My Mir

"Според мита червената нишка на съдбата обвързва човек с неговата орис. Някои даже вярват, че те свързва с онзи, когото сърцето ти желае най-силно." – да, има една нишка, която се разстила магично из страниците на фентъзи романа Момичето, което пропадна в морето (откъсът по-долу) от корейската американка Акси О и тази нишка свързва традиционната корейска приказка за Шим Чонг, "невестата на Богът на Морето", със съвременния феминизъм и паралелните аниме светове на Хаяо Миядзаки... Нишка по чието протежение живеят брат Джун и сестра Мина, която "въоръжена с ножа си и разказите на баба си" се опитва да спаси живота на брат си и на околните от римейк разиграването на древен корейски мит за омилостивяване на природните сили, като се хвърля самоотвержено да провери колко наистина дълбока е Бездната на Морето (и на Феминизма) и дали наистина червената нишка на съдбата би я отвела до желаното от Сърцето...

Червената нишка на съдбата

Според разказите на баба ми червената нишка на съдбата обвързва човек с неговата орис. Някои даже вярват, че те свързва с онзи, когото сърцето ти желае най-силно.

Вечният романтик Джун също го вярва. Разказва как още когато за първи път видял Чонг, разбрал, че животът му се е променил завинаги. Как от начина, по който ръката му се насочила към нейната, усетил лекото притягане на съдбата.

И все пак червената нишка на съдбата е невидима в света на смъртните. Но яркочервената панделка пред очите ми определено не е невидима, а това означава, че... Вече не съм в света на смъртните.

Сякаш прочела мислите ми, нишката ме придърпва силно. Някой – или нещо – ме тегли от другата страна, отвъд мъглата.

Страхът се опитва да се прокрадне в мен. Но щом останалите невести са устояли, тогава и аз ще успея, ако искам да бъда достойна заместница на Шим Чонг.

Драконът ме прие, но докато не говоря с бога на морето, няма как да знам дали селото ми наистина е в безопасност. Поне съм по-подготвена от повечето, въоръжена с ножа си и разказите на баба ми.

Нишката се вее във въздуха и ме приканва напред. Пристъпвам и панделката на дланта ми блясва в рояк звезди. Мушвам ножа в жакета си и следвам червената нишка през мъглата.

Светът край мен е притихнал, нищо не помръдва. Плъзгам босите си крака по гладките дъски. Протягам ръка и пръстите ми докосват нещо твърдо – парапет. Сигурно се намирам на мост. Пътят се спуска леко надолу и преминава в павирана улица.

Тук въздухът е по-наситен, по-топъл и изпълнен с аромата на апетитни ухания. Сред мъглата се мержелее редица търговски колички. Върху най-близката е подредена високи купчини кнедли в бамбукови купи на пара. На друга има сушени риби, окачени за опашките. По трета са разстелени сладки – захаросани кестени и плоски пърленки със захар и канела. Количките са изоставени. Не се виждат търговци. Примижавам в опит да отлича по-тъмните фигури, но всяка сянка се оказва поредната количка – цяла верига, която се разпростира надалече в мъглата.

Оставям ги зад гърба си и тръгвам по дълга алея с ресторанти. През отворените им врати се просмуква дим от готварски печки. Хвърлям един поглед на най-близкия и виждам зала с маси, на които има подредени различни ястия – от купи с подправки до големи плата с печена риба и птиче месо. Край масите хаотично са нахвърляни ярки възглавници, сякаш само преди миг на тях са стояли удобно гуляйджии, които са хапвали с наслада. На входа са подредени сандали и чехли в редички. Клиентите са влезли, но не са излезли.

Отдръпвам се от вратата. Колички без собственици. Готварски печки без готвачи. Обувки без хора. Призрачен град.

По тила си усещам лек, смеещ се дъх. Обръщам се рязко, но не откривам никого. И въпреки това ми се струва, че някой ме гледа, невидим и бдителен.

Що за място е това? Съвсем не прилича на бабините ми разкази за града на бога на морето – място, където духовете и по-нисшите богове се събират в радостни тържества. Мъглата покрива царството като плащ, притъпявайки всички звуци и гледки. Пресичам нисък, извит мост и вървя по изоставени улици, всичко наоколо е безцветно и мрачно, с изключение на болезнено ярката нишка, която прорязва мъглата.

