"Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание." – тези редове принадлежат на дебютния роман По-широко поле за борбата на Мишел Уелбек, но спокойно могат да бъдат цитат от последното му творение, миналогодишния Серотонин, както и да бъдат в епицентъра на случващото се в актуалната театрална версия на Серотонин от Крис Шарков.
Всъщност, екзистенц драмата на специалиста по агрокултури Флоран-Клод Лабруст, разказана в Серотонин, има не една и две пресечни точки както с анонимния герой в По-широко поле за борбата, така и със самия Мишел Уелбек – и те далеч не се изчерпват с автобиографичните нотки в дебютния роман или с фактите, че Уелбек е учил за агроном, а третия му, наскоро сключен, брак е с китайка на половината от неговите години (да, приятелката на Флоран в Серотонин е младата, хиперсексуална японка Юзу/Боряна Маноилова, ама нейсе)...
Да, Уелбек винаги е обичал самоиронията (да си припомняме ли кроежа на собствената смърт в романа Карта и територия), но повече от всичко е пристрастен към ниските нива на серотонин... което причинява, в един или друг момент от живота, на неговите герои "усещането за всеобща празнота" по-известно като депресия (от която страда и самия той)...
Вдъхновен от документален филм за хора, доброволно "изтриващи" живота си като изчезват, за да се "рестартират" анонимно в друга среда, Флоран/Васил Читанов напуска високия работен пост, етажа от Tour Totem небостъргача и вагината на Юзу/Боряна Маноилова, които "обитава" и заживява изолирано на хотел в търсене на по-високи нива от "хормона на щастието" а.к.а серотонина...
Намира, обаче, антидепресантите и прозрения от типа: "никой вече няма да бъде щастлив в Европа", което го кара да осъзнае, че "няма достатъчно основания да живее, но няма и достатъчно основания да умре" а.к.а проклятието на съвременния човек...
Именно там, във вдлъбнатата гранична линия разделяща огромното, бяло хапче на сцената (олé за сценографа Илияна Кънчева) метафорично на две половини – едната с "достатъчно основания да живее" и другата с "достатъчно основания да умре"... именно там заживява Флоран... именно там, в тази гранична серотонин зона, с поредица от реминисценции, Флоран започва да търси механизма на своето щастие...
Само че, още в дебютния си роман По-широко поле за борбата, Уелбек споделя, че: "Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо."...
И наистина, историята в Серотонин започва с гръмко посрещане на Третото хилядолетие само, за да завърши с думите, че "То, Третото хилядолетие, идва в повече"... Количеството случки в живота на Флоран пък се свежда до (не)възможно споделено съществуване с актрисата Клер, минава през сравнението с "чуждото щастие" в лицето на Емрик/Ивайло Драгиев, състудент на Флоран, неговата Сесил и техния рухнал "замък на мечтите", за да стигне до възможността за Любовта на живота Камий/Ирмена Чичикова и идеята, че не ниските нива на серотонин, а ние самите прецакваме механизма на щастието си...
Всъщност, колкото по-дълбоко в нивата на Серотонин потъваш, толкова повече историята на Флоран се доближава до последните две фази в живота на всеки осъден на смърт – приемане и депресия... А диагнозата на лекаря на Флоран – "Вие, умирате от умора... буквално... умирате от мъка" – не само се доближава до "състоянието на реално страдание" за което говори Уелбек в По-широко поле за борбата, но и се превръща в диагноза за Човека днес... за Уморения от живеене Свят...
Въпросът е дали Изкуството (и в случая Театърът) може да бъде онова хапче, онзи антидепресант, който да балансира нивата на серотонин или...
Нивата на Серотонин се измерват на: