My Mir

"Студено, а!" – тази лайтмотив реплика на Парфьон Рогожин може спокойно да обобщи идеята на Десислава Шпатова за това що е то Идиот 2012 – новата премиера от тазгодишния Руски сезон в Народния театър.

Студено или по-скоро ледено-страстно като в The XX-овото парче Intro, което в сценичната версия на Десислава Шпатова и Снежина Петрова озвучава един от най-важните моменти в класиката на Достоевски – рожденият ден на женщината фатал Настася Филиповна (Снежина Петрова със секси декаденс стъпка и глас в шармантно-помпозна червена рокля), която получава предложения за брак от трима претенденти с три различни подбуди – от Рогожин (ръмжащ от ревност и бесове Деян Ангелов), от Гавраила Ардалионович-Ганя (Зафир Раджаб като обсебено от парите конте) и разбира се от княз Лев Николаевич Мишкин (натурално невинен и изтормозен Ованес Торосян).

Страст на ледени кристали, така че да изкристализира една идея, както се пее и в друг The XX-ов хит (перфектният саундтрак тук) Crystalised – "You've applied the pressure to have me crystallized and you've got the faith that I could bring paradise".

Студено, та чак ледено-страстно като в клипово стилизирана гротескова адаптация на класическия Идиот (втора поред за Десислава Шпатова и Снежина Петрова), в която персонажите са схематично оковани в клишетата на своите низши страсти, които бълват като отвързани пред състрадателния поглед и разтърсваното от епилепсия тяло на княз Лев Николаевич Мишкин. И пред погледа и мъртвото, разлагащо се тяло на Исус Христос в принт репродукцията (част от добре изпипаната сценография на Юлиян Табаков) на картината Мъртвият Христос в гроба на Ханс Холбайн Младши, за която самият Достоевски казва, че "можеш да загубиш вярата си, като я гледаш".

The Body of the Dead Christ in the Tomb (1521). oil and tempera on linden wood, 30.5 × 200 cm, Ханс Холбайн Младши © Kunstmuseum Basel

А дали е случайно, че в тази съсипваща религиозната митология картина, дясната ръка на Христос показва среден пръст или просто този жест е чиста анатомична реалност, обяснена с пробождането на дланта и падането на цялата тежест на разпънатото на кръст тяло върху нея, което кара пръстите конвулсивно да се свият и само средният пръст, чиято кост поема болезнения шок от пирона, да остане в изправено, вдървено положение?

Та, историята на Достоевския Идиот е, може би, позната на всички – изгубилият (почти) всички свои роднини в Русия, княз Лев Николаевич Мишкин, се завръща в родината си след дълго (къде успешно, къде не) лекуване в клиника, в Швейцария, на епилепсията, от която страда (досущ като самия Достоевски) с една-едничка идея – да намери своето място в руското общество, да се впише в него или просто да излезе от стерилната болнична среда, която досега, заради болестта, е дишал. И да получи, може би, наследството си от няколко милиона рубли... В купето на влака, отвеждащ го до чуждия за него дом, болнавия Мишкин попада под ударите на свирепия руски студ и под дваж по-свирепия поглед на Рогожин – пълният антипод на княза, врял и кипял из тъмните дебри на руските потайности в бързото забогатяване. Именно хипотетичното наследство е това, което привлича хищното око на Рогожин и той грабва княза под опеката си в своите кръгове на интереси, за да държи под око съдбата на Мишкин. Интересите на Рогожин се ограничават до фаталната красавица Настася Филиповна, любовница на богаташа Тоцки – близък приятел на генерал Епанчин, чиято жена Лизавета Епанчина (Вяра Табакова в забавна майчина истерия) пък се оказва единствената жива далечна роднина на Мишкин. Така постепенно князът е въвлечен в къщата на Епанчини и в любовна интрига с най-малката им дъщеря Аглая Епанчина (Веси Конакчийска в хиперактивен детски чар) – сродна душа на Мишкин, поради факта, че и двамата са израснали в стерилна среда и сега диво ги зове желанието да живеят истински живота си.

Така представлението на Деси Шпатова се завихря около две антиподни двойки – Мишкин и Аглая (невинните деца на наивността), и Рогожин и Настася (демоните на самоунищожението), като това идеално лъсва в паралелната им игра на сцената – боят между Рогожин и Настася в контраст на по детски чистия флирт и смях между Мишкин и Аглая.

Нещата се оплитат като спагети, когато князът предлага брак и на Настася, и на Аглая. Идеята му е, че така ще спаси всички замесени в историята от самоунищожителните им страсти – да спре обсесивната ревност на Рогожин да притежава власт над всичко и всеки, да накара Настася да заобича себе си, а не да се мрази и да избави Аглая от наивистичните ù пориви.

