My Mir

"Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото, започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине" гласи едно от правилата за пътуване във времето от романа Преди кафето да изстине на писателя и драматург Тошиказу Кавагучи... Според легендата магията се случва в токийското кафене Фуникули-фуникула (взело името си от неаполитанска песен, заиграваща се с италианската дума за кабинков лифт), а интригуващата хрумка на Кавагучи се появява първо под формата на наградена пиеса, развива се в хитов роман от четири части (Влюбените, Съпрузите, Сестрите и Майката и детето събират разказаните от баристата Казу необикновени истории на три клиентки и на барманката Хираи), за да се разгърне в поредица с четири продължения, филмът Cafe Funiculi Funicula и телевизионен сериал... А сега се запознайте с Фумико и Горо...

Из Влюбените

Запознаха се преди две години през пролетта. Фумико беше на двайсет и шест, а Горо – на двайсет и три. По това време тя участваше в съвместен проект и се оказа в един екип с Горо, който бе представител на друга фирма. Фумико ръководеше проекта и отговаряше за всички ангажирани специалисти. Дори по отношение на по-старши колеги, що се отнасяше до работата, тя не правеше никакви компромиси. В резултат понякога се случваше да спори даже и с началници. Но благодарение на това, че откритият характер и работоспособността ѝ бяха високо ценени, никой не говореше лошо за нея.

Макар и с три години по-млад от Фумико, Горо вече притежаваше стабилност и улегналост, все едно беше трийсетгодишен. Казано направо, той изглеждаше по-зрял. Дори Фумико се заблуди и в началото се обръщаше към него с ненужно учтив тон като към по-възрастен колега. Въпреки че бе най-младият в екипа, Горо вършеше работата си по-успешно от всеки друг. Без много да говори, изпълняваше възложените му задачи, а уменията му на инженер бяха толкова добри, та даже Фумико се увери, че може да разчита на него.

Един ден, малко преди датата за завършване на ръководения от нея проект, беше открита сериозна грешка, вероятно някаква неизправност в компютърната програма. При системни продукти в областта на медицината дори и незначителен бъг би могъл да бъде фатален. Не можеха да предадат проекта в този вид. Намирането на причината за неизправността би било по-трудно например от премахването на капка мастило, паднала в двайсет и пет метров басейн. Освен това нямаше време.

Отговорността за забавянето на проекта щеше да падне изцяло върху Фумико. Имаше само още една седмица. Всеобщото мнение бе, че за откриването и коригирането на подобна грешка ще е необходим минимум месец, затова се примириха с безизходността на положението. Фумико беше готова да си подаде оставката.

В разгара на суматохата Горо без предупреждение спря да ходи на работа. Телефонът му бе изключен. В резултат всички започнаха да подозират, че грешката е негова, сметнаха, че се е почувствал отговорен и затова се е покрил. Естествено, нямаше никакви доказателства, просто трябваше да се намери виновен, а и в немалко случаи, колкото по-сериозен е гафът и големи загубите, толкова повече хората са склонни да хвърлят вината върху някого. Тъй като не идваше на работа, Горо се превърна в подходящата изкупителна жертва. Разбира се, Фумико също беше започнала да го подозира.

На четвъртия ден, откакто бе прекъснал всякаква комуникация, той се появи и обяви, че е открил грешката. Беше небръснат и миришеше на пот, но никой дори не помисли да го вини за това. Съдейки по крайно изтощеното му лице, лесно можеше да се предположи, че не е мигвал. Докато целият екип, включително и Фумико, се беше отказал, Горо бе решил проблема сам. Постижението му граничеше с чудо. Отсъствайки без разрешение, без даже да се обади, той беше нарушил основните правила, които един служител трябва да спазва. Въпреки това бе показал по-голяма отдаденост на работата от всеки друг член на екипа и се бе отличил като програмист с невероятни способности.

Когато Фумико изрази искрената си благодарност към него и му се извини за моментните подозрения, Горо просто ѝ се усмихна и каза:

– Добре, тогава може би ще ме почерпите едно кафе?

Това бе моментът, в който Фумико се влюби в него.

След успешното завършване на проекта съвместната им работа приключи и възможността да се виждат драстично намаля. Фумико обаче бе жена на действието. Винаги когато успяваше да намери свободно време, тя канеше Горо на различни места под предлог, че ще го черпи кафе.

Не само в работата, но и във всичко останало, щом Горо се захванеше с нещо, без много да говори, го изпипваше до съвършенство. Набележеше ли си някаква цел, той вече не виждаше нищо друго наоколо. Фумико научи, че разработващата MMORPG фирма TIP-G е със седалище в САЩ, когато за пръв път отиде в дома на Горо. Ентусиазмът, с който той говореше за мечтата си да работи в TIP-G, я караше да се тревожи.

