My Mir

Нели, Ева, Миньон, Офелия, Тили, Лулу... Тя има толкова имена, колкото обекта на желание може да въплъти... Списъкът може да бъде безкраен, но истинското ù име е едно – Ж... като Желание, Ж... като Жена, Ж... като Живот, а именно животът на Желанието (от Раждането до Умирането му) е обект на изследване в най-новото представление ЛУЛУ (по пиесите Земен дух и Кутията на Пандора на Франк Ведекинд) от режисьора Крис Шарков.

Всъщност, превръщането на Желанието в обект особено силно вълнува Шарков и в предишния му спектакъл, триптихът д'аморе Галерия Стриндберг... В случая, обектът на Желание е само един и се казва Лулу – силна, и със завидна лекота изживяна, дебютна главна роля за Елеонора Иванова – млада жена, в която всички (и мъже, и жени), като в кристално кълбо, виждат само своите желания, копнежи, блянове, илюзии, фетиши и фикс-идеи, без да оставят място за нейното... Желание. Всички я превръщат в Обект, който лети на крилете на Желанието, но не по собствено желание...

Затова и всички ще я наричат с различни имена – за здравния министър със слабо сърце/Николай Върбанов тя е фаталната Нели; за фотографа Шварц/Юлиян Рачков, хванал я в "полет" (видеото, заснето от Александър Станишев), тя е Ева, есенцията на Жената и символ на женската красота; продуцентът и медиен магнат Лудвиг Шьон/Мартин Димитров я вижда като Миньон – "спасена" от него в детството, "обгрижвана" и лансирана от него като Лолита; за брата на Шьон, драматургът (и алтер его на Франк Ведекинд) Алва/Александър Узунов, тя е вечната Муза Офелия; за графинята Марта фон Гешвиц/Дария Симеонова, Лулу е несподелената и заради това Вечна любов...

За автора Франк Ведекинд пък Лулу е Тили (името на жена му, която неслучайно влиза в ролята на Лулу в първото представяне на Кутията на Пандора през 1905-а) – квинтесенция на сложните му и противоречиви отношения с жените (все пак в сценичните премиери на пиесите си Ведекинд първо в Земен дух играе Лудвиг Шьон, а в Кутията на Пандора влиза в кожата на Изкормвача)...

Всъщност, образът на Лулу е квинтесенция на самото Желание, онова Вечното, което движи Света от древни времена до днес... Онова Вечното, чийто кръговрат не признава промени и епохи...

И ако костюмите на Илияна Кънчева ни пренасят еклектично през различни декади на ХХ век (особено симпатичен е Суперуоман ансамбъла с логото ЛУЛУ), а пищната и епична сценография на Никола Тороманов (да се чете: светлинни скулптури и инсталации, цял ретро Опел и шестметрова надуваема порно кукла) да превръщат ЛУЛУ в, може би, най-амбициозния досега проект на Крис Шарков, то има нещо друго, което кара историята на Лулу (колкото и да е стара, писана в края на 19 век) да звучи вечно актуална.

Просто винаги ще има хора, които виждат Желанието като обект, на който да слагат етикет за по-лесна употреба... Винаги ще има хора като Лудвиг Шьон, като каскадьорът Родриго/Михаил Милчев или като Сводникът/двоен агент (Николай Димитров), които ще търгуват с Желанието или ще го ползват като разменна монета, пък била тя и биткоин...

Винаги ще има хора, които първо дават Криле на Желанието, а после ги срязват...

Уви, полетът на ЛУЛУ е обречен – като животът на Желанието в кръговрата на Вселената...

ЛУЛУ е в театър София на 19 и 31 май | 19:00

2 ноември и 7 декември | 19:00, театър Сълза и Смях

1 февруари, 15 март и 5 април | 19:00, театър Сълза и Смях 

"Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение." – тези думи принадлежат на класиката Зимата на нашето недоволство от Джон Стайнбек, но могат да се отнесат перфектно към всичко случващо се в тотално хитовата комедия на нравите Перфектни непознати от Паоло Дженовезе, която в потвърждение на своя глобален успех, само за 7 години, се сдоби с над 20 интернационални римейка (само филмовите броим), а вече и с театрална адаптация на родна сцена, аранжирана от режисьора Стайко Мурджев.

Да, историята на Перфектни-те непознати е добре позната – лунно затъмнение (отиграно тук сценографно от Никола Налбантов), празнична вечеря (озвучена тук от Петър Дундаков) между няколко приятелски двойки, в чието меню деликатесът е игра на доверие и споделена искреност, поставяща всички телефони на масата за всеобщо ползване и всеобща откровеност...

