My Mir

"Да бъдем или не – това се пита?" – оригиналната Хамлетова дилема е леко ремиксирана в новия римейк на Явор Гърдев на (може би) най-поставяната пиеса в света. Идеята е най-вече да бъдем режисьори на собствения си мир (вътрешен-външен)... Проблемът изниква когато искаме да режисираме и живота/света на другите около нас. Спасението идва в онзи блиц (като светкавица) миг, в точката на пречупване, в която осъзнаем, че нямаме власт над житейския пъзел от човешки съдби, нямаме контрол върху нелогичната подреденост на света.

   Началото... © фотография Симон Варсано

Иначе Хамлет (всеотдаен и неуморен като пружина Леонид Йовчев) започва представлението досущ като режисьор в Народния театър – извиква актьорите на сцената, задава осветлението, изисква водна (сякаш, за да измие и пречисти драмата) завеса – ефектно и може би най-доброто сценографско решение в пиесата, наред с металния, врязан в публиката "мост към двореца", за да вкара цялото житие и битие Елсинорско в... караоке бар. Да, Адел тия дни пее на уше не само на Бонд, но и на Шекспирови герои с екзистенц дилеми. И тук, още в самото начало на спектакъла, е заявена инаквостта на Хамлет – при караокето, общо взето, пееш чужди песни на принципа "вярно с оригинала", също като да живееш чужд живот като свой собствен, но верен на общоприетите чужди канони.

   Хамлет и Офелия got the Love пред погледа на Полоний © фотография Симон Варсано

Хамлет, обаче, е различен, той избира да пее "фалшиво", но със "своя глас", избира да реагира по свой (а не по общоприетия) сценарий на събитията в кралството след смъртта на достолепния му баща. Дори невинната и любима Офелия е жертва на властващия (в милата родна страна) Клавдий морал, и пее "вярно с оригинала" песни като You've Got The Love (Весела Бабинова този път не си играе с автомати и балетни палци, но пък пее добре... особено блестяща в сцената на самоубийството)... Хамлетовият сюжет е ясен на всички, акцентите в него са удебелени доволно в представлението (все едно посочени с пръст от духа на Хамлетовия баща), мерената реч е запазена... и дотук с Шекспировите канони.

   Хамлет и Духът на баща му © фотография Симон Варсано

Оттам нататък започва караоке ноар кабаре ала Явор Гърдев – всепоглъщащо черно, кубинки, киберпънк костюми и естетика, препратки към герои на нашето време, оголеност на тела и нерви... екшън филм, натурален почти колкото уличен бой, комедийно преиграване с мерената реч от актьорите (царят на играта само с жестове и пози естествено е Мариус Клавдий Куркински) и... един, раздаващ се до пълно изтощение, режисьор на този абсурден като живота спектакъл, в лицето на Хамлет. Така се стига до Убийството на Гонзаго (любимият тип "представление в представлението" на Гърдев), режисирано от Хамлет, за да провокира убиеца на своя баща и визуализирано от Венелин Шурелов и хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев или иначе казано – три черни като врани демони, грачещи историята, трима танцьори в психеделичен физически танц, видеокамери и вана (почти като в Марат/Сад), пълна с кръв.

   Убийството на Гонзаго © фотография Симон Варсано

Да, кръв, много кръв, пот и сълзи (също като леещата се водна завеса на сцената) е коствала тази ремиксирана Хамлет версия на Явор Гърдев – според негови думи, 14 години е чакал да осъществи тази своя (и май на всеки режисьор) мечта – да застане "очи в очи" с Хамлетовата дилема, да намери нещо ново в (може би) най-поставяната пиеса в света, нещо валидно за съвременния изчерпан свят, в който живеем. Както самият той казва – "Посвещавам Хамлет на един единствен миг; на един кратък, но преломен момент; на точката на пречупване, след която никога вече не можем да бъдем себе си в разпадналия се пред очите ни свят." Може би затова той влиза в тази сериозна битка с целия си "арсенал" – всички хора, с които е работил досега, дрийм тийм от мастър сценографите Никола Тороманов, Даниела Олег Ляхова (да почива в МИР), Венелин Шурелов, стилните хореографи Виолета Витанова и Станислав Генадиев, експлозивната музика на Калин Николов и естествено, цяла орда добри актьори. Може би затова, неслучайно, неговият Хамлет прилича на режисьор, който се опитва да режисира пъзела на непоправимия свят в търсене на вътрешен мир. Всъщност тази тема го вълнува от Нощна пеперуда насам – има ли смисъл в това, което правим; ако няма, може ли да има спасение чрез осъзнаване на изчерпания смисъл; ако не можем да променим нелогичната подреденост на света, то може ли да подредим своя свят...

