Има няколко причини един текст да остане в съзнанието на няколко поколения, но когато е даден нов сценичен живот на писаната от Стефан Цанев преди близо 50 години пиеса Процесът срещу богомилите, то въпросът не е доколко (ако въобще) е актуална днес, а по-скоро дали човекът не е обречен да живее (и да се върти) в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди. Въпросът е дали има достатъчно памет, за да си признае това и тези няколко реплики от Процесът против богомилите може и да дадат няколко отговора...
Човек за цар не става – то това е ясно, независимо дали гледаш скалъпения процес против богомилите на цар Борил през Средновековието или още по-скалъпените изборни дискусии на съвременните ни политици днес – все пак, борбата за Власт и Страхът да не я загубиш винаги са били генетично свързани през вековете. И ако днес всеки човек може открито да играе контра срещу властта във всичките ѝ форми (дори да изпее протеста си на площада под формата на хип-хоп речитатив върху индъстриъл бийт като трите черни демона в пиесата тук), то това дали е достатъчно, за да спечели мача на независимостта и справедливостта?!
От миналата година насам, режисьорът Маргарита Младенова се опитва да подреди като пъзел пълната картина на съвременното ни общество – първо бяха социалните измерения в опита за документален театър Самолетът закъснява, сега на ред е политическия театър, но и в двата случая сякаш се стига само до сверяване (ала вярно с оригинала) на фактите и странно доволство от това, че вече можеш открито да заявяваш позицията и протеста си. Но картинката е вярна – все пак, българският народ винаги е обичал само да сочи с пръст кое не става, но не и да предлага път за промяна... Въпросът е дали си спомня, че живее именно в това, което е сочил с пръст, че не става?
Този народ не заслужава да бъде управляван – любимата реплика на цар Борил (Деян Донков) и неговите наследници чак до Бойко Борисов. Да, пиесата на Стефан Цанев е изградена като постоянно повтарящо се дежа вю от неслучайните прилики между процесите (от различни епохи), които се въртят като едно цяло в спиралата на непроменливата човешка същност – от Цариградския събор срещу богомилското движение (в свидетелство на Ана Комнина/ Сава Драгунчев), през беседите против богомилите по времето на цар Петър от Презвитер Козма (Христо Петков) и Търновския съд на цар Борил сто години по-късно до актуалната политическа реалност...
"Същото, все същото", както обобщава Палачът (Пламен Пеев), важен персонаж с важни реплики ("да си чувал някога палач да е бил обезглавен") – истинско олицетворение на българския народ, който предпочита да си запази главата, а не принципите и идеалите. Също като Богомилът превърнал се в Инквизитор, избиващ "еретици", също като Отцепникът, симпатизиращ първо на богомилите, а после превърнал се в пръв приятел и съветник в свитата на Царя/Бойко Борисов – все български герои от един народ, който се нагажда според ситуацията, който обича да е със силните на деня, да прилича на тях, докато самият той не се превърне в гротеска на Властта, срещу която преди това е протестирал.
Убихме девет царя, десетият дойде – да, темата за двойниците на цар Борил през вековете е централна в пиесата на Стефан Цанев, но усещането за дежа вю се засилва и материализира най-силно чрез епичната сценография на Никола Тороманов (с когото Маргарита Младенова работи и в Самолетът закъснява) – спираловидните ѝ форми направо крещят идеята, че човек се върти в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди, където, като в омагьосан кръг, повтаря все същите грешки, все същите избори, все същите истории... без дори да си спомня, че вече ги е изживял. Бориловците следват един след друг, защото и народът, като Управляващият го, не се променя въобще.
Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич! – днес в България няма нито цар, нито държава, няма и Църква, с която някой да се съобразява, няма и ограничения в свободата на изразяване, но няма и хора, които да знаят смисъла и стойността на думите, които използват, камо ли да разберат що е обич, така че думите на водача на богомилското движение поп Стефан (Иван Бърнев) изглеждат напълно постижими. Но няма и богомили. Няма кой да бъде морален и духовен коректив, защото няма нито морал, нито дух. Няма и сляпа пророчица (Стефания Колева), която да знае какъв ще бъде края на Властта. Но има насилие, колкото щеш и Власт, която въобще не се страхува от богомили.
Докога нечестивите, Господи, докога нечестивите ще тържествуват? Докога ще произнасят говорения жестоки и ще хвалят всички, които правят беззаконие? – #Докога ли?! Ами, докато Народът не започне да помни, за да не повтаря грешките, допускани в миналото. Докато Народът не промени приоритетите, интересите и нуждите си, докато не промени себе си, няма как да промени и Властта.
И нова песен да запеете, ние три пъти по-силно ще я пеем – светът винаги се е делил, дели се и ще продължава да се дели на управлявани и управляващи. Все пак, едните не могат да съществуват без да ги има другите, затова и проблемът с Властта е като проблемът с Историята – тя се определя от този, който я пише, но се нуждае от някого, който да я чете и да я помни, за да се случи. Най-важното е този някой как я чете и как я помни, независимо кой как я е написал. А вие как ще запомните Процесът против богомилите?
Процесът против богомилите е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 4 май и 16 юни
