора си. Нищо ново.

Ние с Плъха цяло лято бяхме като обсебени, изпихме бира да напълни двайсет и пет метров басейн и разпиляхме достатъчно черупки от фъстъци за петсантиметров слой върху целия под на бара на Джей. През онова лято умирахме от скука и не ни хрумваше друг начин да оцелеем.

Когато скуката стана нетърпима, започнах да съзерцавам гравюрата зад бара, замърсена от никотина. Беше като петно от теста на Роршах – от моето място приличаше на две зелени маймуни, които си подхвърлят омекнали топки за тенис. Часове наред се взирах в тях.

Когато споделих с бармана Джей на какво ми прилича гравюрата, той само сви рамене.

– Да, май и аз ги виждам – каза след кратко взиране.

– Но какво символизира картината според теб? – настоях.

– Маймуната отляво си ти – отговори ми. – А тази отдясно съм аз. Мятам ти бира, а ти ми подхвърляш парите.

Страхотно, помислих си и отпих голяма глътка от бирата си.

– Направо ми се повръща! – осведоми ме Плъха, когато приключи огледа на пръстите си.

Плъха открай време нападаше богатите – не криеше презрението си към тях. Обаче семейството му е червиво от пари. Когато му изтъкнех този довод, неизменно отговаряше: "Аз каква вина имам!". Понякога (обикновено когато здравата сме се наквасили) му казвах: "Имаш, естествено!", но после се чувствах като задник. Съзнавах, че в думите му има доза истина.

– Знаеш ли защо толкова много мразя богатите? – попита Плъха. За пръв път продължаваше отвъд признанието с повръщането.

Поклатих глава отрицателно.

– Честно казано: защото нямат представа от нищо. И задника си не могат да почешат без фенерче и линийка.

"Честно казано" беше един от любимите изрази на Плъха.

– Така ли?

– Ами да. Повечето от тях нищичко не знаят. Само се преструват, че имат важни мисли... Знаеш ли защо?

– Не, защо?

– Защото не им се налага, затова. Признавам, поразмърдали са си мозъка, за да забогатеят, но след това всичко за тях е фасулска работа, повече не им се налага да мислят. Както сателитът в орбита не се нуждае от гориво. Просто си обикаля ли, обикаля. Аз обаче не съм такъв, ти също не си. На нас ни се налага да си използваме мозъка, за да оцеляваме. Обмисляме всичко – от прогнозата за времето до размера на запушалката за ваната. Нали така?

– Да – съгласих се.

– Така стоят нещата.

С отегчен вид Плъха извади салфетка и се издуха. Беше казал всичко, което има да казва, но доколко сериозно трябваше да го приемам? Представа си нямах.

– Тъй или иначе, накрая всички умираме – подметнах, за да опипам почвата.

– Да, всички ще умрем. Но след петдесетина години.

Честно казано, петдесет години в размисъл са много по-изтощителни от 5000 години без нито една мисъл в главата, нали?

Няма спор.

4

Бях се запознал с Плъха три години по-рано. През пролетта, когато постъпихме в колежа. И двамата бяхме безпаметно пияни и аз за нищо на света не мога да си спомня как се срещнахме и как изобщо съм му дал лъскавия си черен фиат 600 в четири сутринта. Може би чрез общ приятел.

Тъй или иначе, пияни се носехме по пътя с осемдесет километра в час. Което обяснява защо така безгрижно разбихме оградата на парка, премазахме азалиите и се ударихме в каменните колони. Истинско чудо беше, че никой не пострада.

Когато се опомних от шока, изритах смачканата врата на колата и огледах щетите. Предната решетка беше приела точно формата на каменната колона, а капакът беше отлетял и се беше приземил на три метра встрани пред клетката на маймуните. Съдейки по звуците, които издаваха, те бяха крайно недоволни от грубото събуждане.

Все още стиснал волана с две ръце, Плъха се беше привел над него и повръщаше върху таблото пицата, която беше излапал около час по-рано. Покатерих се върху колата и погледнах надолу към него през люка на покрива.

– Добре ли си? – провикнах се.

– Да, обаче май прекалих с пиячката. Повръщам като луд.

– Можеш ли да излезеш?

– Да. Само ме издърпай.