За цвят, гротеска и забава в играта са вкарани и иронизираните персонажи на истеричната, префърцунена майка на Аглая, Лизавета Епанчина, Ганя, помощникът на генерал Епанчин, продаващ душата си (и ръцете си) за 30 сребърника и шутът-подлизурко, спътникът от влака на Мишкин и Рогожин, Лебедев – Владо Пенев веднъж облечен като руска циганка, друг път като изкукал чиновник, но вечно пееш с тембъра и маниера на Висоцки, руски романси (на развален българо-руски), които служат за пародиен коментар на всичко случващо се.

И така се оформя пиеса-гротеска с три основни акцента – рожденият ден на Настася Филиповна и трите ù предложения за брак, годежът-фиаско между Мишкин и Аглая и последствията от решителния избор, който князът трябва да направи между двете любими жени.

И трите момента всъщност могат да бъдат озвучени с текста на The XX-овото парче Сrystalised – "You've applied the pressure to have me crystallized and you've got the faith that I could bring paradise" – Рогожин вярва, че Раят за него ще дойде, когато притежава пари и власт над Настася; тя пък вярва, че невинността и милото сърце на княза могат да ù дадат Рая, в който тя не се чувства като курва, чукана от мъже, които претендират, че всъщност искат да я спасят от разврата; Аглая вярва, че Мишкин е сродната душа, която е чакала, за да я отведе в Рая-спасение от стерилния живот, в който са я консервирали родителите ù. А Лев Николаевич вярва (също като самия Достоевски), че идеята за прекрасния човек и Рая е възможна за всеки един идиот стига да си отвори очите за обсебващите го тъмни страсти, които водят само и единствено до самоунищожението на Човека.

Иначе в душата ще е пусто студено като на Южния полюс, дори и човек да постигне (и именно затова) онова, което желае най-силно в празното си битие. Ледено ще е, ако вярва, че греховете му ще бъдат изкупени от Христос, докато с молитва към Бога на уста извършва убийство. Ледено ще е, ако вярва, че разлагащата се ръка на мъртвия Исус му показва среден пръст, след като самия човек показва среден пръст на всичко важно на този свят – когато Рогожин и Мишкин стоят до безжизненото тяло на Настася (пътят на душата, отделяща се от тялото много красиво е изписан със сваляне на части, като обелки, на роклята на Снежина) Рогожин пита: "Княже, а ти добър човек ли си?" и Мишкин отвръща:"Понякога не съм добър."

Истината, може би, е, че тази история се е случвала и преди Христа, случва се и ще продължи да се случва без грам еволюция – просто страстите, които водят човека през живота са все едни и същи. Истината, може би, е, че във всеки от нас живее по един прекрасен Идиот, който понякога обърква конците на доброто и злото, но продължава, загърнат с вяра в доброто да пътува към гарата Рай, докато не издържи на напрежението и не слезе на гара Самоунищожение.

Студено, а!

Гледайте Идиот 2012 в Народен театър "Иван Вазов" Камерна сцена на 14 и 18 септември, и 2 октомври от 19:00 часа

Режисьор: Десислава Шпатова

Сценична адаптация: Снежина Петрова и Десислава Шпатова

Сценография и костюми: Юлиян Табаков

Асистент на сценографа: Николета Найденова

В ролите:

Княз Лев Николаевич Мишкин – Ованес Торосян

Парфьон Рогожин – Деян Ангелов

Настася Филиповна – Снежина Петрова

Лизавета Епанчина – Вяра Табакова

Аглая Епанчина – Веси Конакчийска

Лебедев – Владимир Пенев

Гавраила Ардалионович-Ганя – Зафир Раджаб

Лятната фест лудница вече жари и пари, а нашият агент в Порто, Невяна Бойчева, има какво (искрено и фенски) да разкаже за първото португалско издание на престижния испански инди фестивал Primavera Sound – The XX, The Weeknd, M83, Kings of Convenience, The Flaming Lips, Suede, Beach House, Washed Out, Forest Swords, john Talabot, Deadboy... и още хиляди хора от всякакви точки по света в четири дни (от 7 до 10 юни), изпълнени с музика, усмивки и нереално добро настроение.

Какво, къде, защо?

Порто е вторият най-голям и важен град в Португалия и спокойно мога да твърдя, че в него има почти всичко, което може да ви потрябва. Има река, има океан, има богато архитектурно наследство, много вино и очевидно, има и интересни културни събития. Optimus Primavera Sound се състоя в Parque da Cidade (или просто Градският парк), в който могат да се видят красиви езера, гъмжащи от птици и безкрайни зелени поляни, които са перфектната среда за няколкото хиляди музикални фена да се почувстват все едно са в Рая.

7 юни – ден Прима

Програмата за първия фестивален ден изглеждаше празна и не съвсем интересна, особено след като Björk отмени участието си и разочарова сериозен брой хора. Ние не бяхме сред тях и затова съвсем без да ни пука за отсъствието на исландската певица се отправихме към парка, чудейки се ще ни завали ли неспиращия по тези георграфски ширини дъжд или не. Пристигнахме точно навреме за това, което бяхме планирали да чуем – изпълнението на брит поп бандата Suede, които веднага успяха да ме вкарат в щастливо и безгрижно фестивално настроение. Не бих казала, че съм особено запозната с творчеството им, но въпреки това беше изключително впечатляващо и вдъхновяващо да се наблюдава вокалистът Брет Андерсън, който пееше, танцуваше и подскачаше по сцената, пълен с енергия и многогодишен опит.