Как ли са се чувствали другите невести на бога на морето, като са се събудили в това мъгливо царство, където единственият им водач е една ярка панделка? Преди мен е имало мнозина.

Например Соа, която имаше най-прекрасните очи, опасани от черни мигли, които сякаш бяха обилно посипани със сажди. После и Уол, която бе висока като мъж, със силни, привлекателни черти и вечно усмихната уста. А също и Хери, която можеше да преплува Голямата река в двете посоки и която разби сто сърца, когато отиде да се омъжи за бога на морето.

Соа. Уол. Хери. Мина.

Моето име звучи незначително до тези на подобни момичета, които винаги са изглеждали толкова величествени. Пътували са толкова отдалеч, за да се омъжат за бога на морето, от села, близо до столицата, а понякога и от самата столица, както е случаят с Уол. Това бяха момичета, които никога не биха посмели да дойдат в затънтеното ни село при други обстоятелства, ако животът не ги беше принудил да се откажат от своя. Тези девойки, тези жени, всички те бяха по-големи от мен – на осемнайсет, когато са дошли да станат невести. Минали са същия път, по който вървя и аз сега. Чудя се дали са се притеснявали, или са се страхували. Или пък надеждата ги е заслепила до глупост.

След сякаш часове вървене, завивам и се озовавам на широк булевард. Мъглата тук е по-рехава. Вече виждам накъде ме води нишката. Носи се надолу по булеварда, изкачва се по големи стъпала и чезне през отворените врати на внушителна червено-златиста порта. С натруфените си колони и позлатения покрив, това може да бъде единствено дворецът на бога на морето.

Затичвам се напред. Нишката започва да блещука и жужи, сякаш усетила приближаването ми към края.

Достигам стъпала и тръгвам по тях едно по едно. Тъкмо се каня да прекося прага на портата, когато дочувам звук. Нежно звънтене на камбана, толкова притъпено, че ако светът не бе потънал в тишина, можеше и да го изпусна. Звукът идва някъде от ляво, надолу по стъпалата и обратно към лабиринта от улици.

Големият ми брат Сунг смята, че всички вятърни камбанки звучат по един и същ начин. Според мен той просто няма търпението да се заслуша. Дрънченето на бронза, който отеква в мидите, е различно от биенето на калая в медни звънци. Буйството на вятъра също има своите степени. Когато е сърдит, камбанките издават остър, пронизителен звук. Когато е щастлив, те се удрят в оживен танц.

Звукът сега обаче е друг. Тих. Меланхоличен. Връщам се надолу по стълбите. Нишката не се противи, а се издължава и ме следва.В ушите си чувам гласа на баба: "Мина, в света на духовете има правила. Избирай внимателно кои да нарушиш". Има причина този град да бъде обгърнат в мъгла. Има причина да мога да го обикалям, водена единствено от нишката на съдбата. Но звънтенето дойде отблизо, а и истината е, че според мен съм го чувала и преди.

Звукът ме води до вратата на малък магазин, странично от булеварда. Блъсвам грубата завеса и влизам вътре, замаяна от невероятната гледка. Магазинът е пълен със стотици и стотици вятърни камбанки. Покриват стените и висят от тавана като сълзици. Някои от амулетите са малки и кръгли, направени от миди, жълъди и калаени звезди; други са големи като водопади от златни звънци.

И все пак, както е и в мъглата, тук също няма вятър. Само че мога да се закълна, че чух звук. Очите ми се приковават към стената, в която има дупка, а в средата ѝ – една-единствена камбанка. Звезда, луна и медно звънче са нанизани на тънък бамбуков конец. Простичка конструкция за камбанка.

Веднага я разпознавам. Издялах звездата от един плавей, а луната направих от красива бяла мида, която открих на брега. Звънчето купих от пътуващ майстор, на когото досадих, защото дръннах поред всяко едно звънче от количката му. Не мирясах, докато не открих съвършения звук. Цяла седмица майсторих камбанката. Искаше ми се да я окача над креватчето на племенницата ми, за да може да чува вятъра. Ала тя се роди преждевременно. Ако се беше появила на света през есента, щеше да оцелее. Но както всеки знае, децата, родени по време на бурите, никога не доживяват втория си дъх.