Плъха изключи двигателя, пъхна в джоба си пакета цигари, който беше оставил върху таблото, хвана се за ръката ми и спокойно се покатери върху покрива на колата. Там седнахме един до друг и запушихме мълчаливо цигара от цигара, докато небето просветляваше.

По някаква причина се замислих за един военен филм с Ричард Бъртън, в който той играе командир на танк.

Нямам представа какво се въртеше в главата на Плъха.

– Ей... – обади се той пет минути по-късно. – Големи сме късметлии, а? Виж ни само – нито драскотина. Можеш ли да повярваш?

Кимнах.

– Ама колата я отписвам – додадох.

– Не се ядосвай. Винаги мога да ти купя нова. Обаче късмет не се купува.

Вгледах се изпитателно в Плъха.

– Ти какво, да не си богат?

– Май да.

– Много хубаво.

Плъха поклати отвратено глава.

– Както и да е. Ама със сигурност извадихме голям късмет.

– Така е.

Плъха стъпка цигарата си с петата на гуменката и подхвърли фаса към клетката на маймуните.

– Ей, какво ще кажеш да се обединим? Всичко ще ни се получава.

– И с какво ще се заемем най-напред?

– Ще пием още бира.

Купихме още шест кутийки бира от един автомат за напитки наблизо, отидохме на брега на океана, излегнахме се и започнахме да пием. Когато изпихме всичко, просто съзерцавахме водата. Времето беше идеално.

– Викай ми Плъха – каза той.

– Как се сдоби с този прякор?

– Не помня. Отдавна беше. Отначало ме дразнеше, ама вече не. С всичко се свиква.

Хвърлихме празните кутийки в океана, облегнахме се на насипа, завихме се с палтата си презглава и дремнахме един час. Събудих се със силното усещане, че съм жив.

Странно, за пръв път се чувствах толкова енергичен.

– Човече, имам усещането, че мога да пробягам сто километра! – казах на Плъха.

– И аз – призна той.

В действителност обаче през следващите три години плащахме с лихвите общинския ремонт на пораженията, които бяхме нанесли в парка.

5

Плъха на практика изобщо не четеше. Всъщност бях го виждал да чете само спортни вестници и рекламни материали, каквито пристигат по пощата. Въпреки това обаче винаги се интересува какво чета, за да убивам времето, наднича в книгите ми с любопитство, с каквото мухата гледа мухобойката.

– Защо четеш книги? – попита ме.

– Ти защо пиеш бира? – отговорих с въпрос, без да поглеждам към него, хапвайки маринована херинга и зелена салата. Плъха възприе въпроса ми съвсем сериозно.

– Хубавото на бирата е – каза той пет минути по-късно, – че изпикаваш всичко. Като в бейзбола: един аут и един дабъл плей – и край.

Гледаше ме, докато се храня.

– Е, защо непрекъснато четеш книги? – попита накрая отново.

Прокарах с бира и последното парче херинга и избутах чинията настрани. После взех "Възпитание на чувствата" и разлистих страниците.

– Защото Флобер е мъртъв.

– Значи, не четеш книги от живи писатели, така ли?

– Не, не виждам смисъл.

– Защо?

– Сигурно защото на мъртвите мога да простя – отговорих и насочих вниманието си към портативния телевизор зад бара и повторението на "Шосе 66". – Най-често де.

Думите ми накараха Плъха да се замисли.

– Ами хората, които още са живи и здрави? – попита той няколко минути по-късно. – На тях не можеш ли да прощаваш? Най-често де.

– Не съм сигурен. Не съм се замислял. Обаче ако съм натясно, може и да им простя. Може и да не им простя.

Джей се приближи и остави пред нас върху бара две нови бири.

– И какво ще правиш тогава?

– Ще си легна и ще гушна възглавницата – отговорих.

– Странно ми звучи – поклати глава Плъха.

Налях бира в чашата му, но той просто седеше умислен.

– За последно четох книга предишното лято – каза. – Не помня нито заглавието, нито името на автора. Забравил съм и защо я четох. Беше от жена. Главната героиня беше модна дизайнерка, към трийсетгодишна, обсебена от мисълта, че страда от неизлечима болест.

– Каква неизлечима болест?

– Не знам, може би рак. Какво друго?... Затова заминава в някакъв морски курорт, където през цялото време мастурбира. Във ваната, в гората, в леглото, в океана, само това прави – мастурбира на всевъзможни места.

– В океана ли?

