My Mir

"Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията." – да, когато тази реплика от театралната адаптация на романа Жената конбини прозвучи на сцената, вече ще е ясно, че съзнанието ти сканира баркода на "нормалността" на Света, който обитаваме, подредени като стоки по унифицираните стелажи на денонощен конбини магазин.

Да, много метафори (и любимите на Мураками двойни метафори) лежат в основата на романа Жената конбини от Саяка Мурата, който дефинира "нормалното" и сканира баркода на "нормалността" в Света, подобен на добре зареден 24/7 конбини магазин, който обитаваме... И всички тези метафори, лежащи по унифицирано-подредените рафтове на конбини магазин, са намерени от актьора/поет/режисьор Марий Росен и са адаптирани на театрален език по превъзходен начин (о, да, почти целият текст на Мурата "оживява" на сцената)...

Да, различни изразни форми на японски театър (без Но маските, но с обилен кумадори грим и с елементи на кабуки и бунраку-куклен пърформанс) живеят на сцената в симбиоза с абсурд ноар ирония ала Дейвид Линч, сякаш за да маркират перфектно сюрреалната граница между рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света, която обитават главните герои тук, конбини служителите Кейко и Шираха (Боряна Йовчева и Александър Тонев са превъзходни и неуморни в хиперболизираната версия на множеството персонажи, които въплътяват, дори някои само с глас)...

"Моделът не се променя" ще изповяда Шираха сан, за да маркира желанието му "да се скрие" от земната Фабрика на принудите (термин, използван от Мурата в романа ѝ Земляни), която обитаваме "от Джомон периода насам", но всъщност, също като идеално намерената от Петя Боюкова хем минималистична, хем експанзивна сценография (от рамките на конбини стелажи "играещи" неоновия бездна-силует на мегаполиса и обратно, до кукла, вана и биоразградими костюми), всичко в Жената конбини преминава от една форма в друга, под деликатно-перфектния музикален фон от японски ембиънт на Александър Евтимов-Шаманчето, за да усетиш и чуеш накрая Гласът на... Конбини... Онзи Глас, който те води към Твоето място сред унифицирано-подредените стелажи на Живота.

Естествено, най-ключова роля тук играе самият текст на Саяка Мурата – неслучайно, също като героинята си Кейко Фурукура, и тя отдава 18 години от живота си на конбини магазин, както неслучайно всички творения на Мурата се фокусират върху екзистенц отвъд рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света. А 10 години след издаването на Жената конбини и преди гостуването на Мурата през април, тази неконвенционална адаптация от Марий Росен и компания сякаш е идеалния момент да преминете през баркода на "нормалността"...

Или както казва Кейко: "Заповядайте!"

Жената конбини е в Народен театър Иван Вазов на 18, 26 февруари и 22 март; 5, 22 април и 3, 16 май, 3 и 19 юни, 4 юли | 19:30, Сцена "Апостол Карамитев"

Романът Жената конбини е в книжарниците

Саяка Мурата гостува на Литературни срещи/ Literary Talks | 23 април, 20:00, City Stage

"Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни." – тези думи принадлежат на последния, актуален роман Жената конбини на Саяка Мурата... Също като главната героиня в него, Кейко, и Мурата е работела в такова конбини (подробно описание на тези емблематични за Япония денонощни магазини ви очаква най-долу), а откъсът по-долу ще ви запознае с Кейко именно от "времето, преди да се прероди в конбини"... времето, в което "малко странното дете" Кейко се превръща в "излекувана" своя версия с баркода на "нормалността" при възрастните, живеещи по униформените и подредени конбини стелажи на обществото... или по думите на Саяка Мурата: "Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията."...

Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни. Родена съм в жилищен квартал в покрайнините на града, в съвсем нормално семейство, отгледало ме с подобаваща обич. Но въпреки това бях малко странно дете. Когато още ходех на детска градина например, веднъж в парка имаше мъртва птичка. Беше дребна, с красиви сини пера, вероятно нечий домашен любимец. Тя лежеше там с извита мека шия и затворени очи, а другите деца стояха край нея и плачеха. Докато едно от момиченцата отронваше: "Какво да правим?...", аз бързо поставих птичката върху дланта си и се затичах към пейката, където майка ми приказваше с останалите майки.