Сунг беше съкрушен. Изпълнена с гняв, какъвто не познавах дотогава или дори след това, занесох камбанката на скалите извън селото и я захвърлих през тях. Гледах как пада и се разбива в камарите. За последно я видях строшена на парчета, които морето отми. Всички камбанки в магазина наоколо се раззвънтяха, като някак се поклащаха на застоелия въздух, докато цялото пространство не се превърна в какофонична врява.

Вятърни камбанки, които звънтят без вятър, показват, че наблизо витаят духове.

Излизам от магазина и звукът от камбанките се заглушава. Ако тук има невидими, бдителни духове, какво ли виждат, когато погледнат към мен?

Забързвам ход. Нощта е дълга, а нишката тежи на ръката ми. Зад портата откривам един широк двор след друг. Вглеждам се в единия. След петнайсетия вече тичам.

Прекрачвам последната порта, изкачвам каменните стъпала и влизам в тронната зала на бога на морето. Едва тогава се спирам, за да си поема дъх.

Лунната светлина се процежда през процепите между гредите на тавана, като образува скосени шарени сенки в огромната зала. Сумракът на мъглата тук е притъпен, но зловещата тишина остава ненарушена. Няма слуги, които да се втурнат приветствено към мен. Нито пазачи ме спират по пътя. Червената нишка на съдбата се накъдря. Бавно цветът ѝ започва да се променя от ослепително яркочервено до тъмно кървавочервено.

Отвежда ме в края на залата, където издигнатият на подиум трон е обрамчен от стенопис на дракона, който гони един бисер в небето. Свит на трона си, с лице, скрито в сенките на величествена корона, седи богът на морето. Облечен е в красива синя роба, по която са избродирани сребърни дракони. А краят на моята нишка е увит около лявата му ръка. Чакам душата ми да се озари от блясъка на разпознаването.

Според мита червената нишка на съдбата обвързва човек с неговата орис. Някои даже вярват, че те свързва с онзи, когото сърцето ти желае най-силно.

Дали богът на морето е обвързан някак с моята орис? Той ли е, когото сърцето ми желае най-силно?

Момичето, което пропадна в морето (превод Диляна Георгиева, корица Живко Петров, 304 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

"Невестата на праха ѝ бе дала три задачи. Да си ушие наметало от бухалска кожа и коприва, да направи куче от прокълнати кости и да улови лунна светлина в глинен буркан." – да, американската писателка и илюстратор Урсула Върнън (с "наметалото" на псевдонима Т. Кингфишър) хитро използва ритуалния "скелет" (и канон) на всяка приказка, за да разкаже една история, която да вдъхнови както пораснали принцеси, така и всички онези деца, израснали с фентъзи поредицата ѝ за приключенията на Огнедъх... Всъщност, Коприва и кости (откъс от романа, удостоен с наградата за фентъзи Хюго 2023, ви очаква по-долу) свири заклинателно сбор както за добре познати приказни и комикс герои от предишни нейни творения като гоблини, невести на тленния прах, демони, коварни призраци, добри и зли орисници, така и за три принцеси (които нямат нищо общо с Дисни принцесите), така че идеята за равноправие между половете и разделение на Властта да живее в съзвучие с дилемата дали има Литература за Малки и Литература за Големи...

Кучето от кости оживя по здрач. Не беше напълно готово, но оставаше съвсем малко. Тя се бе навела над предната лява лапа, когато челюстта на черепа се прозина и то се протегна, сякаш се разбуждаше от дълъг сън.

– Спокойно – рече му. – Почти съм готова...

То седна. Устата му се отвори и привидението на един мокър език докосна лицето ѝ като мъгла.

Тя почеса черепа там, където биха започвали ушите. Ноктите ѝ издаваха тих, дращещ звук по бледата повърхност.

Кучето от кости размаха опашка, размърда таз и половината си гръбнак от доволство.

– Стой кротко – нареди му тя, като го хвана за предната лапа. – Седни и ме остави да довърша.

То се настани послушно. Празните очни кухини се бяха впили в нея. Сърцето ѝ се сви."Любовта на кучето от кости – помисли си, като пак сведе глава над лапата. – Само нея заслужавам напоследък."

И в крайна сметка малцина действително бяха достойни за любовта на живо куче. Има дарове, които никога не можеш да заслужиш.

Трябваше да намотае малкото оставаща ѝ тел около всяка костица на крака, после да закрепи костиците една към друга и накрая да увие цялата лапа няколко пъти, за да е стабилна. Нямаше как да се получи и все пак ето че стана.