– Да, бе... представяш ли си? Защо някой ще пише роман за това? Има толкова други работи, за които може да се пише, нали?

– Да, като че ли.

– Такива романи не са за мен. Повръща ми се.

Кимнах.

– Ако романът беше мой, щях да го напиша по друг начин.

– Как например?

Плъха плъзна пръст по ръба на чашата си и се замисли.

– Добре, какво ще кажеш за следното? Намирам се на кораб насред Тихия океан, обаче той потъва. Стискам спасителен пояс, плавам във водата съвсем сам и зяпам звездите. Красива и тиха нощ. И после забелязвам млада жена да плува към мен, вкопчена в своя спасителен пояс.

– Хубава ли е?

– И питаш!

Отпих от бирата си.

– На мен ми звучи тъпо – поклатих глава.

– Чакай, не съм свършил. Двамата се заговаряме, както си се носим насред океана. Бъбрим си за всякакви неща – за миналото и за бъдещето, кой какво хоби има, кой с колко момичета е спал, кои телевизионни предавания харесваме, какво сме сънували предишната нощ, такива работи. После започваме да пием бира.

– Чакай малко. Откъде се взема тази бира?

Плъха се позамисли.

– Носи се във водата – отговори. – Кутийки с бира от кухнята в моя кораб. И консерви със сардини. Връзва ли се?

– Добре.

– Скоро става светло. "Сега какво ще правиш?

Имам предчувствие, че наблизо има остров, и мисля да плувам натам", казва тя. Аз обаче знам, че предчувствието я лъже. Затова ѝ отговарям, че ще продължа да си плавам и да пия бира. Със сигурност накрая ще долети самолет и ще ме спаси. Тя тръгва самичка. – Плъха въздъхна и отпи от бирата си. – Плува два дни и две нощи и накрая стига до някакъв остров. Аз оставам верен на себе си и когато самолетът ме намира, вече имам страшен махмурлук. Години по-късно двамата се срещаме по случайност в малък квартален бар.

– И ти пак започваш да се наливаш с бира, нали?

– Направо да ти се доплаче, а?

– Ами да – отговорих.

6

В романа на Плъха имаше две хубави неща. Първо, нямаше секс сцени. Второ, никой не умираше. Оставени да правят каквото си знаят, мъжете умират и спят с жени. Така е устроен светът.

Чуй песента на вятъра / Пинбол (превод Надежда Розова, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

"Как може животът да се преобърне по такъв начин?" – да, този въпрос си го задават не само героите от новелата Да се грижиш за Бог (в откъса по-долу), но и героите от всяка една от 10-те новели в антологията Странстващата Земя на китайския футурист Лиу Цъсин. Независимо дали става въпрос за превръщането (с многобройни, гигантски двигатели) на спрялата да се върти (!) Земя в космически кораб (едноименната новела Странстващата Земя, превърната и във филм), или иде реч за странно съжителство между хора и Бог (новелата Да се грижиш за Бог по-долу), винаги се стига до интригуващи обрати в хода на Живота (където само Вселената е по-необятна от въображението на Цъсин), като всяка една от тези Промени е отделена (и маркирана) в специфична Ера (все пак, 10-те новели са писани преди-между-след завършването на култ трилогията Земното минало) – Ерата на спирането, Слънчевата ера, Ерата на Подкрепата (по-долу), Микроерата... Така или иначе, в която и епоха да попаднеш, с каквато и немислима Промяна да се сблъскаш, винаги актуални остават думите: "Всъщност трябва само да се промени начинът ни на мислене и всички ще можем да оживеем"...

ДА СЕ ГРИЖИШ ЗА БОГ

Първа глава

Бог отново беше разочаровал семейство Цюшен.

Това утро беше започнало много добре. Тънкият слой бяла мъгла, плаващ на височината на човешки ръст над полето около село Сизен, наподобяваше лист оризова хартия, от който току-що някой беше изтрил рисунката на тиха селска местност. Първите лъчи на утринното слънце оцветиха тази сцена и първите капки роса навлязоха в най-славния период на краткия си живот... но Бог развали прекрасното утро.

Бог стана необичайно рано и отиде в кухнята, за да си стопли малко мляко. Процъфтяването на млечния пазар започна в началото на Ерата на Подкрепата. Семейство Цюшен беше платило за една крава малко повече от десет хиляди юана, а после, подражавайки на останалите, бе започнало да смесва млякото за продан с вода. Истинското мляко беше станало и един от основните продукти за прехрана на семейството.