И една безкрайна Felicità/Щастие, шлагерът на Ал Бано и Ромина Пауър, който замества тук (като реверанс към италианския произход на Историята) хита I Will Survive на Глория Гейнър, звучащ в оригиналния филм на Дженовезе... Да, Щастие или Оцеляване, какво избирате, защото оцеляването на щастието не е в менюто на тази приятелска вечеря/Игра...

Или както споделя Паоло Дженовезе в последния си роман/филм Първият ден от моя живот (представен лично от него при визитата му по-рано през годината): "Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието" – да, в течение на тази вечеря/Игра двойките започват да осъзнават, че нито си пасват идеално, нито живеят в привидно споделено щастие, както разбират, че "Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение"...

Да, съветът на естетическия хирург Роко/Михаил Милчев, че хората са крехки същества за такава игра на доверие е просто потвърждение на това, че не хората, а искреността, откровеността и отговорността помежду им са крехки... затова нито Роко търси съветите на жена си, психотерапевтът Ева/Лилия Маравиля, нито дъщеря им София/Елеонора Иванова има нужда от съветите за съзряване на своите родители, но пък всички търсят потвърждение за вече направени Избори...

Да, и бизнесменът Леле/Пенко Господинов и жена му Бианка/Мила Банчева, и таксиметровия мачо Козмо/Юлиян Малинов и бременната от него Карлота/Неда Спасова, и екс-учителят Пепе/Мартин Димитров с таен годеник/ца, всички се лутат между съвети и потвърждения... Защото "отчаянието води до неочаквани развръзки" – също цитат от последния роман/филм Първият ден от моя живот на Дженовезе...

Защото съвременният човек не разговаря, не слуша и не търси съвети, той дава мнения и налага стереотипи, одобрени от очакванията на другите към него... Защото съвременният човек не споделя, той шерва, скролва, инстаграмва, туитва, тиктоква, но не себе си, а фалшивата версия, която ще му осигури Оцеляване сред Другите... Защото съвременният човек не търси потвърждение на себе си и Изборите, които прави, той има нужда от потвърждение на Оцеляването си в една изкривена реалност, в която никой никога не (о)познава никого наистина... Една реалност от съвършено непознати, с няколко възможни живота, лутащи се между Щастието и Оцеляването.

Перфектни непознати се срещат на 29 ноември, 5 и 13 декември, 15 и 25 януари, 21 и 29 февруари, 8 и 19 март | 19:00, театър Сълза и Смях

"Фалшът е Системата, в която живеем" ще каже Брик Полит, главният герой от пиесата-класика Котка върху горещ ламаринен покрив на Тенеси Уилямс, и ако за близо 70 години (навършват се през 2025-а) след създаването ѝ сме преживели безброй нейни театрални и филмови версии (някои от които емоционално и житейски остарели), то във всяка нова адаптация (като тази на режисьора Стайко Мурджев) ще има нещо, което ще пребъде – а именно "лъжата и лъжците"...

Да, репликата "лъжата и лъжците" не е просто реплика-акцент, а диагноза на едно общество, в което Те ("лъжата и лъжците") винаги са в нас и около нас... Както и по-опасната болест – Самозаблудата, от която страдат героите в Котка върху горещ ламаринен покрив...

Самозаблудата като изкривена реалност така чудесно внушена тук от сценографа Никола Налбантов с полуогледалните, полуотражателни плоскости, пресъздаващи стаята на Брик/Гринго-Богдан Григоров и Маги Котката/Елеонора Иванова, където се разиграва драмата на цялото семейство Полит... Самозаблудата като възможен паралелен живот намигнат от режисьора Стайко Мурджев с удачното вграждане сред декорите на видеооткъси (заснети от Димитър Сарджев с участието на Ненчо Костов), разиграващи "възможната" триумвират-идилия между Брик, Маги Котката и Скипър/Ненчо Костов...

Самозаблудата като болест по-опасна и от рак – такава от която страдат и арогантния магнат Татенцето/Ириней Константинов, и досадната Мама Полит/Петя Силянова, и техния по-малък амбициозно-глуповат син Гупър/Владимир Солаков и неговата перманентно-бременна жена Мей/Невена Калудова... Самозаблудата като многоетажна торта за рожден ден, която рухва, етаж след етаж, досущ измамно сладки домино плочки, под жегата на признанията и лъжите...

Самозаблудата като кликване на бутон в алкохолното съзнание на Брик/Гринго-Богдан Григоров, което да му осигури Оцеляване сред хаоса от лъжи, вини и илюзии... Самозаблудата като щастливо Оцеляване напук на горещия ламаринен покрив под краката на Маги Котката/Елеонора Иванова, която неслучайно ще заяви през зъби "Животът трябва да продължи, дори когато всички илюзии за него изчезнат"...