Същото се отнасяше за наметалото. Копривените конци и опърпаната кожа трябваше да се разпаднат и все пак пелерината бе много по-здрава, отколкото изглеждаше.

Ноктите на кучето бяха безумно големи без плътта, която да ги покрива. Тя уви всеки от тях като амулет и ги добави към коша от фина тел.

– Куче от кости, каменно куче – прошепна. В главата ѝ изплуваха децата – три момиченца, които си пеят. "Куче от кости, каменно куче... черно куче, бяло куче... живо куче, мъртво куче... жълто куче, бягай!"

На "бягай" момиченцето, застъпило въжето по средата, се хвърляше и започваше да подскача напред-назад през люлеещото се въже и единственият шум идваше от краката му и удара на въжето в пръстта. Когато най-сетне се спънеше, момичетата от двата края отпускаха въжето и всички избухваха в кикот.

Кучето от кости опря муцуна в ръката ѝ. То нямаше нито уши, нито вежди и въпреки това тя наистина успяваше да усети погледа, който ѝ хвърляше – трагичен и изпълнен с надежда, както често правят кучетата.

– Ето – рече накрая. Беше си изтъпила ножа от рязането на телта и трябваше да пробва няколко пъти, докато скъса последното парче. Пъхна острия край под ставата, където нямаше в какво да се закачи. – Ето те и теб. Надявам се това да е достатъчно.

Кучето от кости отпусна лапа на земята, за да я пробва. Остана неподвижно за миг, а после се обърна и хукна в мъглата.

Мара притисна юмрук към стомаха си. "Не! Избяга, трябваше да го вържа. Как не се сетих, че може да побегне..."

Трополенето на лапите му заглъхна в белотата.

"Предполагам, че преди да умре, е имало друг господар някъде. Сигурно е отишло да го търси."

Ръцете я боляха. Сърцето я болеше. Бедничкото глупаче. И първата му смърт не е успяла да го научи, че не всеки господар е достоен. Самата Мара го беше разбрала прекалено късно. Тя се вгледа в ямата с кости. Пръстите ѝ пулсираха – не по онзи ужасен, парещ начин както когато си уши копривеното наметало, а по-надълбоко, сякаш в такт с ударите на сърцето ѝ. По дланите ѝ плъзваше червенина. Една дълга ивица вече си проправяше път през китката ѝ.

Не можеше да понесе мисълта да седне и да извае друго куче.

Отпусна глава в болящите я длани. Невестата на праха ѝ бе дала три задачи. Да си ушие наметало от бухалска кожа и коприва, да направи куче от прокълнати кости и да улови лунна светлина в глинен буркан.

Провали се на втората, преди дори да има възможност да започне третата.

Три задачи, след които невестата на праха щеше да ѝ даде необходимото, за да убие принц.

– Колко типично – каза си тя, свряла глава в шепите си. – Съвсем типично. Много ясно, ще сторя невъзможното и няма да се сетя, че кучетата понякога бягат.

Доколкото можеше да си представи, кучето от кости бе доловило някаква лека миризма и щеше да стигне километри далеч, преследвайки я някой заек от кости, я някоя лисица или пък елен от кости.

Разсмя се в подпухналите си длани, докато нещастието ѝ се преобразяваше във вял хумор, както често ставаше. "Ами да. Не стоят ли нещата точно така? Ето какво получавам, задето очаквах от костите да са ми верни само защото съм ги подредила и скрепила.Та какво знае едно куче за възкресението?"

– Трябваше да му донеса кокал – каза тя, като отпусна ръце, а гарваните в короните на дърветата подхванаха мелодията на смеха ѝ.

Е, това е то. Ако невестата на праха я беше разочаровала – или пък ако тя бе разочаровала невестата на праха, – тогава щеше да си проправи път сама. На кръщенето ѝ бе дошла орисница, която ѝ бе дала един-единствен дар и съвсем не ѝ беше улеснила живота. Навярно имаше дълг за изплащане. Тя се обърна и крачка по крачка взе да си проправя път вън от обречената земя.

Мара бе израснала сърдито дете – от онези, които все се пречкат където не трябва, та възрастните да им се скарат да се махнат от пътя им. Не беше точно глупава, но изглеждаше по-невръстна и твърде малко неща задържаха интереса ѝ.