Когато млякото се затопли, Бог отнесе чашата в гостната, за да погледа телевизия, без да изключи газовия котлон.

Когато жената на Цюшен, Юилян, се върна след почистването на краварника и свинарника, тя усети миризмата на газ, изпълнила цялата къща. Закри носа си с кърпичка и хукна към кухнята, изключи котлона, отвори прозореца и включи вентилатора.

– Ти, стар глупак! Цялото си семейство ли искаш да убиеш! – извика Юилян към гостната.

Семейството беше преминало към газ за приготвяне на храната, след като започна да се грижи за Бог. Бащата на Цюшен винаги се бе обявявал против газта, казваше, че газта не е толкова добра, колкото обикновените въглища. Сега беше получил още по-добър аргумент в подкрепа на тезата си.

Както обикновено, Бог стоеше с виновно наведена глава, подобната му на метла бяла брада висеше до под коленете и той се усмихваше като дете, което разбира, че е направило беля.

– Аз... свалих канчето с млякото от котлона. Защо той не се изключи сам?

– Да не мислиш, че все още си на космическия си кораб? – попита Цюшен, слизайки по стълбите. – Тук всичко е глупаво. За разлика от вас, на нас не ни помагат на всяка крачка умни машини. Налага ни се да се мъчим с глупави инструменти. Така се сдобиваме с ориз за нашите паници!

– Ние също работехме много. Иначе откъде щяхте да се вземете вие? – рече Бог предпазливо.

– Стига с това "откъде щяхте да се вземете"! Достатъчно! Вече ми се повдига, когато чуя това. Щом си толкова всемогъщ, отиди и си направи други покорни деца, които да те издържат!

Юилян хвърли кърпата на земята.

– Не обръщай внимание. Просто не обръщай внимание – каза Цюшен, както обикновено склонен към помиряване. – Хайде да ядем.

После се събуди и Бинбин, който слезе по стълбите и се прозина.

– Мамо, тате, Бог цяла нощ кашля. Не можах да заспя.

– Дори не знаеш колко ти е било добре – рече Юилян. – Ние с татко ти бяхме в съседната стая. Да си ни чул да се оплакваме?

Като по сигнал Бог се разкашля отново. Кашляше така, сякаш играе любима игра, много съсредоточено.

Юилян гледа Бог няколко секунди, после въздъхна.

– От осем поколения насам сигурно аз имам най-лошия късмет.

Все още сърдита, тя отиде в кухнята да приготви закуската. Докато закусваше с останалите от семейството, Бог мълча през цялото време. Изяде паница каша с мариновани зеленчуци и половинка мантоу. През цялото време трябваше да понася презрителните погледи на Юилян, която може би все още се сърдеше заради газта или пък смяташе, че Бог яде твърде много.

След закуска, както обикновено, Бог бързо стана, почисти масата и отиде в кухнята да мие съдовете.

Юилян му извика от вратата на кухнята:

– Не използвай препарат за миене, ако паниците не са мазни! Всичко струва пари! За издръжката ти плащат жълти стотинки! Ха!

Без да прекъсва работата си, Бог измърмори нещо, показвайки, че е разбрал.

Цюшен и Юилян отидоха на нивата. Бинбин тръгна за училище. Едва след това стана и бащата на Цюшен. Още не напълно разбуден, той слезе долу, изяде две паници каша и натъпка лулата си с тютюн. Най-накрая си спомни за съществуването на Бог.

– Ей, дядка, стига си мил съдовете. Ела тук да играем! – извика той към кухнята.

Бог излезе от кухнята, бършейки ръцете си в престилката. Кимна угоднически на бащата на Цюшен. За Бог играта на китайски шах със стареца беше тежко домашно задължение; и победата, и загубата му носеха неприятности.

Ако Бог спечелеше, бащата на Цюшен изпадаше в ярост.

– Ти, проклет стар идиот! Опитваш се да ми покажеш, че ме превъзхождаш? Та ти си Бог! Не е голямо постижение да ме победиш. Защо не се научиш на добри маниери? Достатъчно дълго живееш вече под нашия покрив!

Но и когато Бог загубеше, бащата на Цюшен също побесняваше.

