My Mir

Нели, Ева, Миньон, Офелия, Тили, Лулу... Тя има толкова имена, колкото обекта на желание може да въплъти... Списъкът може да бъде безкраен, но истинското ù име е едно – Ж... като Желание, Ж... като Жена, Ж... като Живот, а именно животът на Желанието (от Раждането до Умирането му) е обект на изследване в най-новото представление ЛУЛУ (по пиесите Земен дух и Кутията на Пандора на Франк Ведекинд) от режисьора Крис Шарков.

Всъщност, превръщането на Желанието в обект особено силно вълнува Шарков и в предишния му спектакъл, триптихът д'аморе Галерия Стриндберг... В случая, обектът на Желание е само един и се казва Лулу – силна, и със завидна лекота изживяна, дебютна главна роля за Елеонора Иванова – млада жена, в която всички (и мъже, и жени), като в кристално кълбо, виждат само своите желания, копнежи, блянове, илюзии, фетиши и фикс-идеи, без да оставят място за нейното... Желание. Всички я превръщат в Обект, който лети на крилете на Желанието, но не по собствено желание...

Затова и всички ще я наричат с различни имена – за здравния министър със слабо сърце/Николай Върбанов тя е фаталната Нели; за фотографа Шварц/Юлиян Рачков, хванал я в "полет" (видеото, заснето от Александър Станишев), тя е Ева, есенцията на Жената и символ на женската красота; продуцентът и медиен магнат Лудвиг Шьон/Мартин Димитров я вижда като Миньон – "спасена" от него в детството, "обгрижвана" и лансирана от него като Лолита; за брата на Шьон, драматургът (и алтер его на Франк Ведекинд) Алва/Александър Узунов, тя е вечната Муза Офелия; за графинята Марта фон Гешвиц/Дария Симеонова, Лулу е несподелената и заради това Вечна любов...

За автора Франк Ведекинд пък Лулу е Тили (името на жена му, която неслучайно влиза в ролята на Лулу в първото представяне на Кутията на Пандора през 1905-а) – квинтесенция на сложните му и противоречиви отношения с жените (все пак в сценичните премиери на пиесите си Ведекинд първо в Земен дух играе Лудвиг Шьон, а в Кутията на Пандора влиза в кожата на Изкормвача)...

Всъщност, образът на Лулу е квинтесенция на самото Желание, онова Вечното, което движи Света от древни времена до днес... Онова Вечното, чийто кръговрат не признава промени и епохи...

И ако костюмите на Илияна Кънчева ни пренасят еклектично през различни декади на ХХ век (особено симпатичен е Суперуоман ансамбъла с логото ЛУЛУ), а пищната и епична сценография на Никола Тороманов (да се чете: светлинни скулптури и инсталации, цял ретро Опел и шестметрова надуваема порно кукла) да превръщат ЛУЛУ в, може би, най-амбициозния досега проект на Крис Шарков, то има нещо друго, което кара историята на Лулу (колкото и да е стара, писана в края на 19 век) да звучи вечно актуална.

Просто винаги ще има хора, които виждат Желанието като обект, на който да слагат етикет за по-лесна употреба... Винаги ще има хора като Лудвиг Шьон, като каскадьорът Родриго/Михаил Милчев или като Сводникът/двоен агент (Николай Димитров), които ще търгуват с Желанието или ще го ползват като разменна монета, пък била тя и биткоин...

Винаги ще има хора, които първо дават Криле на Желанието, а после ги срязват...

Уви, полетът на ЛУЛУ е обречен – като животът на Желанието в кръговрата на Вселената...