Тя имаше две по-големи сестри. Обичаше много най-голямата, Дамия. Разликата във възрастта им беше шест години, което си е цяла вечност. Висока, самоуверена и доста бледа, Дамия бе дете от първия брак на бащата на Мара.

Средната сестра, Кания, беше само две години по-голяма от Мара. Бяха от една майка, но не се разбираха.

– Мразя те – каза дванайсетгодишната Кания през стиснати зъби на десетгодишната Мара. – Мразя те и се надявам да умреш.

Мара таеше омразата на Кания в гърдите си. Не докосваше сърцето ѝ, ала сякаш изпълваше дробовете и понякога, когато се опиташе да си поеме дълбоко дъх, той се закачаше о думите на сестра ѝ и я оставяше бездиханна.

С никого не разговаряше за това. Нямаше смисъл. Баща ѝ не беше лош човек, но през повечето време не бе там даже и да присъстваше физически. В най-добрия случай би я потупал неловко по гърба и би я изпратил в кухнята да си грабне някое лакомство, сякаш беше малко дете. А майка ѝ, кралицата, би казала разсеяно:"Не говори глупости, сестра ти те обича", докато отваря последното съобщение от съгледвачите си и взема политически решения, така че да предпази кралството от разруха.

Когато принц Ворлинг се сгоди за Дамия, цялото домакинство се възрадва. Семейството на Мара управляваше малкия град държава, който имаше нещастието да притежава единственото дълбоко пристанище по крайбрежието между две враждуващи кралства. Съседите му така ламтяха за пристанището, че всеки от тях би могъл да нахлуе в града и да го превземе почти без никакви усилия. Майката на Мара дълго време бе удържала позициите им между двете остриета.

Но сега принц Ворлинг от Северното кралство щеше да се ожени за Дамия и така да осигури здрав съюз между двете страни. Ако Южното кралство се опиташе да превземе пристанището, Северното щеше да го защити. Някой ден първородният син на Дамия щеше да се възкачи на северния трон, а вторият (ако имаше такъв) щеше да управлява пристанищния град.

Навярно би било малко странно да се хаби първороден син за нещо толкова дребно като Пристанищното кралство, но се говореше, че кръвта на северното кралско семейство е много отслабена, тъй като през вековете често са се женили за братовчеди. Защитаваше ги силна магия, ала тя не можеше да промени кръвта, затова кралете се оглеждаха за брачни партньори извън собствените си граници. Осигурявайки си подкрепата на Пристанищното кралство с този брак, Северното кралство щеше да обогати с един удар не само кръвта, но и хазната.

– Най-сетне – каза бащата на Мара.

– Най-сетне ще сме в безопасност – кимна майка ѝ.

Сега Южното кралство не би посмяло да ги нападне, а Северното вече не би имало нужда. Единствено Мара проплака.

– Но аз не искам да си ходиш! – изхлипа тя, стиснала Дамия през кръста. – Ще си твърде далеч!

Дамия се разсмя.

– Всичко ще е наред – каза. – Ще си идвам понякога. Или ти ще ми гостуваш.

– Само че няма да си тук!

– Престани – намеси се майка ѝ със стиснати устни и дръпна дъщеря си настрани от доведената ѝ сестра. – Не бъди такава егоистка, Мара.

– Мара просто злобее, защото си няма принц – присмя ѝ се Кания.

От тази несправедливост Мара зарида още по-силно. Тогава беше на дванайсет и знаеше, че е прекалено голяма за подобни изпълнения, но въпреки всичко не можеше да спре.

Повикаха гувернантката да я отведе, така че Мара не видя заминаването на Дамия, цялата пищност и тържественост на церемонията и как булката отива в кралството на младоженеца. Но пък я видя след пет месеца, когато тялото на Дамия бе върнато в родината ѝ.

Караше го черна карета, теглена от шест черни коня, а до нея яздеха мъже с траурни ленти. Преди и след каретата имаше три черни колесници със спуснати завеси. И те бяха теглени от черни коне с черни оглавници, черни седла и черни брони.

И докато гледаше, Мара остана поразена от това колко разточителна беше тази скръб. Някой искаше да покаже на света колко тъжен може да си позволи да бъде.

