My Mir

Животът е всичко онова, което се случва, докато (мислим, че) правим избори – можеше и така да звучи лайтмотива в пиесата Добри хора на американския драматург (и носител на Пулицър) Дейвид Линдзи-Абер, защото както той, така и главната му героиня Марги Уолш (Параскева Джукелова), е наясно, че изборите в живота са неведома магия, при която не знаеш откъде може да изскочи заека на Доброто... или на Злото.

Историята на Марги Уолш звучи като до болка познат (и безкраен) български сериал – обречена на олющен (от лоши обстоятелства) живот без право на замяна в беден квартал; разпъната на кръст между работа за свързване на двата края и самостоятелните грижи за преждевременно родената (и умствено изостанала) своя дъщеря Джойс; упреквана от външните хора, че се е превърнала в озлобена, цинична, груба и вулгарна жена, а обявявана от най-близките ѝ приятелки Джийн и Доти (страхотно комедийния тандем на Вяра Табакова и Жорета Николова) за "добра душа", която трябва да отвръща на злините, причинени ѝ от другите хора със същото; живееща повече в спомените на миналото (обещаващо ѝ избори за по-добро бъдеще), отколкото в настоящето...

Единственият и верен спътник в живота на Марги е... абсурдът – като това да бъде уволнена от работата си в бинго залата от сина на своя близка приятелка; като това да търси работа на всяка цена от бившия си любовник Майк Дилън (Иван Юруков), избягал от призраците на квартала и превърнал се във високоплатен лекар; като това да намери финансова помощ и съчувствие от човека, от когото най-малко очаква; като това, че самата Марги не вярва в правото си на избори за нейно добро...

Всъщност, Дейвид Линдзи-Абер умее много добре да намира именно онези тънки моменти, онези малки избори, които превръщат живота в абсурд на ръба между доброто и злото. Неслучайно историята на Добри хора се движи в динамиката и ритъма на ситком сериал, което я доближава максимално близо до ежедневието, също както неговата наградена с Пулицър (и адаптирана в едноименен филм) пиеса Заешка дупка се доближава до абсурдите в човешката душа.

Неслучайно колкото Линдзи-Абер описва (ала ироничните расови и социални закачки на Мартин Макдона) битие проблемите на средната класа в Америка (и по-специално в бедняшките квартали на южен Бостън), толкова пред очите изплуват абсурдните радости и неволи на съвременна България.

Неслучайно колкото бингото е типично американско забавление, толкова тук то е метафора за българина, който все чака някой да му каже числата на късмета, все чака да удари бингото, все чака отнякъде да изскочи заека на доброто и да подреди живота му пълен със злоба, цинизъм, грубост и вулгарност.

Именно картината на съвременна България успяват да подредят добре на сцената и режисьорът Николай Поляков, и сценографът Огняна Серафимова (с минимъл декори в контраст с работата ѝ по Квартет на Явор Гърдев), и актьорите, които карат (с много хумор и ирония) една американска пиеса да говори наистина на български.

Защото и у нас има герои осъдени на правилни/грешни избори до живот без право на замяна като Марги (ролята на Параскева Джукелова съвсем леко се доближава до нейната поддържаща в Съдилището, за която получи и филмова награда); защото и у нас е пълно с невзрачни хора като Стиви (Зафир Раджаб), с малки радости и мечти да уцелят числата на късмета или да хванат за ушите заека на доброто бъдеще; защото и у нас има искрени и комични душици като Доти и Джийн, които винаги са готови със съвет (и празни думи) как другите да подредят живота си; защото и у нас са в изобилие двойки като Майк и Кейт (Елена Телбис), които зад лъскавата фасада на успеха крият призраци от миналото си, чувството си за вина и собствените си комплекси и провали; защото и у нас се питаме колко дълбока е заешката дупка на абсурда и какво означава да живеем като добри хора в нея...

Защото ако Марги казва на Майк, че "може да изкараш момчето от квартала, но квартала от момчето – Не", то и ние може да изкараме българина от България, но България от българина – Не. За добро или за зло.

Добри хора е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 24 април, 15 май и 28 юни

"Този у когото е властта, той носи отговорността" – когато чуеш тази реплика от постановката Игри в задния двор на режисьора Николай Поляков вече ще е кристално ясно, че едноименната пиеса на израелския драматург, сценарист и режисьор Една Мазия съвсем не е за излезли от релси тийн страсти, нито за изхвърчали от люлката детски игри...

Да, Една Мазия може и да пише Игри в задния двор преди 30 години, инспирирана (или по-скоро ужасена от брутален случай, шокирал израелското общество през 1988-а), но тази история може да се случи навсякъде по света, на всяка една детска площадка за игра, и днес... Както е сигурно, че макар животът (на тийна) преди 30 години коренно да се различава от днешния, то хората (и тийна) все още растат с нехайство или неглижиране на последствията от своите действия... Както е сигурно, че Отговорността не е детска игра... Както е сигурно, че всяка една детска площадка може да бъде метафора, върху която да се разиграе целия модел на света вчера, днес и утре...

Екипът на режисьора Николай Поляков се придържа времево по-скоро към времето на написването на историята (средата на 90-те и началото на второто хилядолетие) – неслучайно, героинята на Елеонора Иванова, Двори носи през цялото време тениска с Ник Кейв, както не е случаен изборът на Емилиян Гацов на хита Where the Wild Roses Grow от албума Murder Ballads на Nick Cave & The Bad Seeds за акцент (прекрасно изпълнение на Елеонора Иванова на този своеобразен разговор между убиец и жертвата му, пресъздадени от Ник Кейв и Кайли Миноуг)... Както не е случаен изборът на Елеонора Иванова за ключовата роля на Двори (тя идеално знае как да влезе в кожата на момиче-жена с отрязани криле, импулси, желания...), като тук приема смело всяко предизвикателство на сцената (от заливане с вода, през пеене и танцуване до пиене на 3 бири на екс)...

Или както се пее в Where the Wild Roses Grow: "All Beauty Must Die" – именно красотата на невинността умира в Игри в задния двор – неслучайно люлката, този символ на невинното детство, е хореографирана в сцена на престъпление... Неслучайно, добре намерената хореография на Александър Манджуков (изпълнена перфектно от всички актьори) превръща "детските игри" между едно момиче и четири момчета в метафора за изгубената невинност и злоупотребата с отговорност и власт, каквито се ширят днес безгранично...

Неслучайно, четирите момчета, от влюбения, уж предпазващ, Шмуел до манипулатора и тартор Асаф, освен извършители се превъплъщават и в прокурори на своето дело (чудесна работа на студентите Даниел Кукушев, Денислав Маринчев, Димитър Стойнов и Рафаел Бижев), а Двори в адвокат на своите чувства... Неслучайно, добре нагласената сценография (графитите дори "разказват" паралелни сюжети в историята) на Петя Боюкова се превръща в площадка за игра на чувствата, желанията, стремежите и грешките на деца от всички възрасти... Неслучайно (може би най-доброто сценографско решение) е поставянето на символно съдийско чукче точно пред/в публиката...

Да, всеки сам взима Решение, а в днешното време когато лесно раздаваме Присъди и осъждаме действията на другите, може би трябва да се вгледаме в собствената Отговорност... защото "Този у когото е властта, той носи отговорността"... защото в игрите в двора на Живота няма... невинни.

Игри в задния двор се играят на 1, 16 юни и 28 ноември | 19:00, театър Сълза и Смях