My Mir

Нели, Ева, Миньон, Офелия, Тили, Лулу... Тя има толкова имена, колкото обекта на желание може да въплъти... Списъкът може да бъде безкраен, но истинското ù име е едно – Ж... като Желание, Ж... като Жена, Ж... като Живот, а именно животът на Желанието (от Раждането до Умирането му) е обект на изследване в най-новото представление ЛУЛУ (по пиесите Земен дух и Кутията на Пандора на Франк Ведекинд) от режисьора Крис Шарков.

Всъщност, превръщането на Желанието в обект особено силно вълнува Шарков и в предишния му спектакъл, триптихът д'аморе Галерия Стриндберг... В случая, обектът на Желание е само един и се казва Лулу – силна, и със завидна лекота изживяна, дебютна главна роля за Елеонора Иванова – млада жена, в която всички (и мъже, и жени), като в кристално кълбо, виждат само своите желания, копнежи, блянове, илюзии, фетиши и фикс-идеи, без да оставят място за нейното... Желание. Всички я превръщат в Обект, който лети на крилете на Желанието, но не по собствено желание...

Затова и всички ще я наричат с различни имена – за здравния министър със слабо сърце/Николай Върбанов тя е фаталната Нели; за фотографа Шварц/Юлиян Рачков, хванал я в "полет" (видеото, заснето от Александър Станишев), тя е Ева, есенцията на Жената и символ на женската красота; продуцентът и медиен магнат Лудвиг Шьон/Мартин Димитров я вижда като Миньон – "спасена" от него в детството, "обгрижвана" и лансирана от него като Лолита; за брата на Шьон, драматургът (и алтер его на Франк Ведекинд) Алва/Александър Узунов, тя е вечната Муза Офелия; за графинята Марта фон Гешвиц/Дария Симеонова, Лулу е несподелената и заради това Вечна любов...

За автора Франк Ведекинд пък Лулу е Тили (името на жена му, която неслучайно влиза в ролята на Лулу в първото представяне на Кутията на Пандора през 1905-а) – квинтесенция на сложните му и противоречиви отношения с жените (все пак в сценичните премиери на пиесите си Ведекинд първо в Земен дух играе Лудвиг Шьон, а в Кутията на Пандора влиза в кожата на Изкормвача)...

Всъщност, образът на Лулу е квинтесенция на самото Желание, онова Вечното, което движи Света от древни времена до днес... Онова Вечното, чийто кръговрат не признава промени и епохи...

И ако костюмите на Илияна Кънчева ни пренасят еклектично през различни декади на ХХ век (особено симпатичен е Суперуоман ансамбъла с логото ЛУЛУ), а пищната и епична сценография на Никола Тороманов (да се чете: светлинни скулптури и инсталации, цял ретро Опел и шестметрова надуваема порно кукла) да превръщат ЛУЛУ в, може би, най-амбициозния досега проект на Крис Шарков, то има нещо друго, което кара историята на Лулу (колкото и да е стара, писана в края на 19 век) да звучи вечно актуална.

Просто винаги ще има хора, които виждат Желанието като обект, на който да слагат етикет за по-лесна употреба... Винаги ще има хора като Лудвиг Шьон, като каскадьорът Родриго/Михаил Милчев или като Сводникът/двоен агент (Николай Димитров), които ще търгуват с Желанието или ще го ползват като разменна монета, пък била тя и биткоин...

Винаги ще има хора, които първо дават Криле на Желанието, а после ги срязват...

Уви, полетът на ЛУЛУ е обречен – като животът на Желанието в кръговрата на Вселената...

ЛУЛУ е в театър София на 19 и 31 май | 19:00

2 ноември и 7 декември | 19:00, театър Сълза и Смях

1 февруари, 15 март и 5 април | 19:00, театър Сълза и Смях 

"Този у когото е властта, той носи отговорността" – когато чуеш тази реплика от постановката Игри в задния двор на режисьора Николай Поляков вече ще е кристално ясно, че едноименната пиеса на израелския драматург, сценарист и режисьор Една Мазия съвсем не е за излезли от релси тийн страсти, нито за изхвърчали от люлката детски игри...

Да, Една Мазия може и да пише Игри в задния двор преди 30 години, инспирирана (или по-скоро ужасена от брутален случай, шокирал израелското общество през 1988-а), но тази история може да се случи навсякъде по света, на всяка една детска площадка за игра, и днес... Както е сигурно, че макар животът (на тийна) преди 30 години коренно да се различава от днешния, то хората (и тийна) все още растат с нехайство или неглижиране на последствията от своите действия... Както е сигурно, че Отговорността не е детска игра... Както е сигурно, че всяка една детска площадка може да бъде метафора, върху която да се разиграе целия модел на света вчера, днес и утре...

Екипът на режисьора Николай Поляков се придържа времево по-скоро към времето на написването на историята (средата на 90-те и началото на второто хилядолетие) – неслучайно, героинята на Елеонора Иванова, Двори носи през цялото време тениска с Ник Кейв, както не е случаен изборът на Емилиян Гацов на хита Where the Wild Roses Grow от албума Murder Ballads на Nick Cave & The Bad Seeds за акцент (прекрасно изпълнение на Елеонора Иванова на този своеобразен разговор между убиец и жертвата му, пресъздадени от Ник Кейв и Кайли Миноуг)... Както не е случаен изборът на Елеонора Иванова за ключовата роля на Двори (тя идеално знае как да влезе в кожата на момиче-жена с отрязани криле, импулси, желания...), като тук приема смело всяко предизвикателство на сцената (от заливане с вода, през пеене и танцуване до пиене на 3 бири на екс)...