8 юни – Flame Numbers

Този път отидохме по светло, така че успяхме и да поогледаме миниградчето, което организаторите бяха направили. Времето беше изключително приятно и страховете за дъжд бързо се изпариха. Стъпихме на поляната пред едната от големите сцени точно навреме, за да чуем как Rufus Wainwright пее Hallelujah като край на изпълнението си. Кратко помотаване, бира и става 9 и 30 – време за The Flaming Lips. Може би сега е моментът да вмъкна, че всичко се случваше точно в определения час, почти без минутка заскъснение. Кой би очаквал това точно от португалски фестивал?

The Flaming Lips не са от бандите, за които бих могла да дам "експертно мнение", но ако се чудите, ще ви кажа, че тези хора не са добре. Q Magazine ги включва през 2002 в списъка си с "50-те банди, които трябва да видите, преди да умрете" и сега вече знам защо. Въпреки че музиката им не е от най-любимите ми, шоуто, което правят определено е изключително забавно (дори Ерика Баду го признава въпреки пресния скандал между двамата) – фронтменът Уейн Койн, който се оставя публиката да го понесе, докато е в огромна прозрачна надуваема топка, балоните, танцьорките на сцената, цялото еуфорично настроение. Спазвайки определена дистанция през по-голямата част от лайва, решихме да се приближим до сцената точно навреме за двете бис изпълнения, второто от които беше парчето Do You Realize?, което не можах да спра да тананикам с дни след това.

Уейн Койн беше крайно щастлив от факта, че се намира в Порто, в прекрасния парк, с прекрасните дървета, което може и да е било резултат от дадени субстанции, но каквото и да е – доброто настроение беше заразно и когато със забиването на чудесната песен португалската нощ се изпълни с цветни конфети, мисля, че нямаше човек пред тази сцена, който да не пееше и танцуваше, ухилен до уши. Определено гледка, която не се забравя лесно.

След два абсолютно случайно избрани концерта (Wilco и The Walkmen) и лек питстоп на шоуто на M83, най-накрая стана 2:30 и с ужасно вълнение се отправихме към полупразната Club Stage, където момчетата от шотландския електронен лейбъл Numbers трябваше да направят своя showcase. Умората започваше да се натрупва малко по малко, но това просто нямаше как да се пропусне. Началото беше отредено за около 30-минутното живо изпълнение на Redinho, което се състоеше от опияняващи бийтове, пристрастяващи синтове и неговите собствени вокали, които оставиха съвсем малкото в този момент присъстващи, способни единствено да танцуват, викат и ръкопляскат с усмивки на лицата. Пространството зад нас се пълнеше неусетно, докато в един момент вече място за танцуване практически нямаше, но на никого не му и пукаше, защото следващото нещо в програмата не оставяше друг избор.

Back 2 back сетът на Deadboy и Spencer беше със сигурност един от най-добрите, на които съм присъствала, стартиращ с ремикси на стари диско парчета и продължаващ с модерни "техно класици" като Omar-S, а накрая финиширащ с Nicki Minaj. Целият 1 час беше изпълнен със 100-процентови гъдели в стилове като dubstep, uk garage, house, techno и някои други, съвсем невъзможни за поставяне под етикети. Едно мога да кажа със сигурност – имаше много бас, много танци и малко след като Jackmaster и Oneman се включиха, ние си тръгнахме, защото не ни беше възможно да си стоим на краката повече. Поемайки по дългия път към вкъщи в ранните часове на сутринта под развиделяващото се небе, нямаше как да не се чудя как така тази вечер щеше да прерасне в афтърпарти, в един от клубовете в центъра на града, продължаващо от 6 до 11. Със сигурност не е било много красива гледка, като имаме предвид в какво състояние оставихме повечето фенове пред сцената. No sleep till... Porto!

9 юни – Dream XX Weekend

Абсолютното изтощение и фактът, че денят беше по-мрачен и дъждовен от обикновено, по принцип биха ме накарали да не изляза от леглото, но истината е, че тази събота, 9 юни, беше Вечерта за сбъдване на мечти. В нея бяха двата лайва, които първоначално ме накaраха да си купя билет за фестивала, при това на супер актуални, нашумели, извънземно талантливи артисти. Още с влизането чухме как The Weeknd започва чувственото си изпълнение на High For This. Мога с ръка на сърцето да ви кажа, че гласът на този човек е точно толкова мощен и впечатляващ на живо, колкото е в записаните тракове. Мрачната му сексуална и наркотична музика беше прелетяла чак от Канада, за да зарадва толкова много фенове в различни точки от Европа и фактът, че в момента живея в една от тях ме прави прекалено благодарна. Преди да започна да звуча мелодраматично, ще кажа, че чухме на живо всичко, за което мечтаехме, като личните ми фаворити са кавъра на Dirty Diana и Wicked Games.