– Какво има, Кейко? О! Малко пиленце... Чудя се, откъде ли се е взело? Бедното... Да му изкопаем ли гробче? – попита мило майка ми и ме погали по главата, а аз в отговор казах:

– Хайде да го изядем.

– Какво?!

– Татко обича пилешки шишчета, нали? Хайде да си го изпържим за вечеря.

Тя ме погледна стреснато. Помислих, че не ме е чула добре, и повторих това, което бях казала, изговаряйки думите отчетливо. Майка ми се вцепени, а седящата до нея майка на някое от другите деца се взря в мен изумена – очите, ноздрите и устата ѝ в синхрон образуваха съвършено О. Изглеждаше толкова комично, че едва не избухнах в смях. После улових погледа ѝ, вторачен в малкото телце върху дланта ми, и осъзнах, че само една птичка сигурно нямаше да е достатъчна за вечеря.

– Да потърся ли още? – попитах аз, обръщайки очи към две-три врабчета, които подскачаха редом току до нас.

– Кейко! – кресна пронизително майка ми с глас, изпълнен с укор, най-сетне дошла на себе си. – Хайде да изкопаем гроб за птичето и да го погребем. Виж, всички плачат. Отишло си е наше приятелче и на нас ни е мъчно. Бедното малко създание!

– Но защо? Така и така вече е мъртво...

При този въпрос майка ми онемя, не знаеше какво да каже. А аз бях толкова запленена от представата как моите родители и по-малката ми сестра щастливо се събират около масата за вечеря и похапват от птичката. Хем татко е почитател на пилешките шишчета, хем на мен и на сестра ми пържено пиле ни е любимото ястие. В парка имаше много птички, тъй че трябваше само да хванем още няколко и да ги занесем у дома. Така и не можех да разбера защо да погребваме птицата, вместо да я изядем.

– Но виж колко е сладко малкото птиче – търпеливо нареждаше майка ми. – Хайде ей там да му изкопаем гроб и тогава всеки ще може да положи цветя върху него.

В крайна сметка това и направихме, ала аз все така продължавах нищо да не разбирам. Всички вкупом плачеха и подсмърчаха за бедната мъртва птица, обикаляха наоколо и убиваха цветя, като скубеха стъблата им, възклицавайки: "Какви прекрасни цветя! Птичето непременно ще остане доволно". Изглеждаха толкова странно, та си помислих, че са полудели. Погребахме птицата в една дупка от другата страна на оградата, на която имаше табела с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, след което натрупахме отгоре множество трупове на цветя. Някой донесе пръчица от сладолед от кошчето за боклук, за да обозначим местоположението на гроба.

– Ето виж, Кейко, толкова е тъжно!

Бедната малка птичка – продължаваше тихо да мълви майка ми, упорито стараейки се да ме убеди. Но аз изобщо не мислех, че това е тъжно. Имаше и други подобни случки. Скоро след като започнах училище, се завихри една суматоха, при която две от момчетата се сбиха в часа по физическо. Наоколо се разнесоха призиви: "Извикайте учител!" и "Някой да ги разтърве!". "Щом така трябва...", помислих си аз, отворих металния шкаф с инструменти, който беше наблизо, взех една лопата и хукнах към непокорните момчета. Ударих силно едното по главата. Всички се разпищяха, докато то падаше на земята, притиснало здраво удареното място. Като видях, че не се движи, се обърнах към другото момче и вдигнах лопатата, решена да озаптя и него. "Кейко чан, недей! Моля те, недей!", развикаха се момичетата със сълзи на очи. Дотичаха няколко учители и онемели от разигралата се пред очите им покъртителна сцена, поискаха да обясня поведението си.

– Всички повтаряха, че трябва да ги спрем, и затова аз ги спрях възможно най-бързо. Обърканите учители ми казаха смутено, че насилието не е позволено.

– Но всички настояваха да спрат да се бият. И аз реших, че по този начин Ямазаки кун и Аоки кун ще престанат. – Така им обяснявах търпеливо, без изобщо да разбирам защо са толкова гневни.