Коприва и кости (превод Диляна Георгиева, корица Живко Петров, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 8 ноември

"Нова религия се заражда между блоковете" гласи подзаглавието на фентъзи романа VeneRare от румънеца Флавиус Арделян-Бахман и сякаш с хумористично намигване отразява автофикцията, (само)иронията и хорър тръпките, дебнещи между редовете на тази книга и в... междублоковото пространство на един румънски квартал. Да, в тази venerare (да се чете като благоговеене)-вакханалия на въображението има място за левитиращ труп, провъзгласен за светец, за Всевиждащата Сляпа Котка и духове от миналото, има място за роман на име VeneRare в самия роман VeneRare (в двата откъса по-долу) и за един Свят, паралелен на Вселената на панелните блокове, гаражи и мазета...

"Прегледах една биография. Самата мисъл, че всички споменати в нея хора съществуват вече единствено в тази книга, ми се стори толкова непоносима, че трябваше да полегна, за да не ми прималее." – Емил Чоран, "Наръчник по разложение. Признания и проклятия"

В началото беше миризмата.

Бях притиснат между блокове родственици, с чиито очаквания не се справях много добре. По-точно казано, бях в плен на чужди желания и идеи за доброто протичане и – евентуално – за провала на моя живот. Бях си у дома при нашите от месец, бях се върнал доста гладен и без пукната пара в джоба от страна, в която бях отишъл, след като бях прекарал известно време в друга страна, в която – разбира се – бях стигнал, след като бях поживял известно време в друга страна. Най-накрая, победен и без избор, се завърнах вкъщи. Казвам "вкъщи" поради все същите страхове да не бъда разследван, изслушан и за финал осъден от моите роднини. "Вкъщи" обаче е празна дума, кънтяща в ехото на своята празнота, нещо, описващо място, което бях успял доста късно и за кратко време да изолирам във времето и в пространството. Бях, все пак нека да опростя този начален момент на приключението – последно, сигурен съм, – тъкмо вкъщи и докато един ден подреждах листовете си (аз съм писател, чувствам се длъжен да уточня това), бях шокиран да усетя особена миризма в този квартал, в който не бях живял, както вече казах, няколко години. Беше слабо доловима миризма, без ясен произход, смътна, лукава и всепроникваща. Имам изключително обоняние. Това често ме е комплексирало, всеки отвор и всяка гънка на собственото ми тяло е потенциална начална точка на световните зловония, което може понякога да направи живота невъзможен. Наведох се над тетрадките; никак не бих се учудил да разбера, че романът, над който работех (трета част на цикъл фантастика), е започнал да вони през нощта. Миризмата би била чувствителна поради положението, в което се намираха трийсетте хиляди думи, нанизани вече в определен ред, а и поради мнението, което си бях създал за съответния материал. Беше сладникава миризма, с дискретен привкус на гнилоч и смрад от болни черва, а е вярно, че в последно време бях започнал да възприемам всяка нова дума, добавена в романите от този цикъл, единствено като ужасна гнила лъжа, тухла, поставена в нови олтари, посветени на големия нонсенс. Страниците обаче миришеха само на мастило и хартия. Буквите бяха малки трупове на напразните надежди, потънали в порите на целулозата, които още не бяха изгнили.

Започнах да душа около мен като животно. Зарязах всичко и тръгнах на четири лапи да търся източника на тази смрад. Вземах в ръка всяка дрешка, захвърлена из стаята, и пъхах носа си в нея. Гледах под леглото, очаквайки да попадна на мъртъв плъх или пък на заблудена птица, кътала някога нишчица живот, прекъсната насилствено не много отдавна. Като не успях да открия произхода на зловонието в стаята, погледът ми попадна на прозореца и на онова, което се намираше от другата му страна. На паркинга млади котки прекарваха живота си между стари, ръждясали коли в една симбиоза, която бях успял да проумея още в първите години на пубертета. В отсрещния блок, на третия етаж, нещо се движеше зад пердетата.

Приближих се до перваза, вдишах дълбоко, улавяйки онези странно миришещи частици, и видях, че и другите съседи бяха застанали на прозорците си като реанимирани мъртъвци. Всички изпълваха гърдите си с онази смрад и следяха за някакво движение зад пердетата на третия етаж. Беше ми ясно, че ще е невъзможно да видим какво се движи в онзи апартамент, скрит зад пожълтели от тютюн завеси, и мисля, че и на съседите им беше също толкова ясно. Цъкаха с език и клатеха глави, че не е на добро.

