Home / Рубрики / Театър / Другият наш възможен живот
A+ R A-
28 Окт

Другият наш възможен живот

Оценете статията
(25 оценки)
   
Другият наш възможен живот Каквато ти ме искаш © фотография Атанас Кънчев

Да рестартираме, да се измислим наново – това е, което правим всеки ден. Това е, което прави и Теди Москов, на ръба между киното и театъра, в новия спектакъл (по текста на Нобеловия лауреат за литература Луиджи Пирандело) Каквато ти ме искаш.

 

Животът, наистина, е голяма ирония – прекарваш го в търсене на своята идентичност, а когато я намериш на мига ставаш затворник с доживотна присъда в затвора на представата, която другите хора (с твоя помощ) са си изградили за теб. Режисьорът Теди Москов разбира (и обича) иронията, затова когато усети, че хората (с ялови претенции, че познават до втръсване запазената му абсурд сатира марка) го обричат на доживотна присъда (от вечно повтарящи се, познати до болка скечове и хумор), сега разказва историята на една жена, която си играе именно с представите на хората, с образите, в които всеки я поставя и иска да я вижда.

kakiskash4

"Светлина ли съм, Вода ли съм" се пита главната героиня Лучия/Елма (Снежина Петрова ала фатал амплоато Настася Филиповна) в Каквато ти ме искаш – едната е изчезналата след Първата световна война красива съпруга Лучия (да, името ѝ означава "светлина") в живота на италианеца Бруно Пиери (Цветан Алексиев), който я издирва в продължение на 10 години, за да запази наследствения си имот; другата е фриволната танцьорка с вечно подпийнал-премрежен поглед Елма (да, името ѝ означава "вода") – муза на плътските желания в берлинския дом на грохналия писател Карл (Стоян Алексиев) и неговата психично обременена дъщеря Моп (Илиана Коджабашева).

kakiskash1

Въпросът е, че и двете са родени от представите на други хора за тях самите. Въпросът е, че и двете може да не съществуват, а само фикциите и спомените на други хора да ги превръщат в реалност от плът и кръв – именно тази гранична мъгла между реално и нереално е постигната идеално от Теди Москов (в комбина с видеоакцентите от сина му Иван Москов и фентъзи ала Тим Бъртън декорите на Чавдар Гюзелев), спускайки бяло платно/екран пред актьорите, превръщайки ги (и сцената на действието) в стереоскопични диапозитиви на ръба на нямото кино (все пак драмата се развива през 1929) и театър на сенките.

kakiskash2

Сенки от чужд живот (жената на Луиджи Пирандело страда именно от психично разстройство до смъртта си в клиника), сенки от любов, сенки от отдавна забравени или безследно изчезнали усещания витаят на сцената, докато фамилия Пиери (умело поддържащи роли на Сестрата/Вяра Табакова, Лелята/Жорета Николова, Чичото/Марин Янев, Довереният/Никола Додов...) измисля наново образа на Лучия по контурите на стар неин портрет – сякаш с камера лучида (неслучайно името на героинята е Лучия) към нас се приближава и разгръща в детайли образа на жена, в която всеки вижда "каквото му се иска" според собствената му изгода.

kakiskash7

Така, в историята на Лучия/Елма едни могат да видят романтичен реквием, който Луиджи Пирандело пише в памет на жена си, за да запази нейния образ жив и различен от призрака, останал след психичната ѝ болест. Други може да забележат силен отговор от Теди Москов към онези, които са го поставили в рамките (на доживотната присъда) на собствените си представи за неговата абсурд сатира. Трети пък, може би, виждат хубава метафора за лимитите на живота, в които са ни вкарали чуждите представи и очаквания. Или метафора за вечното търсене на друг възможен живот...

kakiskash6

Сигурното е, че да живееш в затвора на чуждите представи, очаквания и ограничения за себе си е равносилно на... смърт. Сигурното е, че всеки в един момент е искал да бъде някой друг, да се измисли наново като герой в чужд филм, да се запълни като бяла страница с нови смисъл и съдържание, да се рестартира за нов живот...

Сигурно е и (ако използваме крилатата фраза от предишния Москов спектакъл), че "свинята не може да стане лебед" – винаги има нещо автентично, нещо отличително, било то бенка (за Лучия), перо (за писателя Карл), чашката (за фриволната Елма) или гротеска сатирата (за Москов), което определя като емблема същността на живота ни. Определя дори същността на другия наш възможен живот. Животът, какъвто ти го искаш.

kakiskash3


Каквато ти ме искаш е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 1 март и 11 април

Напишете коментар

онлайн