Когато мечтата му се сбъдне, какво ще избере – желаната работа или мен? Не трябва да мисля така, не може да се сравнява. Но...

Фумико постепенно осъзнаваше неизбежността и тежестта на загубата, която щеше да претърпи, ала все не се решаваше да попита Горо какво чувства той.

Мина известно време и през пролетта Горо получи предложение за работа в TIP-G. Мечтата му се бе сбъднала.

Опасенията на Фумико се оправдаха. Горо избра да замине за Щатите. Той избра мечтата си. Тя бе разбрала преди седмица в това кафене.

Фумико отвори очи, чувстваше се унесена и дезориентирана, сякаш се събуждаше от сън.

Внезапно усещането, че някаква невидима сила я понася и тя се вие като пара, изчезна и Фумико отново започна да чувства крайниците си. Уплашено заопипва лицето и тялото си, за да се увери, че наистина е тя. Когато се окопити, пред себе си видя мъж, с недоумение наблюдаващ странното ѝ поведение. Стига да не я лъжеха очите, това беше Горо. Горо, който вече трябваше да е в САЩ, седеше пред нея. В този момент Фумико осъзна, че действително се е озовала в миналото.

Разбира се, тя веднага се сети защо Горо я гледа изненадано. Беше се върнала една седмица назад. Кафенето бе точно такова, каквото си го спомняше. На мястото до вратата беше мъжът, наречен Фусаги, а пред него бе разтворено списание. На бара седеше Хираи, там беше и Казу. На една от масите за двама се бе настанил Горо. Само едно нещо беше различно – тя не седеше на масата срещу него, както тогава, а на стола на жената с бялата рокля. Да, те пак бяха обърнати един към друг, но разстоянието между тях бе по-голямо.

Сега той е далече от мен. Не е близо както преди. Всичко това е толкова неестествено. Озадаченият поглед на Горо говори сам за себе си.

Колкото и да бе неестествено, Фумико не можеше да напусне мястото си. Така гласеше едно от правилата.

Ами ако изведнъж ме попита защо седя тук? Какво да му отговоря?

Тя притеснено преглътна слюнката си.

– Съжалявам, но трябва да тръгвам... – Беше гласът на Горо.

На лицето му все така бе изписана изненада, ала изобщо не я попита защо седи на различна маса, само произнесе реплика, която беше чула и преди. Това сигурно бе негласно правило, действащо, когато си в миналото.

За Фумико думите му имаха и положителна страна, помогнаха ѝ да се ориентира в колко часа се бе върнала.

– А, да... Ясно, ясно. Нямаш време, разбирам... И аз нямам много време... – бързо каза тя.

– Какво?

– Съжалявам.

Разговорът не вървеше. Добре беше, че поне осъзна в кой момент от миналото се е върнала, но съвсем нормално като за първо пътуване във времето в главата ѝ цареше пълен хаос.

За да се поуспокои, поднесе чашата с кафе към устата си и докато отпиваше, вдигна очи към лицето на Горо.

О, не! Кафето вече не е горещо! Как може толкова бързо да изстива?!

Фумико ужасено изстена. Температурата на кафето ѝ позволяваше да го изпие наведнъж. Това ѝ приличаше на неочакван капан. Тя хвърли съвсем кратък, но ядосан поглед към Казу. Вбесяваше я постоянното ѝ каменно изражение. Ала това не бе всичко.

– Уф... Колко е горчиво! – възкликна.

Вкусът беше по-неприятен, отколкото очакваше.

Без никакво съмнение бе най-горчивото кафе, което някога беше пила.

Горо изглеждаше стъписан от странната ѝ реакция.

Разтърквайки челото си над дясната вежда, той погледна часовника си. Явно се тревожеше за времето и Фумико знаеше защо. Тя също бързаше. Заговори припряно:

– Ааа... чуй ме... Има сериозна причина за това...Фумико загреба захар от стоящата пред нея захарница, добави солидно количество мляко, след което напрегнато започна да бърка кафето, тракайки с лъжичката по стените на чашата.

– Причина? – Горо се намръщи.

Фумико не можеше да прецени дали промяната в изражението му се дължи на това, че тя си сложи толкова захар, или просто не му се водеше важен разговор.

– Виж, много искам да поговорим! – каза му.

Горо отново погледна часовника си.

– Дай ми секунда... – Тя отпи глътка от подсладеното кафе и кимна. Бе започнала да пие кафе едва след като се запозна с Горо. После доста често взе да го кани на срещи под предлог, че ще го черпи кафе. Той всеки път се кикотеше, докато я гледаше колко много захар и мляко си слага, за да понесе горчивия вкус на кафето.

Сега обаче беше сериозен.