Следващата част от програмата беше и най-голямата изненада за мен – норвежката свежест Kings of Convenience. Двама души, две акустични китари, а резултатът, който излиза от колоните е спокойна, нежна и искрена музика, точно това, от което имахме нужда в онзи момент. Истинската изненада обаче беше, когато на сцената все пак излязоха барабанист, китарист и басист и атмосферата стана толкова заразително фънки, че дори хора като мен, които никога преди не бяха чували бандата, не можеха да спрат да танцуват и пеят. Определено екзалтираното настроение от красиво лайв изпълнение е нещо, което искам да усещам по-често в душата си, защото когато дойде време публиката да си заслужи бис, осъзнах, че ръкопляскам и викам наравно с най-заклетите фенове. Тези хора просто бяха истински предаватели за позитивно настроение, освен това тънко се подмазаха на португалските фенове, благодарейки им, че са прародителите на бразилската боса нова, която явно инспирира сериозно част от творчеството на групата.

Най-важното за мен от целия фестивал, обаче, все още предстоеше. Това бяха The xx и без срам мога да кажа, че може би за пръв път слушах на живо група, която да ми е толкова близо до сърцето. Което, разбира се, направи преживяването още по-специално. Невероятно е колко са спокойни, сякаш отчуждени от публиката, дори студени, а музиката им е обвързана с най-съкровените човешки чувства и изпълнена с най-сърцераздиращите акорди. Би трябвало да мога да кажа най-много за тях, след като те определено бяха любимата ми банда за целите четири дни, но истината е, че музиката на The xx е от тези, които оставят слушателя абсолютно безмълвен и хипнотизиран.

Чухме почти всичко от дебютния албум и няколко нови песни от очаквания на 11 септември Coexist и ще призная, че дори седмица по-късно не спирам да преглеждам видеоклиповете в YouTube, за да се върна поне за миг в онази хладна нощ, където под облачното Порто небе се сбъдна една наистина съкровена мечта. Затова, просто, Роми, Оливър, Джейми – благодаря ви, че ви има!

Какво слушахме в края на лятото – делфинови песни за драматично влюбени (дека)денс меланхолета, диско инферно блус и есид тийн фантазии, Everything But The Jessie Ware, блок парти носталгия и карибски дъб пирати.

The XX - Coexist

След триумфалния ХХ дебют, Джейми, Роми и Оливър се шлифоваха солово – Роми попя с нюйоркското дуо Creep, Джейми ремиксира всичко хитово през последните 3 години и заформи албум с (уви, покойния вече) титан Гил-Скот Херон – явно това се оказа точната ваксина срещу синдрома на трудния втори албум и ето, че прочутите нощни ХХ балади за драматично влюбени (дека)денс меланхолета отново са тук. Слушайки Angels, Chained, Missing и Tides може и да се озовеш на тотално пуст, крайно тих и леко скалист морски залив, където залезно, вълна след вълна, да преживяваш драмата на своя живот, изпята през рапан от Роми и Оливър. Изведнъж всред вълните, в 4х4 ритъм хаусов, започват да изскачат делфини, перките им блесват на залязващото слънце и ти носят Reunion и Sunset – вярата, че всичко ще се подреди. И така тъгата съвсем е отнесена със Swept Away.

Matthew Dear - Beams

Матю остави зад гърба си техно партитата (и псевдонима Audion), за да се превърне в нещо като съвременен Джони Кеш на електрониката – от носовото, дрезгаво-провлачено пеене през черните сценични костюми до тоталното смесване на мрачен блус с каквото му електро душа сàка. И от сенките на предишния му албум Black City изпълзя Beams – упражнение по диско инферно блус, където психеделични сънища оживяват като в по-добрите филми на Дейвид Линч. Всъщност Her Fantasy, Earthforms, Fighting Is Futile, Ahead Of Myself, Shake Me и Temptation биха били саундтрак бисерите на не един и два мистъри филма.

Teengirl Fantasy - Tracer

Ник Уайс и Логан Такахаши знаят как да изберат симпатично име за своето дуо. Знаят и кои точно интересни артисти (Panda Bear, Romanthony, Kelela, Laurel Halo) ще паснат на калейдоскоп забавленията в техния бийт лунапарк. Наистина, парчетата (като EFX, Pyjama, Mist of Time, Eternal) от втория им албум, носят усещане за наивния, но искрен хедонизъм на тийн, попаднал в гигантски лунапарк и прекаляващ със захарен диско памук, есид хаус въртележки, виенски аренби колелета и техно синт ролъркостъри... Накрая не ти остава нищо друго освен да си кажеш Do It – иначе казано да запееш с тях тази Daft Punk версия на най-големия Teengirl Fantasy хит досега, Cheaters.

