My Mir
Театър
Театър (43)
"Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение." – тези думи принадлежат на класиката Зимата на нашето недоволство от Джон Стайнбек, но могат да се отнесат перфектно към всичко случващо се в тотално хитовата комедия на нравите Перфектни непознати от Паоло Дженовезе, която в потвърждение на своя глобален успех, само за 7 години, се сдоби с над 20 интернационални римейка (само филмовите броим), а вече и с театрална адаптация на родна сцена, аранжирана от режисьора Стайко Мурджев.
Да, историята на Перфектни-те непознати е добре позната – лунно затъмнение (отиграно тук сценографно от Никола Налбантов), празнична вечеря (озвучена тук от Петър Дундаков) между няколко приятелски двойки, в чието меню деликатесът е игра на доверие и споделена искреност, поставяща всички телефони на масата за всеобщо ползване и всеобща откровеност...
И една безкрайна Felicità/Щастие, шлагерът на Ал Бано и Ромина Пауър, който замества тук (като реверанс към италианския произход на Историята) хита I Will Survive на Глория Гейнър, звучащ в оригиналния филм на Дженовезе... Да, Щастие или Оцеляване, какво избирате, защото оцеляването на щастието не е в менюто на тази приятелска вечеря/Игра...
Или както споделя Паоло Дженовезе в последния си роман/филм Първият ден от моя живот (представен лично от него при визитата му по-рано през годината): "Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието" – да, в течение на тази вечеря/Игра двойките започват да осъзнават, че нито си пасват идеално, нито живеят в привидно споделено щастие, както разбират, че "Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение"...
Да, съветът на естетическия хирург Роко/Михаил Милчев, че хората са крехки същества за такава игра на доверие е просто потвърждение на това, че не хората, а искреността, откровеността и отговорността помежду им са крехки... затова нито Роко търси съветите на жена си, психотерапевтът Ева/Лилия Маравиля, нито дъщеря им София/Елеонора Иванова има нужда от съветите за съзряване на своите родители, но пък всички търсят потвърждение за вече направени Избори...
Да, и бизнесменът Леле/Пенко Господинов и жена му Бианка/Мила Банчева, и таксиметровия мачо Козмо/Юлиян Малинов и бременната от него Карлота/Неда Спасова, и екс-учителят Пепе/Мартин Димитров с таен годеник/ца, всички се лутат между съвети и потвърждения... Защото "отчаянието води до неочаквани развръзки" – също цитат от последния роман/филм Първият ден от моя живот на Дженовезе...
Защото съвременният човек не разговаря, не слуша и не търси съвети, той дава мнения и налага стереотипи, одобрени от очакванията на другите към него... Защото съвременният човек не споделя, той шерва, скролва, инстаграмва, туитва, тиктоква, но не себе си, а фалшивата версия, която ще му осигури Оцеляване сред Другите... Защото съвременният човек не търси потвърждение на себе си и Изборите, които прави, той има нужда от потвърждение на Оцеляването си в една изкривена реалност, в която никой никога не (о)познава никого наистина... Една реалност от съвършено непознати, с няколко възможни живота, лутащи се между Щастието и Оцеляването.
Перфектни непознати се срещат на 29 ноември, 5 и 13 декември, 15 и 25 януари | 19:00, театър Сълза и Смях
"Този у когото е властта, той носи отговорността" – когато чуеш тази реплика от постановката Игри в задния двор на режисьора Николай Поляков вече ще е кристално ясно, че едноименната пиеса на израелския драматург, сценарист и режисьор Една Мазия съвсем не е за излезли от релси тийн страсти, нито за изхвърчали от люлката детски игри...
Да, Една Мазия може и да пише Игри в задния двор преди 30 години, инспирирана (или по-скоро ужасена от брутален случай, шокирал израелското общество през 1988-а), но тази история може да се случи навсякъде по света, на всяка една детска площадка за игра, и днес... Както е сигурно, че макар животът (на тийна) преди 30 години коренно да се различава от днешния, то хората (и тийна) все още растат с нехайство или неглижиране на последствията от своите действия... Както е сигурно, че Отговорността не е детска игра... Както е сигурно, че всяка една детска площадка може да бъде метафора, върху която да се разиграе целия модел на света вчера, днес и утре...