   Клавдий в действие © фотография Симон Варсано

Може би отговорът се крие в думите на Клавдий – "Онова, което някой "иска" да направи, той "трябва" да го прави, без да бави, защото това "искам" има толкоз обрати, смени, колкото езици, ръце и случки има по света, и току-виж, тез само "трябва", "трябва" останали на нашия болник като въздишките, които уж ни носят облекчение, но всъщност ни изтощават само..."

Гледайте Хамлет в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 18 и 19 февруари, и на 18 и 19 март

"Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията." – да, когато тази реплика от театралната адаптация на романа Жената конбини прозвучи на сцената, вече ще е ясно, че съзнанието ти сканира баркода на "нормалността" на Света, който обитаваме, подредени като стоки по унифицираните стелажи на денонощен конбини магазин.

Да, много метафори (и любимите на Мураками двойни метафори) лежат в основата на романа Жената конбини от Саяка Мурата, който дефинира "нормалното" и сканира баркода на "нормалността" в Света, подобен на добре зареден 24/7 конбини магазин, който обитаваме... И всички тези метафори, лежащи по унифицирано-подредените рафтове на конбини магазин, са намерени от актьора/поет/режисьор Марий Росен и са адаптирани на театрален език по превъзходен начин (о, да, почти целият текст на Мурата "оживява" на сцената)...

Да, различни изразни форми на японски театър (без Но маските, но с обилен кумадори грим и с елементи на кабуки и бунраку-куклен пърформанс) живеят на сцената в симбиоза с абсурд ноар ирония ала Дейвид Линч, сякаш за да маркират перфектно сюрреалната граница между рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света, която обитават главните герои тук, конбини служителите Кейко и Шираха (Боряна Йовчева и Александър Тонев са превъзходни и неуморни в хиперболизираната версия на множеството персонажи, които въплътяват, дори някои само с глас)...

"Моделът не се променя" ще изповяда Шираха сан, за да маркира желанието му "да се скрие" от земната Фабрика на принудите (термин, използван от Мурата в романа ѝ Земляни), която обитаваме "от Джомон периода насам", но всъщност, също като идеално намерената от Петя Боюкова хем минималистична, хем експанзивна сценография (от рамките на конбини стелажи "играещи" неоновия бездна-силует на мегаполиса и обратно, до кукла, вана и биоразградими костюми), всичко в Жената конбини преминава от една форма в друга, под деликатно-перфектния музикален фон от японски ембиънт на Александър Евтимов-Шаманчето, за да усетиш и чуеш накрая Гласът на... Конбини... Онзи Глас, който те води към Твоето място сред унифицирано-подредените стелажи на Живота.

Естествено, най-ключова роля тук играе самият текст на Саяка Мурата – неслучайно, също като героинята си Кейко Фурукура, и тя отдава 18 години от живота си на конбини магазин, както неслучайно всички творения на Мурата се фокусират върху екзистенц отвъд рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света. А 10 години след издаването на Жената конбини и преди гостуването на Мурата през април, тази неконвенционална адаптация от Марий Росен и компания сякаш е идеалния момент да преминете през баркода на "нормалността"...

Или както казва Кейко: "Заповядайте!"

Жената конбини е в Народен театър Иван Вазов на 18, 26 февруари и 22 март; 5, 22 април и 3, 16 май, 3 и 19 юни, 4 юли | 19:30, Сцена "Апостол Карамитев"

Романът Жената конбини е в книжарниците

Саяка Мурата гостува на Литературни срещи/ Literary Talks | 23 април, 20:00, City Stage