Jessie Ware - Devotion

Сигурно е имало време, в което Джеси е била позната само на семейството си, приятелите и на SBTRKT. За по-малко от година, обаче, животът ù се врътна на 180 градуса, стана желан гост-вокал на не един и двама алтърнатив денс продуценти, шеметно закатери поп чартове и нищо чудно да завърши годината с BRIT номинация. Заслужено, може би, защото в своя дебют Джеси напипва баланса между смисления, соул поп от 80-те ала Шаде, например, (Devotion, Taking in Water, Swan Song, Night Light) и интелигентната денс музика от 90-те (Running и 110%, продуцирани от геридж хит носталгика Julio Bashmore), за да се получи нещо, което звучи като Трейси Торн в Everything But The Girl – музика както за душата, така и за краката. Или пък просто Джеси е стилния брит отговор на Лана Дел Рей. Със сигурност Джеси поне може да пее.

Bloc Party - Four

След като достигнаха статуса на стадионна индирок банда, Bloc Party неочаквано излязоха във ваканция, вокалът Келе Окереке записа солов албум The Boxer (ко-продуциран от Hudson Mohawke, уау!) и клише картинката "големите пари развалят всичко хубаво" почти грейна на екрана. Само, че разговорите за доброто, старо време винаги са по-приятни и надъхващи от тези за добрите, стари кинти и ето, че четири години по-късно Келе и компания са готови с четвъртия албум. Парчета като Octopus, Kettling, Team A и Truth наистина намирисват на пораснали индибийт хлапета, които просто се забавляват със старите си трикове и лафове, но без гранде цели да превземат рок света. Което отвсякъде звучи идеално като идея.

Mala - Mala in Cuba

Когато кубано бийт афисионадо като Джайлс Питърсън заведе дъбстеп афисионадо като Mala в Куба по проекта си Havana Cultura може да се получи само това – история за карибски дъб пирати (самият Mala е с ямайски корени) в търсене на (не съвсем скритата) перла на кубинската музика, която да обогати зациклилия дъбстеп. В авантюрата по улиците и опушените клубове на Хавана срещаме един куп перкусионисти, пианисти, тромпетисти (в парчета като Cuba Electronic, Calle F, The Tourist, Como Como, Change) и страстни певачки като страхотната Danay Suarez (позната от предните Havana Cultura издания) в Noches Sueños. Иначе казано, имаме нов коктейл – Duba Libre!

Когато бритпоп бандата Interpol записва парчето Summer Well, едва ли са предполагали, че в китния парк Щирбей на румънското градче Буфтея (на 15 км от Букурещ), ще се появи фестивал със същото име и те ще свирят на първото му издание през 2011. 2 години по-късно, благодарение на основното спонсор рамо на мобилния оператор Orange, през Summer Well парка са преминали артисти като Stone Roses, Interpol, Hurts, Plan B, The Raveonettes, Patrick Wolf, Glasvegas, The Noisettes... , за да може на третото му издание да се развихрят:...

The XX © фотография Matthias Clamer

The XX – черните индихит ангели Джейми, Роми и Оливър, със сигурност, са една от причините тазгодишното издание на фестивала да е най-бързо продаваното в Summer Well историята. Насред масивното, глобално турне за втория им албум Coexist, ХХ триото ще открие подобаващо епично третия Summer Well на 10 август с абсолютни фаворити като Intro, Crystalised, Heart Skipped a Beat, Islands, Night Time, Infinity, Reunion, Chained, Sunset, Swept Away и Angels, които ще намерят поредния си живописен дом (като естетските локации на трите ХХ фестивала Night + Day тази година) в езерото, плажа и китните горички на парка Щирбей.

© Suede

Suede – ако не сте забелязали, бритпопът е основната Summer Well религия, затова кой, ако не живи легенди в жанра като Брет Андерсън и компания, да закрие триумфално феста на 11 август. Цели 11 години след последния им албум, лондонската петорка Suede успя да се завърне с гръм и трясък в играта (наречена Bloodsports по името на новия им, шести албум) и да докаже, че 90-те все още са in fashion и винаги са били на няколко парчета разстояние. От Hit Me до It Starts and Ends with You.

Бонус – при всички (малки и големи) фестивали основната атракция са хедлайнерите, но истинските екстри идват с един куп (не)познати инди банди, които често могат да засенчат блясъка на "големите звезди".

© Michael Kiwanuka

На 10 август този шанс се пада на: Майкъл Киванука (спечелилият заслужено ВВС Sound of 2012, соул наследник на Бил Уидърс, с парчета от дебютния албум Home Again като Tell Me A Tale, I'm Getting Ready, Bones и Always Waiting); на ирландското рок момче Юджийн Макгинес (с три успешни албума и участие в бандата Miles Kane зад гърба си); на шотландската четворка бойци Glasvegas (с Mercury Prize номинация за дебюта им и трети албум на хоризонта през септември); и на рок дуото Blood Red Shoes (Лора-Мари Картър и Стивън Ансел, взели името си от мюзикъл с Фред Астер и Джинджър Роджърс, а музиката си от техни идоли като Pixies, Blur и PJ Harvey).