Отдолу, измежду ръждясалите коли, изпод балконите и от канализационните шахти, скрити от боклука, котките мяукаха силно, перверзно, сякаш се чифтосваха, сякаш се избиваха, сякаш че не беше едно и също. Обхвана ме невероятен ужас и като погледнах в себе си и около себе си, разбрах, че не котките и чудовищните им звуци бяха причина за моята превъзбуденост в момента, а всички онези очи, вперени в мен. Съседите бяха преместили погледите си от прозореца на третия етаж на отсрещния блок и ме гледаха подозрително. В този момент, макар да не разбирах как е станало, бях сигурен, че те знаят, че тъкмо пишех роман със заглавие VeneRare ^• и че този роман беше за тях.

Първото нещо, което направих, след като затворих прозореца, беше да отида до бюрото, да събера листовете, бележките, тетрадката, всичко, свързващо ме със серията от фантастични романи, върху които бях работил дотогава, и да ги унищожа. Накъсах всички онези листове на тънки ивици и престанах да мисля за тях.

Облякох се и тръгнах към съседния блок. За да стигна там, трябваше да сляза до паркинга, превърнат, никой не знае точно кога, в огромно гробище за коли. Имаше там бели лади с червени петна от ръжда, трабанти като картонени купчини, шкоди като механични сенилни старци, дачии със заострена предна част, приличащи на прясно изкопани неолитни съкровища. Никой отдавна не беше паркирал или пък изкарал някоя кола от тази местна дупка, а единствените следи от живот бяха безбройните котки, хранени старателно от Унгарката от втория етаж, която беше свикнала да спуска надробена развалена риба в кутии от маргарин по изработена система от макари и въжета, както и Гица Лудия, единственият, успял да прекоси със затворени очи паркинга от север на юг и от изток на запад, Гица Лудия, който беше все толкова висок, сякаш беше роден като костелива върлина, груб и лют, като се разгневи, Гица Лудия, лудият късметлия, безсмъртен, общ знаменател за всички луди.

Взех импровизирания от ламаринен плот и въжета асансьор до края на това гробище на железария и се огледах за Гица. Беше чак в другия край на паркинга, твърде далече, за да ми е удобно, тъй като въздухът се изпълваше все повече с онова отблъскващо зловоние от третия етаж, а около мен се заформяше едно неспокойно гъмжило. Знаех, че това са котките, макар и да ми се струваше, че цялата тъкан на заобикалящия ме свят вибрира трескаво. Погледнах надясно и в края на паркинга, там, където някога някой се беше самоубил в стая с много нисък таван, оправяше нещо и си подсвиркваше Ови, нисък на ръст, беззъб и с мръсни от машинно масло ръце. Облечен в синята си престилка, той не погледна към мен. Не мисля, че ме чуваше.

– Гица! Гица бе! – извиках и онази недодялана глава на смахнат човек трепна.

Видя ме и вдигна и двете си ръце. В едната имаше маратонка с ходило като за гигант, а в другата – четка. Изглежда, че беше стоял наведен над казан с вода, триейки усърдно обувките си. Затича се към мен, котките бяха наизлезли от скривалищата си и ме гледаха с нещо по-особено в очите си, нещо, което човек все бърза да обърка с нещо друго. Сега бих могъл да се закълна, че между котките зърнах и онова малко и сляпо коте, нежното кълбо от кости и влажна козинка, с гурели в очите, с което прекарах няколко дни през едно лято в Хърман и което намерих мъртво тъкмо сутринта, в която пиша тези редове, на 26 юни 2017 (да не се забравя).

Лъжа, животът не беше изтекъл съвсем от него, но щеше да изтече, докато свърша да пиша. Очите му бяха широкоотворени, като в онази (тази) сутрин, сякаш само на прага на смъртта можеш истински да виждаш. Не зная дали когато се приближи до мене заедно с другите котки, беше живо или мъртво. Нямаше име, нямаше нито тогава (сега) и няма нито сега (тогава). Отърва се. Ще кажа само, че Лудия стигна до мен навреме, дори преди Всевиждащата Сляпа Котка да излезе от паркинга и да влезе завинаги в сънищата ми. Гица Лудия изсъска, размаха големите си като лопати ръце и всички котки се върнаха под купчините желязо и изолационна гума, каучук, пластмаса от автомобилни табла, стъкло и лед лампи.

– Откак умря Унгарката – каза той, – никой не се грижи за тия котки. Размножиха се като хлебарки. Виж!