– Ти, проклет стар идиот! Аз съм най-добрият шахматист в радиус от петдесет километра. Да те победя е по-лесно, отколкото да смачкам дървеница. Мислиш ли, че имам нужда да ме оставяш да спечеля? Ти... да го кажа учтиво, ти ме обиждаш!

При всички случаи крайният резултат беше един и същ: старецът хлопваше таблото и фигурите се разлитаха из стаята. Бащата на Цюшен беше печално известен с лошия си характер и в лицето на Бог най-накрая си беше намерил боксова круша.

Но на стареца му минаваше бързо. Всеки път когато Бог вдигнеше дъската и събереше фигурите, той сядаше и отново играеше с Бог, и всичко се повтаряше отначало. След няколко партии и двамата се умиряваха, и вече почти беше станало пладне.

После Бог ставаше от масата и отиваше да мие зеленчуците. Юилян не му даваше да готви, защото твърдеше, че Бог е ужасен готвач. Но го караше да мие зеленчуците. По-късно, когато Цюшен и Юилян се върнеха от нивата, ако зеленчуците се окажеха неизмити, тя отново се нахвърляше върху него с поредните саркастични мрънканици.

Докато Бог миеше зеленчуците, бащата на Цюшен отиваше да навести съседите. За Бог това беше най-спокойната част от деня. Обедното слънце обливаше всяко кътче от застлания с тухли двор и осветяваше дълбоките пукнатини в паметта му. В такива моменти Бог често забравяше за работата си и стоеше тихо, потънал в размисли. Едва когато въздухът се изпълнеше с гласовете на връщащите се от нивата селяни, той идваше на себе си и се забързваше да приключи с миенето на зеленчуците.

"Как може животът да се преобърне по такъв начин?" – въздъхваше той.

За това въздишаше не само Бог. За това въздишаха и Цюшен, и Юилян, и бащата на Цюшен. За това въздишаха повече от пет милиарда човеци и два милиарда Богове на Земята.

Странстващата Земя (превод Васил Велчев, корица Живко Петров, 528 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

"В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката."... тези думи принадлежат на романа Саботаж, номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз 2019, от люксембургския писател и журналист Джеф Шинкер и всъщност разкодират до голяма степен този пъзел от 4 новели (написани на френски, люксембургски, английски и немски), изграждащ романа и хвърлящ светлина върху дебрите и капаните, дебнещи Човека в неговия трудов Свят... 4 новели, 4 езика и 16 персонажа на ръба на абсурда (като в откъса по-долу), които саботират живота си и живота на другите...

През покрития със завеси прозорец прониква синя светлина. Важно е работният екип по никакъв начин да не бъде разсейван отвън. Колегите трябва да останат с впечатлението, че всички са съсредоточени единствено и само върху моята реч, върху моите жестове. Затова е и оскъдната мебелировка в залата. Дъска, парче тебешир, избелели стени, по които няма нито едно от ония безцелно окачени и произволно избрани копия на творби, отпечатани милиони пъти в книгите по история на изкуството, няколко стола, чисти като в клиника и сиви като в столова, правоъгълен ораторски пулт, върху който небрежно, но и съвсем точно пресметнато бях оставил папката си.

В залата се вмъква група служители – мутиралата до граждани работническа класа, – изкачили се няколко стъпала по-нагоре в стълбицата на заплатите, но също така огорчени, унизени, обезсърчени, потиснати, поддаващи се на манипулация. Не полагам дори минимално усилие да запомня физиономиите им. Те са заменими, следобеда ще ми бъде сервирана следващата порция човешка маса, аз ще изстрелям същите думи, ще изиграя същите действия в същия ред, в точния момент ще предложа възторг, на друго място ще симулирам сериозност.

Раздавам цветни листове, окуражавам участниците с помощта на ножица да ги пригодят към собствената си индивидуалност – кръг, правоъгълник, за най-смелите ромб, трапец, шестоъгълник, повечето обаче избират кръга или правоъгълника, – след което да напишат името си върху предпочетената геометрична форма и да я прикрепят към ревера си.

Изборът на костюма също показва липсата на фантазия у служителите – международното знаме на бюрокрацията, най-безутешната страна на земята, е синьо-сиво-черно. Човек се пита защо капитализмът, който пее възхваляващи химни за индивидуализма, точно тук, в епицентъра си, иска да изглади неравностите. Свободният пазар – широко разпространена измамна опаковка. Като същински хамелеон той за всяка сфера се сдобива с идеологията, която му харесва, според предпочитанията си я нагъва в различните форми на уникалността или я превръща в ода на възможността за приспособяване. Когато бях дете, в една видеоигра, наречена "Текен", имаше персонаж, който във всяка част приемаше стила на воюване на противника си. Няма по-добра притча за късния капитализъм.