Проведе се учителско събрание, на което извикаха майка ми. Като я гледах как се кланя на учителите и непрестанно се извинява със странно сериозно лице, най-накрая проумях, че може би не е трябвало да правя това, което направих, но все още не ми беше ясно защо.

Същото бе и когато учителката ни изпадна в истерия и взе да крещи и да удря яростно по бюрото си с дневника, а всички се разплакаха. Тя не се успокои дори след като започнаха да я увещават с трагични изражения: "Съжаляваме, госпожице!", "Госпожице, моля ви, спрете!". И тогава, за да я накарам да млъкне, аз се втурнах към нея и рязко смъкнах полата и гащите ѝ. Младата учителка беше шокирана и заплака, но поне престана да крещи.

Учителката от съседната стая дойде запъхтяна и ме попита какво се е случило. Обясних ѝ, че веднъж във филм по телевизията съм видяла как една жена се успокои, след като свалиха дрехите ѝ. Както би могло да се очаква, отново бе свикано учителско събрание.

– Учудвам се, че не можеш да разбереш, Кейко... – повтаряше безпомощно майка ми, докато ме прегръщаше по пътя за вкъщи на връщане от училище, където я бяха извикали.

Изглежда, пак бях извършила нещо лошо, но продължавах да не схващам какъв беше проблемът. Родителите ми бяха объркани, не знаеха какво да ме правят, ала все така неизменно ме обичаха. Целта ми не беше да ги огорчавам или да постъпвам по такъв начин, че непрекъснато да се извиняват за нещата, които бях сторила, затова реших, че когато съм извън дома, най-добре е да си държа устата затворена. Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията. Тогава възрастните, изглежда, се успокоиха, виждайки, че не изричам нито дума повече от необходимото и не действам по своя инициатива.

С постъпването ми в гимназията моето прекалено мълчание се превърна в проблем сам по себе си. Според мен обаче да си държа устата затворена беше най-разумният подход за справяне с живота. Дори когато учителите пишеха в характеристиката ми, че трябва да имам приятели и да играя по-често навън, аз упорито отказвах да кажа нещо повече от абсолютно необходимото. Сестра ми, която е с две години по-малка, за разлика от мен беше нормално дете. Въпреки това тя никога не ме отбягваше, даже напротив – истински ме обожаваше. На нея постоянно ѝ се караха за глупави, дребни неща и всеки път, когато се случваше, отивах при майка ми и я питах защо е толкова ядосана. Като правило това слагаше край на нравоученията и сестра ми винаги ми благодареше, убедена, че я защитавам. Пък и аз не си падах особено по сладкиши и играчки, често ги давах на нея и тя все се навърташе около мен.

Родителите ми ме обичаха и обграждаха с нежни грижи, именно затова и се тревожеха. Спомням си, че ги чух да обсъждат: "Какво да предприемем, за да се оправи?", и се зачудих какво пък в мен толкова се нуждае от корекция. Веднъж с колата на баща ми дори отидохме в град, доста отдалечен от нашия, на посещение при психотерапевт. Той веднага си помисли, че има проблем у дома, ала всъщност проблем нямаше. Баща ми, банков чиновник, беше сериозен човек със спокоен нрав, майка ми бе по-скоро нерешителна, но мила и грижовна, и двамата силно привързани към мен и сестра ми. "На този етап просто я обсипвайте с много любов и внимателно наблюдавайте как ще се развият нещата", гласеше препоръката на психотерапевта (една от онези препоръки, които нито помагаха, нито вредяха) и родителите ми продължиха да ме отглеждат с любящи грижи. В училище нямах приятели, ала не ме и преследваха или заплашваха, така че успях някак си да премина през основните и средните класове, без да кажа нито една излишна дума.

Не се промених и след гимназията, когато постъпих в университета. Свободното си време прекарвах предимно сама и с никого не водех разговори на лични теми. Никога повече не създадох проблеми, каквито бях причинявала в началното училище, но родителите ми не преставаха да се безпокоят, че няма да оцелея в бъдещия самостоятелен живот. И така, с убеждението, че трябва да бъда "излекувана", аз пораснах и навлязох в света на възрастните.

.....................