Екипът на режисьора Николай Поляков се придържа времево по-скоро към времето на написването на историята (средата на 90-те и началото на второто хилядолетие) – неслучайно, героинята на Елеонора Иванова, Двори носи през цялото време тениска с Ник Кейв, както не е случаен изборът на Емилиян Гацов на хита Where the Wild Roses Grow от албума Murder Ballads на Nick Cave & The Bad Seeds за акцент (прекрасно изпълнение на Елеонора Иванова на този своеобразен разговор между убиец и жертвата му, пресъздадени от Ник Кейв и Кайли Миноуг)... Както не е случаен изборът на Елеонора Иванова за ключовата роля на Двори (тя идеално знае как да влезе в кожата на момиче-жена с отрязани криле, импулси, желания...), като тук приема смело всяко предизвикателство на сцената (от заливане с вода, през пеене и танцуване до пиене на 3 бири на екс)...
Или както се пее в Where the Wild Roses Grow: "All Beauty Must Die" – именно красотата на невинността умира в Игри в задния двор – неслучайно люлката, този символ на невинното детство, е хореографирана в сцена на престъпление... Неслучайно, добре намерената хореография на Александър Манджуков (изпълнена перфектно от всички актьори) превръща "детските игри" между едно момиче и четири момчета в метафора за изгубената невинност и злоупотребата с отговорност и власт, каквито се ширят днес безгранично...
Неслучайно, четирите момчета, от влюбения, уж предпазващ, Шмуел до манипулатора и тартор Асаф, освен извършители се превъплъщават и в прокурори на своето дело (чудесна работа на студентите Даниел Кукушев, Денислав Маринчев, Димитър Стойнов и Рафаел Бижев), а Двори в адвокат на своите чувства... Неслучайно, добре нагласената сценография (графитите дори "разказват" паралелни сюжети в историята) на Петя Боюкова се превръща в площадка за игра на чувствата, желанията, стремежите и грешките на деца от всички възрасти... Неслучайно (може би най-доброто сценографско решение) е поставянето на символно съдийско чукче точно пред/в публиката...
Да, всеки сам взима Решение, а в днешното време когато лесно раздаваме Присъди и осъждаме действията на другите, може би трябва да се вгледаме в собствената Отговорност... защото "Този у когото е властта, той носи отговорността"... защото в игрите в двора на Живота няма... невинни.
Игри в задния двор се играят на 1, 16 юни и 28 ноември | 19:00, театър Сълза и Смях
"Какво са хората... ако не онова, което виждаме в тях" ще каже Марк/Георги Гоцин на своите приятели Серж/Петър Петров-Перо и Иван/Кирил Недков, докато онова, което всеки един от тримата вижда в една "чисто бяла" картина ще подложи на изпитание и стрес тест 15-годишното им приятелство в новата сценична адаптация на популярната и награждавана пиеса Арт на Ясмина Реза.
Да, Арт бе една от най-дълго играните постановки (от 2000-та година насам) в репертоара на Малък градски театър Зад канала, после премина с ново амплоа в Сатиричния театър (дори най-новата ù адаптация тук е озвучена минималистично отново от Калин Николов), за да стигне днес, може би неслучайно, до Младежкия театър Николай Бинев във версията на младия актьор и режисьор Владислав Стоименов (набрал скорост с главната роля във филма Шекспир като улично куче).
Казваме неслучайно, защото Арт е от тези идеални стрес-тест-пиеси за всеки прохождащ режисьор – камерна, ситуационна, с хумор, който нахвърля щрихите на интригата, така че всеки актьор и режисьор да открие сам точния Ритъм и Образ на всичко значимо, случващо се на сцена... Ако сте запознати и с други пиеси на Ясмина Реза, играни/играещи се у нас като Богът на касапницата или Живот х 3, например, то сте наясно, че тя толкова много обича да играе с думите, за да може от една абсурдна ситуация, с минимум средства да извлича максимума – от дребни детайли и подхвърлени парчета реалност да сглобява голямата Картина на Живота и всичко най-важно в него.
Да, именно една картина, една "чисто бяла с бели ивици" картина е в центъра на интригата тук – купена за 200 000 евро от амбициозния лекар Серж/Петър Петров-Перо, обявена за "бял боклук" от наперения и избухлив авиоинженер Марк/Георги Гоцин (отново в "каръшко" приятелство) и преценена дипломатично от Иван/Кирил Недков, балансьорът-буфер (мек като текстила, който е продавал преди) в триумвирата на 15-годишното приятелство между тримата.