Или както се пее в Where the Wild Roses Grow: "All Beauty Must Die" – именно красотата на невинността умира в Игри в задния двор – неслучайно люлката, този символ на невинното детство, е хореографирана в сцена на престъпление... Неслучайно, добре намерената хореография на Александър Манджуков (изпълнена перфектно от всички актьори) превръща "детските игри" между едно момиче и четири момчета в метафора за изгубената невинност и злоупотребата с отговорност и власт, каквито се ширят днес безгранично...

Неслучайно, четирите момчета, от влюбения, уж предпазващ, Шмуел до манипулатора и тартор Асаф, освен извършители се превъплъщават и в прокурори на своето дело (чудесна работа на студентите Даниел Кукушев, Денислав Маринчев, Димитър Стойнов и Рафаел Бижев), а Двори в адвокат на своите чувства... Неслучайно, добре нагласената сценография (графитите дори "разказват" паралелни сюжети в историята) на Петя Боюкова се превръща в площадка за игра на чувствата, желанията, стремежите и грешките на деца от всички възрасти... Неслучайно (може би най-доброто сценографско решение) е поставянето на символно съдийско чукче точно пред/в публиката...

Да, всеки сам взима Решение, а в днешното време когато лесно раздаваме Присъди и осъждаме действията на другите, може би трябва да се вгледаме в собствената Отговорност... защото "Този у когото е властта, той носи отговорността"... защото в игрите в двора на Живота няма... невинни.

Игри в задния двор се играят на 1, 16 юни и 28 ноември | 19:00, театър Сълза и Смях

"Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение." – тези думи принадлежат на класиката Зимата на нашето недоволство от Джон Стайнбек, но могат да се отнесат перфектно към всичко случващо се в тотално хитовата комедия на нравите Перфектни непознати от Паоло Дженовезе, която в потвърждение на своя глобален успех, само за 7 години, се сдоби с над 20 интернационални римейка (само филмовите броим), а вече и с театрална адаптация на родна сцена, аранжирана от режисьора Стайко Мурджев.

Да, историята на Перфектни-те непознати е добре позната – лунно затъмнение (отиграно тук сценографно от Никола Налбантов), празнична вечеря (озвучена тук от Петър Дундаков) между няколко приятелски двойки, в чието меню деликатесът е игра на доверие и споделена искреност, поставяща всички телефони на масата за всеобщо ползване и всеобща откровеност...

И една безкрайна Felicità/Щастие, шлагерът на Ал Бано и Ромина Пауър, който замества тук (като реверанс към италианския произход на Историята) хита I Will Survive на Глория Гейнър, звучащ в оригиналния филм на Дженовезе... Да, Щастие или Оцеляване, какво избирате, защото оцеляването на щастието не е в менюто на тази приятелска вечеря/Игра...

Или както споделя Паоло Дженовезе в последния си роман/филм Първият ден от моя живот (представен лично от него при визитата му по-рано през годината): "Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието" – да, в течение на тази вечеря/Игра двойките започват да осъзнават, че нито си пасват идеално, нито живеят в привидно споделено щастие, както разбират, че "Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение"...

Да, съветът на естетическия хирург Роко/Михаил Милчев, че хората са крехки същества за такава игра на доверие е просто потвърждение на това, че не хората, а искреността, откровеността и отговорността помежду им са крехки... затова нито Роко търси съветите на жена си, психотерапевтът Ева/Лилия Маравиля, нито дъщеря им София/Елеонора Иванова има нужда от съветите за съзряване на своите родители, но пък всички търсят потвърждение за вече направени Избори...

Да, и бизнесменът Леле/Пенко Господинов и жена му Бианка/Мила Банчева, и таксиметровия мачо Козмо/Юлиян Малинов и бременната от него Карлота/Неда Спасова, и екс-учителят Пепе/Мартин Димитров с таен годеник/ца, всички се лутат между съвети и потвърждения... Защото "отчаянието води до неочаквани развръзки" – също цитат от последния роман/филм Първият ден от моя живот на Дженовезе...

Защото съвременният човек не разговаря, не слуша и не търси съвети, той дава мнения и налага стереотипи, одобрени от очакванията на другите към него... Защото съвременният човек не споделя, той шерва, скролва, инстаграмва, туитва, тиктоква, но не себе си, а фалшивата версия, която ще му осигури Оцеляване сред Другите... Защото съвременният човек не търси потвърждение на себе си и Изборите, които прави, той има нужда от потвърждение на Оцеляването си в една изкривена реалност, в която никой никога не (о)познава никого наистина... Една реалност от съвършено непознати, с няколко възможни живота, лутащи се между Щастието и Оцеляването.

Перфектни непознати се срещат на 29 ноември, 5 и 13 декември, 15 и 25 януари, 21 и 29 февруари, 8 и 19 март | 19:00, театър Сълза и Смях