Всъщност, неслучайно, Стайко Мурджев отново работи в комбина тук с голяма част от екипа, създал и предишната му адаптация на Перфектни непознати (като сценографът Никола Налбантов, като композиторът Петър Дундаков, като актьорите Елеонора Иванова и Михаил Милчев, тук в смъртно-тихия образ на доктор Боуг), както неслучайно и тук (като в Перфектни непознати) се разиграва съдбоносен и илюзорен избор между Щастие или Оцеляване... Оцеляване напук на горещия ламаринен покрив под краката... Оцеляване в една изкривена, огледална реалност, в която никой никога няма да бъде щастлив наистина...

И ако все пак Котката падне от горещия ламаринен покрив, също както Животът на ръба на Абсурда напоследък, то нейните девет живота Илюзия ли ще бъдат или Лъжа... За Лъжата и лъжците питаме...

Котка върху горещ ламаринен покрив живее на 19 декември, 15 и 23 януари, 4 и 20 февруари, 9 и 20 март, 6 и 22 април, 12 май, 2 и 20 юни, 17 септември, 1 и 16 октомври | 19:00, театър Сълза и Смях 

Да, изминаха 12 години откакто радиопиесата Херкулес и Авгиевите обори от Фридрих Дюренмат оживи (и наторù) българската сцена под режисурата на Ивайло Христов, а именно тази драматургична версия е в основата на римейка Херкулес vs Авгий от Антон Угринов, съживяващ "смрадливата" история на измислената страна Елида... И да, за 12 години, сякаш нищо не се е променило – Елида продължава да се усеща (и да мирише) като България – дори актуалната криза със софийския боклук осигурява съвсем реалистичен мизансцен за всичко случващо се – а ние продължаваме да сме "до гушата в лайна"...

Всъщност, тези 12 години са нищо в сравнение с онези 70, които ни делят от написаното от Дюренмат, визирайки "лайната", които са се натрупали покрай Втората световна и епопеята по "разчистването" им... А наблюдавайки Абсурда, който представлява не само България, но и Света днес, няма как да не се съгласиш, че "лайната" (a.k.a политически, социални и икономически кризи) не само, че не са изчистени, ами и купчината става все по-"мръсна, миризлива и фатална"...

Да, главният Чистач на Елида Камбис/Владимир Солаков ще бъде прав завинаги – "Лайната са в главите на хората, няма как да успееш да ги почистиш"... Затова сякаш и Антон Угринов запазва основните опорни моменти от драматургичната версия на Ивайло Христов – сатиричното кабаре на Гротеската отново отваря врати (този път с музика на живо, олè за жената-оркестър Елена Дечева)...

Отново историята разказва (и води) конферансие (Димитър Стойнов в трудната роля да замени Мая Новоселска от версията на Христов), отново на сцената хвърчат #оставки, политически, бюрократични и корупционни игри на дребно, всякакви комисии, подкомисии, вредни емисии, всякакви гротеска примери за физическо оцеляване над всичко и свикване със смрадта на "лайната", и въобще директни (метафорите и алегориите са по желание) намигвания към Живота (и образите му), който живеем днес... дори стилизираната сценография на Свила Величкова няма нужда от "вдъхновението" на натрупаните по софийските улици боклуци...

Всъщност, проблемът е в свикването със смрадта на "лайната" (отразен и в пиесата, да), защото ако 70 или 12 години по-късно все същите "лайна" отново са тук, то значи само поколенията (и образите им) на сцената се сменят, а картинката/пиесата – не (само претърпява нова след нова версия с нови актьори)...

Защото не за 12, не за 35 години демокрация (звучат като "45 години стигат", нали) Обществото ни така и не осъзна, че няма нужда от национални или чужди митични герои като Херкулес, а Демокрацията има нужда всеки от нас да бъде Херкулес... Такъв един реалистичен Херкулес (като на Гринго-Богдан Григоров) за когото не е трудно да бъде жител на Елида, но е сизифовски трудно да извади Елида от главите на Филей/Даниел Кукушев и сестра му Йола/Елеонора Иванова, децата на Авгий/Михаил Милчев...

Да, борбата тук е за "децата" на Елида... Битката не се казва Херкулес vs Авгий – и Херкулес, и Авгий са герои на едно и също време, на едно и също статукво, на едни и същи "лайна"... Битката тук е за всяка недокосната от "лайна" глава (питайте Деянира/Ангела Канева, жената на Херкулес, за преследването на невинността), битката е за всяка глава, която все още вярва, че от "лайната" може да покълне градина... Битката е в личната грижа за тази градина...

Иначе, както казва един друг герой: "Колкото по-големи лайната, толкова по-малка щетата... Моралната, де!"

Херкулес vs Авгий е на 22 октомври, 7, 20 ноември и 12, 29 декември, 14, 26 януари и 11, 26 февруари | 19:30, Театро отсам канала