– Да... убедена съм, че си мислиш следното: "Защо тази тук в такъв важен момент се занимава с някакво си кафе?".

– Не си мисля това.

– Защо отричаш, всичко е изписано на лицето ти! – Гласът ѝ бе станал писклив като на дете.

Както се очакваше, нишката на разговора им се скъса. Тя съжали за думите си. Беше се върнала в миналото, за да оправи нещата, а ето че отново се държеше като нацупено дете и още повече го отблъскваше от себе си...

Преди кафето да изстине (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 232 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Филмът Преди кафето да изстине е в програмата на фестивала CineLibri 2024 | 12 октомври, 17:00, кино Влайкова | 30 октомври, 19:45, Евросинема | 31 октомври, 19:00, Дом на киното | 2 ноември, 17:30, Културен център G8 | 3 ноември, 16:30, Одеон 

Да, след представянето на романа Преди кафето да изстине и неговата филмова адаптация на фестивала CineLibri 2024 вече познавате токийската градска легенда за кафенето Фуникули-фуникула, което "предлага" в менюто си пътуване във Времето... И да, Тошиказу Кавагучи продължава магията с Нови истории от кафенето (откъсът от продължението по-долу), отново начело с финия собственик Нагаре и непоклатимата бариста Казу, отново към онзи стол на Времето са се запътили един куп нови герои, търсещи Втория шанс, но все така "Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото (или бъдещето), започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине"...

един мъж от миналото седеше на онзи стол.

В това кафене можеше не само да се върнеш назад във времето, но да се пренесеш и в бъдещето. Ала в сравнение с хората, желаещи да се озоват в миналото, малцина бяха онези, които избираха да пътуват в бъдещето. Защо? Ами защото, ако се върнеш в миналото, ще срещнеш човека, когото искаш да видиш, докато това невинаги е възможно по отношение на бъдещето. Перспективите за среща с конкретен човек в кафенето в определен момент от бъдещето са доста несигурни.

Дори да поискаш среща, всякакви неща могат да се случат, за да попречат на съответния човек да дойде в кафенето в уречения ден и час. Например влакът да закъснее; той да има спешна работа; пътят да е затворен; да връхлети тайфун; човекът да се разболее – работата е там, че никой не знае какви препятствия го чакат. Следователно шансът за желана среща в бъдещето е изключително нисък.

И все пак в кафенето имаше мъж, дошъл от миналото. Казваше се Кацуки Курата. Беше облечен с къси панталони до коленете и тениска, носеше плажни сандали. А салонът бе украсен с изкуствена коледна елха, която стигаше почти до тавана. Беше сложена в центъра, за целта масата в средата бе преместена, за да се освободи пространство за нея в това малко кафене с общо девет места. Елхата беше купена от съпругата на Нагаре Токита, Кей, преди да умре, като знак за нейната привързаност към обичаната ѝ дъщеря Мики (тя искаше да остави нещо, което да се украсява всяка година).

Беше 25 декември, Коледа.

– Не ви ли е студено с тези дрехи? – попита Кьоко Киджима, която седеше до Мики на бара. Тя бе хем загрижена, хем развеселена от това колко неподходящо е облечен Курата за този сезон.

– Какво ще кажете за одеяло или нещо подобно? – предложи Нагаре, подавайки глава от кухнята, ала мъжът отговори с бързо махване с ръка:

– Добре съм. Изобщо не ми е студено. Но мога ли да получа чаша студена вода, моля?

– Да, веднага – обади се Казу Токита иззад бара.

Обърна се, взе чаша от полицата, напълни я с вода и се отправи към Курата.

– Благодаря – каза той и изпи водата на един дъх.

– Свърших! – възкликна радостно Мики, стискайки химикалка. Седнала на бара до Кьоко, тя току-що беше приключила със своето танзаку. Докато Мики вдигаше листчето, Кьоко попита:

– Какво си пожела този път? – И се помъчи да надникне.

– Искам краката на тате да миришат приятно – прочете Мики въодушевено. Намирайки това за ужасно смешно, Кьоко прихна. Мики също се изкикоти, скочи от стола и отиде да закачи своето танзаку на коледната елха. Беше необичайно време за писане на желания на танзаку – обикновено това се прави през юли, когато се провежда фестивалът Танабата. Елхата вече беше окичена с няколко такива листчета с различно съдържание. Нагаре бе най-честият обект на пожеланията. Освен "краката му да миришат приятно" тя искаше той "да стане по-нисък" и да "не бъде толкова раздразнителен". На Кьоко току ѝ се налагаше да потиска смеха си.

В кафенето не беше нещо обичайно да се пишат желания на танзаку и да се закачат на коледната елха. Когато обаче видя Мики да го прави, Кьоко предложи:

– Защо наистина да не напишем желания и да украсим елхата с тях?