Всички изрязват с тъжно старание фигурите от листовете си. Според работния протокол това трябва да е една от първите задачи – разпускаща, лесна за изпълнение, тя позволява на служителите да се измъкнат от анонимната маса, сякаш има някаква разлика, сякаш не ми е безразлично дали ще нарека плешивия мъж пред мен Херберт или Джон. Факт е обаче, че по този начин участниците биват превръщани в инфантили. На тях косвено им се казва, че тук нямат думата. Докато металните крака на ножицата навлизат в твърдия картон на цветните листове, в главите напират болезнените спомени от първите учебни дни, боязливото измъкване от пашкула на семейството, жестокостта на другите малчугани, сбиванията, предупрежденията от учителите. Униженията: така си осигурявам внимание, авторитет. Поглед по редиците ми издава, че с изключение на вечния бунтар, който гледа надменно-непокорно към групата – в случая сърдит, критично наблюдаващ тип с очила с рогови рамки и къса къдрава коса, – всички останали са готови да ми се подчинят. Мога да започна.

Сърдечно ви поздравявам. Както знаете, днешната ви задача е да се обедините още по-здраво с колегите си. Сигурен съм, че вие сте вече екип от съмишленици, мога да си представя, че след първия ви работен ден са се появили нови приятелства. Те са обаче като островна група, като диворастящи растения. Не са централизирани. Днес ще работим за централизирането на това сближаване. Да започнем с едно познато ви упражнение. Трябва ми доброволец, за да го демонстрирам.

Равнодушният ми поглед се плъзва из помещението. Не бива да се закачи за нито една анатомична неравност, нужно е с академична обективност да претърси залата за някой доброволец, не трябва да издава, че вече знам, че никой няма да се обади, поради което отдавна съм избрал първата си жертва. След кратко, незабележимо колебание решавам да извикам не самозвания бунтар, а французойката от предпоследния ред. Защото да седнеш назад, означава липса на интерес, равносилно е на отхвърляне; скатаваш се на сигурно място, като при това вярваш, че си достатъчно далече от случващото се. Обикновено избирам жертвите си от тази зона на страхливост и скованост. Младата жена, блондинка, облечена с пола и блуза, застава пред мен.

Да започнем с вероятно познатия ви тест на доверието. Ако обичате, госпожо...? Мелани Помие.

Ако обичате, госпожо Помие, застанете с гръб към мен, затворете очи и след това се отпуснете, така че да паднете назад.

Задачата ми е да я хвана. Целта е госпожа Помие да се научи да преценява колегите си. Да разбере, че понякога може да се отпусне, да се откаже от контрола.

Моля ви, госпожо Помие, падайте бавно назад.

Черепът на Мелани Помие изтрещява на облицования с плочки под с кух, силен звук, който не се различава много от този на зряла диня. От един отвор шурва гъста кръв, бавно си проправя път през плътната, тъмноруса грива, преди да оцвети в червено квадратните вдлъбнати очертания на плочките. В залата настава ужасена, летаргична тишина.

Умолявам ви да останете по местата си. Който създава паника или пък напусне помещението, ще изгуби работата си. Заповед от господин Лазар, уверявам ви. Това, което исках да ви демонстрирам с първото упражнение, ми се струва много ясно: само глупак може да се отнесе със сляпо доверие към напълно непознат човек. В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката.

*

Седя тук и гледам в празното. Тиймбилдинг. Потискащо е. Но какво друго да правя? Хората или се разбират, или не се разбират. Нещата или стават, или се разпадат, парченце по парченце. Натрошават се, блъскат се едно в друго, накрая остава само облак прах, купчина кости. Точка. И след обед трудно ще мога да издържа Джонатан. Дори ще бъда принуден да правя упражнение с тоя идиот. Гади ми се от него. Напразно се надявах, че ще попадна в друга група. Като например тази, в която е Мелани.

Саботаж (превод Жанина Драгостинова и Росица Ташева, корица Капка Кънева и Андрея Димитрова, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците от 20 декември с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия