My Mir

"Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение." – тези думи принадлежат на класиката Зимата на нашето недоволство от Джон Стайнбек, но могат да се отнесат перфектно към всичко случващо се в тотално хитовата комедия на нравите Перфектни непознати от Паоло Дженовезе, която в потвърждение на своя глобален успех, само за 7 години, се сдоби с над 20 интернационални римейка (само филмовите броим), а вече и с театрална адаптация на родна сцена, аранжирана от режисьора Стайко Мурджев.

Да, историята на Перфектни-те непознати е добре позната – лунно затъмнение (отиграно тук сценографно от Никола Налбантов), празнична вечеря (озвучена тук от Петър Дундаков) между няколко приятелски двойки, в чието меню деликатесът е игра на доверие и споделена искреност, поставяща всички телефони на масата за всеобщо ползване и всеобща откровеност...

И една безкрайна Felicità/Щастие, шлагерът на Ал Бано и Ромина Пауър, който замества тук (като реверанс към италианския произход на Историята) хита I Will Survive на Глория Гейнър, звучащ в оригиналния филм на Дженовезе... Да, Щастие или Оцеляване, какво избирате, защото оцеляването на щастието не е в менюто на тази приятелска вечеря/Игра...

Или както споделя Паоло Дженовезе в последния си роман/филм Първият ден от моя живот (представен лично от него при визитата му по-рано през годината): "Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието" – да, в течение на тази вечеря/Игра двойките започват да осъзнават, че нито си пасват идеално, нито живеят в привидно споделено щастие, както разбират, че "Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение"...

Да, съветът на естетическия хирург Роко/Михаил Милчев, че хората са крехки същества за такава игра на доверие е просто потвърждение на това, че не хората, а искреността, откровеността и отговорността помежду им са крехки... затова нито Роко търси съветите на жена си, психотерапевтът Ева/Лилия Маравиля, нито дъщеря им София/Елеонора Иванова има нужда от съветите за съзряване на своите родители, но пък всички търсят потвърждение за вече направени Избори...

Да, и бизнесменът Леле/Пенко Господинов и жена му Бианка/Мила Банчева, и таксиметровия мачо Козмо/Юлиян Малинов и бременната от него Карлота/Неда Спасова, и екс-учителят Пепе/Мартин Димитров с таен годеник/ца, всички се лутат между съвети и потвърждения... Защото "отчаянието води до неочаквани развръзки" – също цитат от последния роман/филм Първият ден от моя живот на Дженовезе...

Защото съвременният човек не разговаря, не слуша и не търси съвети, той дава мнения и налага стереотипи, одобрени от очакванията на другите към него... Защото съвременният човек не споделя, той шерва, скролва, инстаграмва, туитва, тиктоква, но не себе си, а фалшивата версия, която ще му осигури Оцеляване сред Другите... Защото съвременният човек не търси потвърждение на себе си и Изборите, които прави, той има нужда от потвърждение на Оцеляването си в една изкривена реалност, в която никой никога не (о)познава никого наистина... Една реалност от съвършено непознати, с няколко възможни живота, лутащи се между Щастието и Оцеляването.

Перфектни непознати се срещат на 29 ноември, 5 и 13 декември, 15 и 25 януари, 21 и 29 февруари, 8 и 19 март | 19:00, театър Сълза и Смях

"Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието" – тези думи принадлежат на романа Първият ден от моя живот на Паоло Дженовезе, където четири, на пръв поглед, коренно различни души (лайф коучът Наполеон, гимнастичката Емили, полицайката Арита и 12-годишният Даниел) си пасват изненадващо добре един с друг, обединени от опит за... самоубийство. Да, "отчаянието води до неочаквани развръзки", но още по-изумителни са житейските обрати при среща с ангели, които да разкрият други възможни версии на твоя живот... И така, с преродени сетива, да изживееш първия ден от своя нов живот – да, и с предишната си екранизирана творба Супергерои (гледахте я на CineLibri 2022, нали) Паоло Дженовезе доказа, че супергероите, които винаги са го интригували са обикновени хора с обикновени качества и недостатъци (помните хитовия филм Съвършено непознати, нали), които, обаче, са способни на супергеройски неща – повече за супервъзможностите на човешката воля и душа ще разкаже лично Паоло Дженовезе при премиерата на най-новия му роман и филмовата му адаптация Първият ден от моя живот, а сега се запознайте с полицайката Арита...

СПОМЕНИТЕ ОПРЕДЕЛЯТ КОИ СМЕ. Арита е убедена в това. Ако сме щастливи, то е защото събитията, които току-що са се случили, са били благоприятни. Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието. Но в мига, в който сме щастливи, това чувство  вече е избледняло. Чрез спомена за него можем да продължим да го преживяваме, така както при спомена за неприятни усещания или събития ни обзема тъга. Когато пък ни се е случило нещо страшно, ставаме жертва на отчаянието. А отчаянието води до неочаквани развръзки.

Арита стана в седем, след като прави компания на нощта с широко отворени очи: държаха я будна разразилата се буря и онзи вездесъщ образ: баскетболното игрище на "Варик Стрийт" под Гринуич Вилидж, на две крачки от Хъдсън – реката, която често беше наблюдавала заедно със своята Оливия. Стана от леглото с непоносимо усещане за тежест: главата, ръцете, краката, всяка част от тялото ѝ се струваше излишна. Нито горещият душ, нито закуската ѝ помогнаха да се съвземе. Обличането на униформата също не свърши работа. Когато постъпи в полицейския корпус след академията, униформата стана нейният начин да заяви пред света: "Аз също съм тук и играя своята роля".

Откакто е на служба, си го мислеше всеки път, когато се качваше в патрулка и прекосяваше плетеницата от улици на Ню Йорк. Мислеше си го всеки път, когато ѝ се случваше да извади пистолета си от кобура и да го насочи срещу някого. И всеки път, когато си сваляше униформата, благодареше на живота, че я е закрилял, така както тя закриля своя град, неговите обитатели и семейството си. И Оливия.

За Оливия беше способна да стреля, без да се замисли. Но така и не ѝ се наложи. По-добре това да ѝ се беше случило, поне нощем щеше да будува по други причини, различни от тези, които от две години терзаят душата ѝ.

За Оливия беше готова да умре, без да ѝ мигне окото. Колко хубави спомени може да побере умът ни? Милиони, може и повече. Тогава защо е достатъчен един-едничък ужасяващ спомен, за да заличи всички останали?

Същото е като онзи въпрос, свързан с професията ѝ: достатъчна ли е една-единствена озлобена душа, за да бъде нарушено равновесието в общност, посветена на мира и толерантността? Арита мисли от твърде много нощи за това как злото се загнездва в съществуването на човешките същества и колко непосилна задача е да го изкорениш, за да помогнеш на доброто да надделее. Такава е действителността: умопомрачения, който стреля в търговския център, или обезумелия, който фучи между вкаменените от страх минувачи, дори и винаги зареденият ѝ пистолет с дванайсет патрона не би могъл да ги спре. Или би могъл?

Тази сутрин патрулираха с Мейсън, обикаляха Алфабет Сити, когато получиха сигнал по радиостанцията, код 10-16 за семейна кавга. Мейсън е неин партньор от четири години и преживя с нея и преди, и след. Преди беше време на дълго бъбрене в колата между акциите, кикот, предизвикан от вицовете, които той разказваше всеки ден, и взаимно доверие в по-деликатните операции. "От вниманието ти зависят поне два живота" – урокът, който Арита научи още в първия си работен ден. Направи всичко възможно да запазиш живота си, но по същия начин пази живота и на партньора си. Когато настъпи после-то, диалозите станаха кратки (и все Мейсън опитваше да подхване разговор), изчезнаха забавните историйки и само доверието остана непокътнато. Арита обаче се промени: в нея се появи нещо като лошотия, която преди не ѝ беше присъща; професионализмът ѝ си беше същият, но маниерите ѝ станаха по-резки. Ако преди разговорите със заподозрените изискваха време и деликатен психологически подход, после се заговаряше направо по същество и нещата ставаха по кратката процедура: по-малко приказки и повече факти. Преди тя беше добрата полицайка, а Мейсън – лошият, после ролите им се размениха.

