Втората част от разговора ни с Джейми Уун продължава оттам, където стигнахме – ремикси, римейк на хит песни, странници в нощта и света и ... може ли да бъдем по-добра версия на самите себе си.
Как избираш песните, на които правиш римейк? И Wayfaring Stranger, първият ти запис, е такъв?
По времето на Wayfaring Stranger просто се учех да свиря блус с китарата. Тази стара американска фолк песен просто ми въздейства невероятно. Стори ми се, че е по-добра от всяка моя песен, която бях написал дотогава и тъй като имах възможност да издам само едно парче – избрах това да е римейк на Wayfaring Stranger. Самата песен и текста й през годините са се променили много, има вече и доста различни версии. В моята интерпретация се придържам към варианта на Скот Ейнсли, който ме впечатли навремето. Иначе за другите... римейка на Would I Lie to You на Charles & Eddie направих, защото ми напомня детството и one hit wonders групите. Доста е забавно, когато я свирим наживо. Тя разчупва цялото шоу, защото в песните ми има доста меланхолия, а тази е фънки и е доста популярeн хит при това.
А Wayfaring Stranger посветена ли е на твоето семейство или просто се чувстваш като самотен странник, пътуващ през света, както се пее в нея?
Не съм я писал аз, че да я посветя на семейството си, но да – чувствам се така. Това е една от причините да пея тази песен. Аз съм единствено дете. Артист съм, музикант, но се усещам извън цялата суетня. Страня от нея. Има и нещо в текста, което ми пасва добре. Пее се за стремежи, страст, вътрешна борба... и за достигане до едно по-добро място в живота. Нещо, което може би всеки желае.
Израснал си само с майка си, тя пее и беквокалите в Night Air, изглежда сте доста близки с нея... ?
Да, през по-голямата част живях само с нея. Приятели сме и то много добри. Може би тя наистина е оказала най-голямо влияние за музиката, която правя. Израснах, докато я гледах и слушах как работи, как пее толкова различни неща – веднъж беквокали за други артисти, друг път нейните песни... да не говорим за обичайното й влияние – просто да бъде майка, която ти предава собствените си идеали. Определено съм взел доста от начина, по който тя пее – тази дълбочина, която съм чувал толкова години наред и която се е превърнала в моя втора природа.
Албумът ти имаше работно заглавие In the Middle, защо го смени на Mirrorwriting?
От една страна това е трибют към Люис Тейлър – един от любимите ми артисти, чийто дебютен албум е с парчета, чийто заглавия са само от една дума. От друга страна, когато го завърших, ми се стори, че Mirrorwriting описва много по-добре тази моя обсесивна и егоистична идея да направя албум, на който да се посветя изцяло. Беше просто начин да обясня по-добре защо съм прекарал толкова много време в създаването му. Начин да оправдая това, че се вглеждах в себе си като в огледало. Опитвах се да науча нещо за себе си, да се развия.
Да крещиш или да шепнеш посланието си – кое е по-добре, за да бъдеш чут тези дни?
Хмм... всеки човек го усеща различно. Затова и понякога посланието ти е разбрано в коренно различен смисъл, от този, който си вложил в него. Аз предпочитам да шепна. Все пак започнах с акустичната клубна музика – там си сам на сцената с блус китарата. А и гласът ми не е мощен, по-скоро е нежен. Това влияе и на музиката, която правя. Иначе се възхищавам на spoken word артистите или други като тях, които използват поезията и гласа си за основно оръжие. Те предават това, което имат да кажат чрез една цялостна история, разказана по един непосредствен и въздействащ начин, така че да ти влезе лесно под кожата.
Промени ли се концепцията ти за лайв шоу, защо реши да правиш концерти като дуо, само със съученика ти от Brit School, Джеймс Ууд?
Така се получи. Другите членове на лайв бенда ми вече не можеха да идват на турнета с нас, защото се заеха със собствени проекти. А с Джеймс се познаваме толкова отдавна. Заедно бяхме в първата група, в която пеех. Мултиинструменталист е също като мен – и двамата пеем, свирим на китара, той се справя и с кийбордите... Затова реших, че може да успеем в това предизвикателство – да се върна отново към онези самостоятелни, камерни концерти, които правех толкова много преди да имам лайв бенд. Така и шоуто е различно всяка вечер. Има моменти, в които импровизираме, създаваме грууви бийтове на сцената и ги луупваме, докато в същото време свирим и наживо. Всичко е по средата – отчасти свирене наживо, отчасти електронни семпли от лаптопа. Идеята е шоуто да ни държи нащрек и адреналинът ни да не пада.
В Missing Person пееш: "Wannabe а missing person, Wannabe a better version", така че ще видим ли по-добрата версия на Джейми Уун в София?
Хаха, да, определено съм по-добра версия на самия себе си, откакто написах тази песен. Тя все пак е доста стара, от 2008 е, така че имах три години да стана по-добър човек, по-добър музикант. Може би на всеки му се иска да бъде по-концентриран, да владее емоциите си и да не се поддава на несигурността, която усеща когато се сблъсква челно с живота. Тогава винаги може да бъдем по-добри версии на самите себе си.
Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club