Също както белият цвят крие в себе си всички цветове от спектъра на светлината, така и при вглеждането на тримата приятели в бялата картина, като през призма, започват да се проявяват и всички багри и нюанси на отношенията помежду им... Слой подир слой, онова, което Серж, Марк и Иван виждат в картината се превръща в това, което всеки от тях вижда у другия...
Като бонус, минималистичната сценография (и костюми) на Ванина Цандева засилват черното и бялото, в чиито краски героите разглеждат взаимоотношенията си и търсят Истината за себе си, а актьорският триумвират намира точния ритъм, за да може Портретът на Живота (и всичко най-важно в него) да оживее на сцена.
В крайна сметка, изкуството не е да знаеш Цената на всичко, а да знаеш Стойността на нещата... или поне да опознаеш стойността на приятелството като героите от Арт.
Арт е в Младежки театър Николай Бинев на 2 и 15 март, 1 и 22 април, 2 и 17 май, 17 и 29 юни, 8 юли | 19:00, Камерна сцена
Болногледачка в Германия със семейство в България, папагал, реките на подземното царство Хадес и кутия кибрит – ако не откривате нищо общо между изброените, то трябва да гледате 37 клечки кибрит – новата социална сатира с елементи на трилър-абсурд от театралните формации 36 маймуни и TARTproduktion-Щутгарт.
Драс... всичко започва с невинната реплика "Търся си работа като болногледач в Германия", произнесена като насън от Елена/Снежина Петрова – познавате я сигурно, или сте я срещали без да разберете, като една от хилядите български майки и дъщери, които оставят семействата си в България в името на евро-препитание (за същите оставени семейства) в чужбина. В случая на Елена, в Германия – там, където ще се сблъскате с насаждани предразсъдъци за източноевропейски стереотипи... там, където не можеш да живееш на ръба между два свята, защото единият е излишен...
Ако питате съсухрения и обездвижен господин Цюндер (адски реалистичната хуманоидна кукла, ръководена умело от Мануела Саркисян и създадена специално от Антие Тьопфер), ползата от Елена е колкото от спомена за отдавна притежаваното от него куче – с мил, топъл поглед и винаги готово да изпълнява трикове...
Ако питате неговата дъщеря (Невена Калудова), Елена е като домашния им папагал (находчиво-кресливо изиграна роля от Нейтън Купър) – само се върти наоколо, ръси перушина, повтаря ти думите и гледа да клъвне нещо... Ако питате агенцията, която наема Елена за болногледач, тя има само задължения, а правата ù са като на кучето, отдавна притежавано от господин Цюндер.
Ако питате Елена, грижите за господин Цюндер и дома му са трън в задника, също като името му (да, Zúnder значи именно трън на немски), само че доходоносен трън, който осигурява стотици евра за дъщеря ù, за майка ù и болния ù баща, които е оставила в България, в един друг живот...
Ако я питате наистина, обаче, грижите за господин Цюндер ù приличат на картината Реката на Хадес, сияеща в дома му – да, докато се пита коя от петте реки на подземното царство е изобразена там, Елена преминава през всичките...
Все по намаляващите обаждания от дъщеря ù и майка ù я спускат по Лета, реката на забравата, после идва Кокит, реката на плача от Самотата, чиито води са дори плитки пред тези на Ахерон (реката на болката и скръбта), като ухапването от папагала на Цюндер дори не може да се сравни със скръбта на Елена от това, че собствената ù дъщеря я обявява за мъртва в училището си в България... Да, няма как да не се стигне до Стикс, обикаляща 9 пъти Хадес и разделящо го от земното царство, естествено, не и без да се мине през Пирифлегетон, огнената река за пречистване от греховете... Драс...
Да, 37 клечки кибрит е катарзисна история... като всички пиеси на формацията 36 маймуни, които правят социален разрез на обществото (неслучайно авторите Здрава Каменова и Гергана Димитрова провеждат серия интервюта с болногледачи), като болкоуспокояващите в тази театрална операция са солидните дози хумор и абсурдни до сълзи ситуации...