ЛУЛУ е в театър София на 19 и 31 май | 19:00

2 ноември и 7 декември | 19:00, театър Сълза и Смях

1 февруари, 15 март и 5 април | 19:00, театър Сълза и Смях 

"Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение." – тези думи принадлежат на класиката Зимата на нашето недоволство от Джон Стайнбек, но могат да се отнесат перфектно към всичко случващо се в тотално хитовата комедия на нравите Перфектни непознати от Паоло Дженовезе, която в потвърждение на своя глобален успех, само за 7 години, се сдоби с над 20 интернационални римейка (само филмовите броим), а вече и с театрална адаптация на родна сцена, аранжирана от режисьора Стайко Мурджев.

Да, историята на Перфектни-те непознати е добре позната – лунно затъмнение (отиграно тук сценографно от Никола Налбантов), празнична вечеря (озвучена тук от Петър Дундаков) между няколко приятелски двойки, в чието меню деликатесът е игра на доверие и споделена искреност, поставяща всички телефони на масата за всеобщо ползване и всеобща откровеност...

И една безкрайна Felicità/Щастие, шлагерът на Ал Бано и Ромина Пауър, който замества тук (като реверанс към италианския произход на Историята) хита I Will Survive на Глория Гейнър, звучащ в оригиналния филм на Дженовезе... Да, Щастие или Оцеляване, какво избирате, защото оцеляването на щастието не е в менюто на тази приятелска вечеря/Игра...

Или както споделя Паоло Дженовезе в последния си роман/филм Първият ден от моя живот (представен лично от него при визитата му по-рано през годината): "Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието" – да, в течение на тази вечеря/Игра двойките започват да осъзнават, че нито си пасват идеално, нито живеят в привидно споделено щастие, както разбират, че "Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение"...

Да, съветът на естетическия хирург Роко/Михаил Милчев, че хората са крехки същества за такава игра на доверие е просто потвърждение на това, че не хората, а искреността, откровеността и отговорността помежду им са крехки... затова нито Роко търси съветите на жена си, психотерапевтът Ева/Лилия Маравиля, нито дъщеря им София/Елеонора Иванова има нужда от съветите за съзряване на своите родители, но пък всички търсят потвърждение за вече направени Избори...

Да, и бизнесменът Леле/Пенко Господинов и жена му Бианка/Мила Банчева, и таксиметровия мачо Козмо/Юлиян Малинов и бременната от него Карлота/Неда Спасова, и екс-учителят Пепе/Мартин Димитров с таен годеник/ца, всички се лутат между съвети и потвърждения... Защото "отчаянието води до неочаквани развръзки" – също цитат от последния роман/филм Първият ден от моя живот на Дженовезе...

Защото съвременният човек не разговаря, не слуша и не търси съвети, той дава мнения и налага стереотипи, одобрени от очакванията на другите към него... Защото съвременният човек не споделя, той шерва, скролва, инстаграмва, туитва, тиктоква, но не себе си, а фалшивата версия, която ще му осигури Оцеляване сред Другите... Защото съвременният човек не търси потвърждение на себе си и Изборите, които прави, той има нужда от потвърждение на Оцеляването си в една изкривена реалност, в която никой никога не (о)познава никого наистина... Една реалност от съвършено непознати, с няколко възможни живота, лутащи се между Щастието и Оцеляването.

Перфектни непознати се срещат на 29 ноември, 5 и 13 декември, 15 и 25 януари, 21 и 29 февруари, 8 и 19 март | 19:00, театър Сълза и Смях

Неслучайно, първо ще чуеш Безкрайната градина преди да я видиш – дебютният филм на Галин Стоев започва със звук на сърдечен пулс, за да се превърне не толкова в кардиограма на съвремието ни, колкото в кардиограма на вътрешния свят на Човека... Онзи свят, в който търсим спасение от Хаоса и Ада наоколо... Онзи свят, в който вътрешният Глас определя правилата... В Безкрайната градина правилата са осем, а осмото гласи: "Измисли нови правила" – затова тук ще последват няколко нови, защото всяка наша любов следва свои собствени (неписани) правила...