The Vaccines © фотография Christaan Felber

На 11 август, преди Suede, на сцената ще се качат лондонските The Vaccines (с два хитови албума и откриващи концерти за The Rolling Stones, The Stone Roses, Arctic Monkeys, Muse и Arcade Fire в актива), набралите скорост с втория си албум Arc (и парчета като Kemosabe и Duet) електропопъри Everything Everything, бандата Spector, попиваща екстрите от успеха на красноречивия дебютен албум Enjoy It While It Lasts и братското трио The Family Rain – нещо като приказката за тримата братя (Уилям, Оли и Тимъти Уолтър) и златната блус рок ябълка.

И въобще, както пеят Interpol: "I said It looks like you Summered Well... "

Summer Well е от 10 до 11 август в парк Щирбей, Буфтея, Румъния

Билети – на цена от 149 леи (до 9 август) може да закупите от тук; на място – 169 леи

"Tell me a tale that always was, Sing me a song that I'll always be in, Tell me a story that I can read, Tell me a story that I believe" лее глас и струни като лятна омара Майкъл Киванука на главната Summer Well 2013 сцена, а тялото и съзнанието ти лека-полека се отпускат и разтапят във фестивалната безтегловност наоколо, изпарявайки спомените от няколкостотин километровия трип под непрощаващото августовско слънце до Букурещ, търсенето на хостела (с името Wonderland, ти да видиш), буса до Буфтея и парка Щирбей – (някога) лятна резиденция на румънската кралица Мария и (днес) дом на Summer Well фестивала.

Събота късен следобед е и усещането, че си на уикенд пикник разходка в някой тучен британски парк се засилва колкото от реещите се последни акорди от хитовете на Юджийн Макгинес (като Lion, Shotgun и съвсем прясното Fairlight), толкова и от разминаването с облечени (шарено, но еднотипно) ала бритпоп фест униформа слънчева младеж. Не, не си в Румъния... или поне не тази Румъния, която познаваш от едноетажните къщи с разноцветни покриви н типичните дъсчени огради (каквито има в изобилие в Буфтея), не и тази Румъния на Чаушеску със соц панелки и мегаломански дворци, палати и булеварди... тази Румъния свършва до входовете на парка Щирбей с проверяващите безцеремонно до кости охранители на феста Summer Well. Оттам започва Румъния на кралица Мария Единбургска. Неслучайно, когато посещава Парижката мирна конференция след края на Първата световна война с цел Румъния да получи Трансилвания, Бесарабия, Буковина и Банат след войната, кралица Мария заявява: "Румъния се нуждае от лице и аз ще бъда това лице." Summer Well е наследника на това "лице" – пренесени от Острова традиции и стил на живот, бритпоп в изобилие, лек парк-аристократизъм с параклис, китно езеро със семейство бели лебеди и един черен (за цвят и драматизъм ала Лебедово езеро), летящи балони с кош и...

   Michael Kiwanuka © фотография MIR

Слънцето вече залязваше над лебедовото езеро, когато Майкъл Киванука се качи на сцената, за да даде перфектното начало на нашата Summer Well Tale. Соул глас мечта, величествен и нежен като самия залез, реди едно след друго Tell Me A Tale, I'm Getting Ready, Bones, Always Waiting, Home Again и бонус кавър на Джими Хендрикс, а идеята да замениш августовското море за румънски бритпоп парк вече изглежда толкова брилянтна, колкото решението на организаторите да заменят отпадналите от лайнъпа в последните дни преди феста AlunaGeorge и The Courteeners с Майкъл Киванука и Glasvegas. Всъщност сънародниците на кралица Мария Единбургска, шотландският инди-електропоп квартет Glasvegas, трябваше да свирят още миналата година на Summer Well, но дъждът и вятърът отмениха не само тяхното участие, но и целия втори ден на феста, барабар с гранде реюниън завръщането на The Stone Roses. Е, тази година Summer Well каръка бе счупен и Glasvegas не само, че направиха очаквания си дебют, но и вместо подгласниците от ВВС Sound of 2013, AlunaGeorge, фестърите получиха победителя от ВВС Sound of 2012, а именно Майкъл Киванука. Перфектно. Оставаше и баш сюрприз гиг на Stone Roses да ни отвъртят... но да не ставаме нагли.

   Glasvegas © фотография MIR

Иначе Glasvegas се оказаха доста шумна (или поне озвучителите бяха издънили ненужно звука) и доста електро за бритпоп банда – в унисон със заглавието на третия им албум (който излиза през септември) Later...When the TV Turns to Static, на огромна видеостена зад тях се лееше дигитална винтидж визия на фона на стари хитове като Geraldine и очертаващите се като нови фаворити Youngblood, If, Neon Bedroom и I'd Rather Be Dead (Than Be With You). Мощно, доста еднообразно откъм комбината вокали+мелодия, но пък зрелищно и абсолютно подгряващо за основната атракция на вечерта, че и на целия фест.