Казу, която рядко се смееше, също се засмя. Веселата атмосфера накара дори Курата, мъжа от миналото, да се усмихне.

– Престани да пишеш глупости – изсумтя раздразнен Нагаре, докато излизаше от кухнята, държейки квадратна кутия с размери двайсет на двайсет на двайсет сантиметра. Вътре беше направената от него коледна торта, която Кьоко бе поръчала.

Мики го погледна и се засмя, след което се обърна към танзакуто, окачено на елхата, плесна с ръце и се помоли по традиционния шинтоистки начин. Коледа ли беше, или фестивалът Танабата, или тя си въобразяваше, че е в светилище? Всичко бе много объркано.

– Добре, продължавам... – обяви Мики и пак започна да пише.

– О, не, не отново... – въздъхна Нагаре. – След като сложи кутията с тортата в хартиена торбичка, той рече:

– А това е за Кинуйо... – И добави кафе за вкъщи в хартиен плик.

– Какво? – възкликна Кьоко. Майка ѝ Кинуйо, починала в края на това лято, обичаше кафето на Нагаре и продължи да го пие всеки ден, докато беше в болницата.

– Благодаря ти – промълви тихо Кьоко със сълзи в очите. Беше трогната от деликатната доброта, с която той предложи любимото кафе на Кинуйо, въпреки че не го бе поръчвала.

Загубата... Тя е част от живота, а възпоменателните ритуали ни помагат да не забравяме скъпите хора. Може би коледната елха, която Кей беше оставила, олицетворяваше не само нейното желание никога да не бъде забравена, но бе и знак, че винаги ще бди над тях. Що се отнасяше до начина, по който беше украсена, е, той наистина бе нетрадиционен. Ако обаче на Мики ѝ харесваше, нямаше как да е в разрез с желанието на Кей.

– И така, колко ти дължа? – попита Кьоко, избърсвайки една сълза.

Нагаре присви очи може би от смущение.

– Ами две хиляди триста и шейсет йени – отговори тихо.

Кьоко извади парите от чантата си.

– Заповядай – рече, подавайки му банкнота от пет хиляди йени и триста и шейсет йени на монети.

Нагаре взе парите и започна да натиска тромавите клавиши на касовия апарат.

– Между другото – подхвърли, – той се прибра в Токио, нали? Как се казваше, Юкио ли беше? – обърна се към Кьоко. Юкио бе по-малкият ѝ брат, който се беше преместил в Киото, за да стане грънчар.

– Да, върна се! Известно време му бе доста трудно, но вече се установи на работа.

Не беше лесно за Юкио да намери нещо подходящо. Бе надхвърлил трийсетте, а до момента се беше фокусирал единствено върху грънчарството, оставайки без никаква друга квалификация. Но беше отворен за всякаква сфера на дейност, така че потърси помощ от националната служба "Здравей, работа". След единайсет неуспешни опита беше нает от малка компания, предлагаща прибори за хранене в западен стил. Наскоро пристигнал в Токио, бе избрал да живее в апартамент на компанията. И така беше направил първите си стъпки към нов живот.

– О, радвам се да го чуя – каза Нагаре, докато ѝ подаваше рестото. Казу, която слушаше разговора, кимна в знак на съгласие. Изражението на Кьоко обаче леко се смрачи. Погледна мъжа на онзи стол и въздъхна.

– Никога не ми е минавало през ума, че Юкио е мислил за самоубийство – отрони тя. – Наистина съм много благодарна – додаде и сведе ниско глава.

– Няма за какво – отвърна Казу. Безстрастното ѝ изражение не се промени, така че за Кьоко беше трудно да разбере доколко добре е изразила чувствата си. Въпреки това кимна, изглеждайки доволна.

– Направих още едно! – възкликна весело Мики, която беше приключила с поредното танзаку.

– О, наистина ли? И какво е желанието? – попита Кьоко с усмивка.

– Тате да бъде щастлив. – Мики го прочете на глас и после се засмя.

Не беше ясно доколко осъзнато е това желание. Може би просто бе потърсила оправдание да изпише йероглифа за "щастие". Но след като го чу, Нагаре изглеждаше смутен.

– Каква глупост! – измърмори той и бързо изчезна в кухнята. Кьоко погледна Казу и се засмя.

– Мисля, че татко ти показа, че вече е щастлив – рече тя на Мики и напусна кафенето. Мики се усмихваше, но може би не осъзнаваше дълбочината на чувствата, които бе предизвикала.

Преди кафето да изстине. Нови истории от кафенето (превод Васил Велчев, корица Люба Халева, 192 стр, цена 20 лева/ 10,23 €) е в книжарниците