Вдъхни Живот на Думите – да, Думите понякога са враг на Киното, а режисьорът Галин Стоев и драматургът Яна Борисова изградиха дотолкова силен театрален тандем (Приятнострашно, Малка пиеса за детска стая, Хората от Оз), че съзнават идеално това, колкото са наясно, че Киното не понася театралността... Само, че в кинодебюта им Безкрайната градина (разцъфнала от пиесата Приятнострашно) Театърът и Киното не само не се мразят, ами се обичат... По един приятен начин, така че Думите да се превръщат във вътрешни светове (мечта за всеки разказвач на истории), които да коментират деликатно външния свят...

Онзи външен свят, който превръща месец юни в най-големия враг на братята Виктор / Димитър Николов и Филип / Мартин Димитров... Онзи външен свят, който кара голямата им любов Ема / Елица Матева да не използва Думи (дори не броим излишната ù една реплика), а вътрешния си Глас за съхранение и изграждане на Безкрайната градина – онова място, което всеки от нас търси и строи, за да избяга от Хаоса и Ада наоколо... онова място, където се срещаме, когато се изгубим... Ескейпизъм като (на)Кино...

Не бързай... Сродните души се намират – както избираш внимателно най-подходящите сортове, които да засадиш в твоята Безкрайна градина, така и в Киното с години се търсят най-подходящите образи, които да разкажат една история – Галин Стоев и продуцентите на филма са ги намерили – клишето за противоположностите сработва при събирането на двамата осиротели братя Виктор и Филип (Димитър Николов и Мартин Димитров) с двете приятелки Ема и Соня (Елица Матева и Глория Петкова)... Неслучайно, обаче, именно Филип и Ема водят вътрешни монолози (добре оформени от писателя Георги Тенев), както и страстта към мюзикълите събира онези, които не знаят как да изразят своите чувства – Виктор и Соня...

Това, обаче, което наистина събира двете разменящи се двойки е... Едмонд Гарабедян – образът на Никола Анастасов (Мир на Душата му), достатъчно живял тихата мъдрост на Живота, за да знае, че както "Всеки има своите странности", така и Безкрайната градина има своите различни форми – веднъж може да е песен, изпята пред празен стадион, друг път да е счупена декоративна роза, веднъж може да е картина на стената, друг път да е танц в парка, веднъж може да е съобщение на телефонен секретар, друг път да е къща с призраци, които срещаш за последен път... Въпросът е да не смесваш Градината с Любовта и да имаш очите и ушите, които да правят разликата...

Не пипай – докосвай с очи, слушай със сърце – да, Безкрайната градина започва със звук на сърдечен пулс, но една от основните причини да влезеш в нея е визуалния свят, постигнат ювелирно от фотографския тандем (оператори тук) Борис Мисирков и Георги Богданов, и художника Юлиян Табаков (изпипал макета на Градината до най-малкия изкусен детайл) – триото не само е превърнало местата, по които често ходиш в пълноценен главен герой със собствен Глас и реплики, но и тотално е размило границата между реално и сюрреално, превръщайки Града в макет и макета в Град/ина...

Друг такъв герой е музиката на Саша Карлсон (с когото Галин Стоев не само работи по театралните си спектакли, като Танцът Делхи например, но и основава арт компанията Fingerprint) – звуците във филма наистина се превръщат в отпечатък, в кардиограма на емоциите на главните герои... Емоции, които, обаче, не са отпечатък на времето, в което живеем, защото в Безкрайната градина не времето и пространството определят Правилата...

Нещо което Галин Стоев и Яна Борисова са забравили, опитвайки се да съберат три събития, разделени от по няколко години (кризата с боклука, изрисуването на Паметника, самозапалванията...) в една история... Ефектно, но ненужно, защото Хаоса и Ада винаги са наоколо под една или друга форма, но причината да влезеш в Безкрайната градина винаги е една и съща... И така до следващата среща в Градината...

Безкрайната градина е в кината и на фестивала CineLibri 2018