Да, 37 клечки кибрит прилича на предишната копродукция между 36 маймуни и TARTproduktion Пепеляшки ООД (не само заради смесването на различни националности, класи, стереотипи или заради минималистичната, но точно намерена сценография и режисура от Бернхард Ойстершулте), но всъщност напомня всеки 36 маймуни спектакъл, в който е намесена музика на живо (като обилно награждавания Дом за овце и сънища, например) – в случая иде реч за фънки реквием за китара, прахосмукачка, копаница, кречетало и папагал (не само Нейтън Купър, ами всички се справят чудесно с музикалната част), така че и най-тегавата тема да се превърне с лекота в ода на радостта от живота...
Да, 37 клечки кибрит преминава през много и различни театрални жанра, почти както Снежина Петрова (а и целият актьорски ансамбъл) преплува майсторски петте реки на Хадес, напомняйки, че всеки държи клечка кибрит – било като акт на пречистване, било като вик за надежда, че все още има Светлина в тунела... Драс...
37 клечки кибрит горят на 21 януари и 23 февруари в Топлоцентрала | 19:30
"Светът е мисъл, която не мога да довърша"... да, такива изписани крилати фрази и документални изповеди ала вербатим театър ще те посрещнат в началото на новата театрална версия на пиесата Електра или свалянето на маските от Маргьорит Юрсенар, преразгледана от режисьора Василена Радева и нейното сдружение Паник бутон театър като Електра тук и сега, само за да посее в съзнанието ти една мисъл, която ще расте, тук и сега, в продължение на представлението – обречени ли са Децата да се обръщат срещу своите Родители или...
Да, първата българска сценична версия на Електра от Юрсенар се случи преди дузина години в театър София, точно по времето когато Василена Радева фокусира светлината на прожекторите върху документалния театър с проекта си Нордост (обрал заслужено повечето театрални награди тогава)...
Случайно или не, новото начало на Електра тук и сега също е запазено за документални изповеди ала вербатим театър (реални спомени на деца за постъпките на техните родители са рецитирани от актьорите, носещи тениски с клиширани слогани като "Stay Cool", "No Regrets", "No Mercy","Good Guy"...) не само за да вкара древногръцката трагедия по осъждането и унищожението на Родителското тяло в контекста на съвремието ни, но и да намекне за кризата на идентичност (объркана от толкова много слогани и версии), която преживява Електра.
Криза, която Василена Радева изразява интригуващо като вкарва Електра в три версии, изиграни от три различни актриси – Богдана Котарева, Мария Панайотова и Самуела-Ивана Церовска... Защото докато Електра-та на режисьора Здравко Митков (от постановката на театър София) е фокусирана върху първичното, животинско и хищническо отдаване докрай на отмъщението в природата на Човека, то Електра-та на Василена Радева е по-скоро изправена пред житейски кръстопът...
Кръстопът, пред който стои и самия Театър – да, Електра тук и сега започва като вербатим представление, преминава във вид на мюзикъл, при който героите изпяват своите размисли и страсти в поп песни, за да стигне до пърформанс в реално време (заснет с камера като срещата на Клитемнестра с Електра или като ритуала с маската на Агамемнон) на фона на минималистична сценография от Илияна Кънчева в синхрон с прецизното осветление на Ралица Тонева и синт-ноар музиката на Емилиян Гацов-Елби и Георги Георгиев-Антика...
И всичко това (включително речта на актьорите) да не звучи просто като театрална пиеса, разказваща историята на две Деца, Електра и Орест/Марио Василев, осъждащи и убиващи своите Родители, провокирани от първопричиненото предателство и убийство на техния баща Агамемнон, извършено от майка им Клитемнестра/Елена Димитрова и нейния любовник Егист/Васил Читанов...
Кръстопът "да-бъде-или-да-не-бъде" театър, при който думите на Пилад/Иван Станчев, довереник на Орест, придобиват ново значение: "Нашите пороци и прегрешения за нас нямат имена и обикновено се изненадваме неприятно, когато разберем как ги наричат хората."
Кръстопът, който ни връща към началото на Електра тук и сега и към документалните изповеди по такъв начин, че бихме искали да чуем спомените на самата Маргьорит Юрсенар за нейните родители (или по-скоро за нейния баща, тъй като майка ù... мхм... умира дни след нейното раждане)...
Кръстопът, при който мисълта, която не можем (а трябва) да довършим не е дали Децата са обречени да се обръщат срещу своите Родители, а по-скоро дали не са обречени, рано или късно, да се превръщат... в своите Родители...
Електра тук и сега е в Топлоцентрала на 7 декември, 13 януари, 28 февруари, 12 март и 11 април | 19:30, зала 1