   The XX © фотография MIR

"My heart is beating in a different way" – сърцетупът на целия фест наистина се промени, когато Джейми, Роми и Оливър изплуваха на сцената, както луната плуваше всред облаци по катраненото нощно небе. Ясно бе, че The XX са причината третото издание на Summer Well да бъде тотално разпродадено. Ясно бе, че The XX са причината тази година да се отбележи най-мощното българско присъствие от всички издания на феста. Само не стана ясно, дали защото Майкъл Киванука пееше преди час Home Again, или защото част от българската агитка искаше да се чувства наистина като у дома си, та започна скандирания "Оставка! Оставка!" (малко преди ХХ да открият с Try) за потрес и недоумение на морето от небългари на феста.

Никой, обаче, не искаше оставка от Джейми, Роми и Оливър, и как иначе – плуващи сред лазерни вълни, облаци, блицове и емблематичните хиксове, Роми и Оливър шепнеха своите характерни меланхоле разговори, като любовници, които си довършват изреченията, като деня и нощта, които жадуват перфектното сливане, докато, над тях, Джейми от своя бийт Олимп пиедестал реди хаоса от МРС импровизации и ремикс аранжименти в ХХ вселената. А тя е необятна, като турнето им за втория албум Coexist, което се разпростря на почти всички континенти. Този нечовешки график, естествено, ги превръща в концерт машини, които си позволяват лирични отклонения от обичайния сетлист само на организираните от тях Night + Day фестивали със специални бонус гости и кавъри на хаус класики, например, но дори и стандартен ХХ гиг (като този на Summer Well) може да накара сърцето ти да бие тотално "in a different way".

И ако кралица Мария е искала нейното сърце да бъде погребано в построения от нея дворец в Балчик (след връщането на Добруджа на България сърцето ù е преместено в Румъния), то много български сърца останаха на тази Summer Well поляна край езерото с лебедите в очакване на нов Reunion с The XX. А такъв Reunion може да се случи и в България, кой знае, защото както се пее: "Did I see you see me (Never not ever) in a new light?"

   The XX © фотография MIR

Иначе всеки път когато отидеш в Букурещ, може да го видиш в нова светлина. It Starts and Ends with You както пееха обиграните бритпоп лисици Suede във втория Summer Well ден. Всичко наистина започва и завършва в твоята глава, с нагласата, с която тръгваш, с местата, през които минаваш, с емоциите, които изпитваш... Особено щом става дума за град, голям поне колкото Букурещ и типичните за всяка такава столица по света екзистенц контрасти – мегамонументалните дворци, музеи и проекти от ерата Чаушеску съжителстват в центъра на града с ромски гета от къщи без стени, пълни с щъкащи до полунощ голи и сополиви деца, подплясквани от кресливите им (също толкова голи) родители; великолепни барок и сецесион къщи, музеи, резиденции в най-туристическите райони в съседство с полуразрушени къщи с живописни тераски, на които потни образи от филм на Кустурица пляскат табла над главите на пиещи, плюскащи и цъкащи от кеф (че са видели "шареното" на живота) туристи; лъскави ламборгинита издухват очукани ретро дачии на пътя...

It Starts and Ends with You, особено когато трипът ти започне от хостел с името Wonderland (приличащ досущ на заешката дупка на Алиса), в който стаите са по-малки от баните, леглата по-къси от тялото ти и въобще нищо не е по мярка, освен отвеяния (като Шапкаря) персонал, и всичко завърши в китен алангле парк, служил навремето за любовно лятно гнезденце на румънската кралица Мария Единбургска, а днес за обяснение в любов на румънците към всичко бритпоп и модно.

   The Vaccines © фотография MIR

Парти зверовете The Vaccines наистина се радваха на всенародна румънска любов (заслужена за барабаниста им, който беше точен и неуморен като дръм машина) – явно бяха предизвикали фурор при първото им Summer Well участие миналата година, докато ние бавно и методично превръщахме втория фестивален ден в лежерен парти пикник сред природата. Бритпоп сензациите Spector и Everything Everything озвучаваха приятно и ненатрапчиво турнето ни около лебедовото езеро, с хамаците, декоративния къмпинг, киното на открито (хванахме филм за Елвис Пресли), 3D пърформанс танците на японската формация ENRA и чилаут баровете (само в тях имаше алкохол и лед), докато изучавахме ефекта от комбинацията на йегермайстер с редбул, куба либре и летене с балон с кош. Румънски псувни не научихме (демек не отнесохме), само разбрахме, че за всички промоутъри на феста е от особено значение дали живееш постоянно в Румъния, за да ти предложат да спечелиш нещо от каква да е игра – криворазбран шовинизъм или поредната неразбираема (но приятна) за нас румънска традиция като продаването на билети за двама/двойка за повечето транспортни услуги.