Като стигнаха до къщата, за която се отнасяше сигналът, крясъците се чуваха от улицата. Мейсън почука и съобщи за присъствието им, Арита вече беше извадила служебния си пистолет. Отвори им слаб мъж с голи гърди, напук на ниската температура, покрит с татуировки. Едната му ръка беше изпоцапана с кръв. Преди да е успял да изрече и дума, Арита насочи пистолета към главата му. Мъжът оцъкли очи. Зад него се показа чернокожа жена, неговата жена, лицето ѝ бе подуто. Тръгна да се нахвърля на полицаите, докато Арита крещеше на мъжа да коленичи; Мейсън извади пистолета си, насочи го към жената и ѝ нареди да не се доближава. Мъжът с голите гърди се подчини на полицайката, коленичи и сложи ръце на тила си; Арита го държеше под прицел, когато зад гърбовете на двойката се появи десетгодишно момиченце, което плачеше отчаяно. От този момент Арита престана да обръща внимание на мъжа, виждаше единствено момиченцето, стори ѝ се, че с дъщеричката ѝ си приличат като две капки вода, и не забеляза, че коленичилият мъж отдели ръце от тила си и се опита да ѝ сграбчи пистолета.

Мейсън също беше научил урока, че трябва да си пазиш живота, и удари мъжа по лицето. Арита дойде на себе си, сякаш някой ѝ беше плиснал в лицето ведро ледена вода.

– Арита, Арита! По дяволите, Арита, къде си?!

Арита най-сетне чу гласа на Мейсън, въпреки че момиченцето продължаваше да плаче. Двамата възрастни бяха арестувани, социалните служби взеха под надзор малката. Арита и колегата ѝ попълниха обичайните бумаги, свързани със случилото се. Преди да си тръгне, Арита се приближи до момиченцето, което, увито в одеяло, държеше преносим плейстейшън и си играеше. Така и беше редно. Повдигна поглед от екрана и срещна този на полицайката, която искаше да ѝ зададе един-единствен въпрос: "Как се казваш?". Но се страхуваше от отговора и се ограничи с това да я погали по косата.

Завръщането им е натежало от тишина, нарушена само от една реплика на Арита: "Ще говорим утре, става ли?", и от отговора на Мейсън: "Хайде да те черпя едно хубаво кафе и може утре да се превърне в днес". Арита безмълвно кимва, втренчена в улицата, после следват първата гръмотевица, първите капки по стъклото и за броени секунди Ню Йорк Сити е мокър: няколко минувачи, изненадани от дъжда, си търсят случаен заслон, други, по-безразсъдни, продължават да вървят с мобилни телефони, здраво залепени за ушите, предвидливите си носят дъждобрани в джоба, готови да бъдат облечени, тук-таме се отваря по някой чадър; хилядите градски светлини се процеждат през мокрите прозорци на колата.

Дъждът се засилва, отслабва, отново се засилва: непредвидима вълна, която мие улиците и обостря мислите – онези, които никога не си отиват и чукат на вратата ти, когато най-малко ги очакваш. В онзи ден също валеше – мисли Арита. Или може би не. Възможно ли е умът ѝ да променя миналото? Защитен механизъм ли е това?

Онова момиче не беше Оливия, не беше тя, но напомняше за нея. Арита затваря очи. Мейсън е съсредоточен върху натовареното движение и не забелязва сълзите на партньорката си. Пристигат в полицейското управление, което се намира между 102-ра улица и Трето авеню, на две крачки от Източен Харлем. Мейсън слиза и влиза в участъка, за да вземе двете кафета, обикновено това е работа на Арита, но днес го прави той.

Първият ден от моя живот (превод Мария Добрева, корица Живко Петров, 328 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Срещата с Паоло Дженовезе и Супергерои е на 28 февруари в Casa Libri | 18:00 – прожекция на филма и 20:00 – представяне на романа

Срещата с Паоло Дженовезе за Първият ден от моя живот е на 1 март в кино Люмиер | 18:15 – прожекция на филма и 20:15 – представяне на романа