И ми показа маратонката, бяла като сняг, от италианска кожа. Беше за левия крак.

– Ови каза, че ако събера достатъчно пари, ще ми даде и дясната. После заминавам, братле.

Гледаше надалече, над железопътните линии, мяркащи се през тясното пространство между блоковете, там, където и двамата знаехме, че трябва да е контейнерът за боклук и трафопостът, в който един хлапак, чието име ми се губи сега, остана без част от черепа, голяма почти като длан, дупка, през която животът побърза да избяга от него. Припомняйки си противната миризма на изгоряло месо и опърлена коса, посочих към прозореца на третия етаж и попитах:

– Усещаш ли?

– Ахъ. Намерили са Гърка тази нощ, мъртъв от няколко дни. Ама хубаво мирише, а?

Вдигнах рамене.

– Събраха се още от сутринта – каза той и ми показа шепа банкноти и монети. – Още малко и ще си взема и дясната. Да те закарам?

Хвана ме за ръка доста здраво – дланите и пръстите му сякаш не му принадлежаха – и помня, че съм се питал колко ли братя трябва да е изгълтал в корема на майка си, за да придобие такива чужди крайници. Набута ме в импровизираната телегондола и задърпа въжетата. Издигнахме се над купищата ръждясали коли, а под нас котките разнасяха мишки в муцуните си. Само Всевиждащата Сляпа Котка я нямаше между тях, беше си припомнила, мисля, че аз съм този, който я беше убил с безсилието си в онази сутрин.

Оттам, отгоре, можех да видя малко по-добре лабиринта от ръждясали скелети в паркинга. Вдигнах очи да погледна над покривите на блоковете: наляво и надясно техните редици се простираха до хоризонта, почти невидим от мъгли и размиващи се в далечината парцели земя. Тук-там някой блок беше построен така, че да виждаш паркинга зад него и дори без очила на носа можех да различа малки метални кабинки, които се плъзгаха по кабели от прозорец до прозорец, както правехме и ние сега.

Оттатък железопътната линия полето с църкви потъваше в гъсти облаци от тамян. И между църквите стотици, хиляди черни силуети, мрачни фигури, приличащи на неспокойни дяволи, обикаляха храмовете и носеха огън на върховете на пръти. Гица Лудия управляваше с голямо умение лостовете, прикачени на бърза ръка в скелета на потъналия в разруха IMS, с който се носехме над гаража, приближавайки все повече до източника на онази остра миризма. Много хора стояха пред прозорците. Чакаха Гица да ги откара при Гърка, беше ми казал самият той. Още от сутринта все прекарвал някого, та дори имал нужда от още една телегондола.

– Затова заварява Ови там – каза той.

Погледнах надолу и така беше: Ови беше изчезнал някъде, под дъжд от искри, като се стараеше да превърне едно сиело в друга телегондола за придвижване на съседите от един блок до друг. Ударихме се в стената точно пред стълбището, малко по-високо от входа, почти до първия етаж. Бяхме стигнали.

– Тре' да слизаш. Това е – каза Гица.

Подадох му една банкнота и го попитах къде мисли да замине, когато получи и другата маратонка от Ови. Огледа се паникьосан на всички страни за миг и прошепна:

– Викат ме, не чуваш ли? Все повече са. Хайде, излизай!

Признавам си, че ме беше страх от легендарните избухвания на Гица Лудия и не исках да изпитам гнева му върху собствената си кожа. Разчитайки кодовете на раздразнението върху лицето му, се почувствах изведнъж много самотен. Скочих от IMS-а и влязох във входа, където вече се бяха събрали много хора. Някои от тях знаех от моя блок или от съседните блокове, познати лица от прозорците към паркинга от моето детство, но други ми бяха чужди. Предположих, че трябва да са от други блокове, може би дори от другата страна на жп линията. Разгледах ги внимателно, защото в детството ми се говореше, че живеещите оттатък релсите имат кожа с метален цвят и че като говорят, грачат като автоматизирани гарвани. Ако е било така, не виждах сега никакво доказателство за тази легенда.

VeneRare (превод Василка Алексова, корица Живко Петров, 160 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

^• В заглавието на романа е отразена игра на думи – букв. рум. vene rare означава "редки вени" (предадено с превод в текста, когато става дума за заболяване), а venerare – "почитане, благоговеене". Затова, когато в текста се споменава името на романа, то е давано на латиница и слято – VeneRare.