   Suede © фотография MIR

Така или иначе, It Starts and Ends with You пееха вече Брет Андерсън и компания. Бритпопът нито започва, нито свършва със Suede, но мистър Андерсън доказа, че е в зверски добра парти форма от миналогодишното концертно завръщане, а новият им албум нашепва, че Suede ще са in fashion поне още за една петилетка. Фестивалите също нито започват, нито свършват със Summer Well, но поне още няколко години той ще бъде in fashion кокетен фестивал в региона, защото вместо да наблъскват пространството с множество миш-маш сцени, които да се заглушават една друга, организаторите разпределят умело средства и усилия между премерен, профилиран и актуален лайнъп в комбинация с добре замислени и оформени лаундж зони, които да създават както комфорт на фестърите, така и да радват окото като мапинг инсталацията на една от сградите, ползвани някога за лятна резиденция от кралица Мария.

И така, докато се изнасяме към изходите и финала на феста, някак естествено в съзнанието изплуват думите на същата тази кралица Мария Единбургска, които (дори казани след Първата световна война) лепват идеално за Summer Well слоган: "Румъния се нуждае от лице и аз ще бъда това лице."

А за нас парчето на Interpol, което дава името на феста, вече звучи така: "I said It looks like We Summered Well... "

Summer Well 2013 в снимки

The xx – I See You

Кой? – Джейми, Роми и Оливър или трио вундеркинд на британския индипоп, вече с хит трилогия в актива си.

Какво? – Did I See you See me (Never not Ever) in a New Light? – да, много неща се промениха за "хиксовете" от епичното Intro насам, в каква ли светлина не ги видяхме – Джейми развихри соло кариера за чудо и приказ, пълнейки арени за The xx капацитета (неслучайно самият той сподели, че соловият In Colour дава жокер за звученето на I See You), Роми се сгоди по женски..., но ако имаше нещо, което да не се промени, това бе приятелството между тримата и запазената марка дуетни (ала без да се превръщат в поп кич) меланхоле вокални разговори между Роми и Оливър, също като при любовници или стари дружки, които си довършват изреченията.

Всъщност, I See You е изграден точно като среща между двама души, които преминават през тестовете на емоциите, на времето и на света наоколо, за да се превърнат в сродни души в едно тяло, които споделят... всичко – Dangerous идва фанфарно (бройте го за концертен пик вече) и ударно (като Gosh), за да озвучи емоциите от първата, незабравима среща, после идват любовните обещания (Say Something Loving), парещите, лепкави желания (Lips, семплиращо минималистичната красота на Just (After Song of Songs) на David Lang от Младост на Сорентино);

после идват споровете, проблемите (A Violent Noise, Performance и Replica), изпитанията (Brave for You и тур пилотното On Hold, със семпъла от Hall & Oates), за да се стигне до есенцията на споделения екзистенц с I Dare You – I Can Hear It Now, Like I Heard It Then... и Test Me – You Look But You Never See...

Кога? – от изгрева до залеза на всеки следващ ден, когато изгрява надеждата, че ще срещнеш Човекът/Душата, с когото ще споделяте... всичко.

Защо? – защото поп музиката може да звучи и така, а не от типа: I See You Baby Shakin' That Ass.

Jamie xx – In Waves

Кой? – Джейми Смит или вундер-бийт мастера на The xx.

Какво? – "The Great Let Go" – да, така ще възкликне хореографката Уна Дохърти (с която Джейми забърка най-авангардния си сингъл досега idontknow) и ще изреди емоционално всичко най-важно и идеално обобщаващо втория Jamie xx албум In Waves в слагащото финалната поанта Falling Together...

И ако idontknow не намира място в делукс изданието на албума (затова пък там "играят" вселенските хитове It's So Good, Let's Do It Again, Kill Dem и фоновите интерлюдии F U с Ерика Баду и Do Something), то In Waves прилича на гигантска фонотека във формата на диско топка, от която Джейми да вади всичко нужно за бийт-игрите му на дансинга – има хитро семплиране (в почти всички тракове, но особено висш е пилотажа в Breather, Still Summer, The Feeling I Get from You и емблематичните All You Children и Every Single Weekend, които разкриват, че Тhe Avalanches са били перфектни учители за Джейми); има In-Комбина хитове като Baddy on the Floor (с Honey Dijon), Life (с Robyn) и Waited All Night, което показва защо Джейми продуцира соло албумите и на Роми, и на Оливър, ама The xx триумвирата винаги ще бъде друг "филм"...

В крайна сметка картинката от спектралния бийт анализ в дебютния In Colour сега е още по-мултишарена (въпреки монохромната оптическа илюзия на корицата) и делукс-емоционална (ювелирното Dafodil с триумвирата от Kelsey Lu, John Glacier и Panda Bear идеално се грижи за Джейми хх бъдещето), а когато преди точно 15 години си нахлул с гръм, трясък и брилянтен The xx дебют, то сега спокойно може просто да кажеш: "All You Children, Get Around / We Will Dance Together"...

Кога? – когато настроението ти е на приливи и отливи и имаш нужда от The Great Let Go за отскок...

Защо? – защото Животът се движи... In Waves...