Конбини е японското съответствие на convenience store (англ. – букв. "удобен магазин"; квартален магазин, бакалия, минимаркет); съкратено от японското му наименование konbiniensu sutoa. На български подобен магазин би могло да бъде описан като "денонощен квартален минимаркет". Конбини са изключително популярни в Япония, елемент от пейзажа на всяко населено място заради усъвършенствания модел на "магазин за стоки от първа необходимост, достъпен 24/7", и са се превърнали в част от културата на Япония, от ежедневието на всеки японец. На територията на Япония конбини наброяват повече от 50 000. В конбини изключително стриктно и неотклонно се спазва наложеният модел на работа – любезно и отзивчиво отношение към клиентите, бързина на обслужване, униформа на служителите, селекция и подредба на стоките, чистота. Моделът стартира през 1977 г., когато веригата Seven-Eleven Japan (и досега най-разпространена в Япония с близо 21 000 магазина) навлиза на японския пазар от САЩ. Конбини представлява магазин за търговия на дребно (около 100–130 кв. м), често в жилищна зона, който предлага кафе, безалкохолни и алкохолни напитки, цигари, студени и топли закуски, сандвичи, пакетирани храни, основни ястия, канцеларски и санитарни стоки, козметика, хранителни добавки, селекция от бельо, чорапи, чорапогащници, списания, книги, комикси, батерии, както и услуги като факс, безжичен интернет, тоалетна и др.

Жената конбини (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 160 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците 

Съществуването извън рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света винаги е вълнувало Саяка Мурата – колкото това бе ключово за романа ѝ Жената конбини (удостоен с престижната Акутагава награда), толкова е емблематично и в последвалия Земляни (в откъса по-долу). Героите на Мурата толкова обичат да стоят извън подредените конбини стелажи на обществото, че Нацуки (около която в орбита се движат всички най-важни неща в Земляни) не на шега признава Космоса и планетата Попинпобопия за свой дом, а докато вълшебните ѝ сили помагат "да придвижва живота си напред към бъдещето", тя обгрижва говорещия таралеж Пиют и крои планове за бягство от земната Фабрика на принудите с нейните извън-земни-по-орбита, братовчедът Юу и съпругът Томоя...

2

Моят град е Фабрика за производство на човешки бебета. Хората живеят в гнезда, наредени плътно едно до друго. Като стаята с копринените пашкули в къщата на баба. Гнездата са подредени в прави редици и във всяко има мъжко и женско същество, които се размножават, и техните бебета. Размножаващите се двойки отглеждат своите малки в гнездата си. И аз живея в такова гнездо.

Фабриката за бебета произвежда хора, свързани с плът и кръв. Накрая ние, децата, също ще напуснем Фабриката и ще бъдем изпратени навън. След като бъдат изпратени навън, мъжките и женски човешки екземпляри се учат да носят храна в гнездата си. Те се превръщат в оръдия на обществото, получават пари от други човеци и купуват храна. Накрая тези млади хора също формират размножаващи се двойки, настаняват се в нови гнезда и създават още бебета.

Така съм си го представяла винаги и когато в началото на пети клас имахме часове по сексуално образование, правотата ми беше доказана. Утробата ми беше фабричен компонент заедно с нечии тестиси, които също бяха фабричен компонент, и предназначението им беше да произвеждат бебета. Мъжете и жените пъплеха в гнездата си със скрити в телата фабрични компоненти.

Вече бях омъжена за Юу, но понеже той беше извънземен, сигурно не можеше да прави бебета. Ако не успеехме да намерим неговия космически кораб, обществото щеше да ме чифтоса в размножителна двойка с някой друг. Надявах се да намерим космическия кораб, преди това да се случи.

Пиют спеше в леглото, което му бях направила в чекмеджето на бюрото ми. Аз продължавах да използвам вълшебната пръчка и огледалото, което той тайно ми беше дал. Моите вълшебни сили ми помагаха да придвижвам живота си напред към бъдещето.

Щом се прибрахме у дома, аз се обадих на най-добрата си приятелка Шидзука. Тя беше останала в града по време на празника Обон и явно беше скучала, докато ме нямаше.

– Ще дойдеш ли утре на басейна, Нацуки? Обещах на Рика и на Еми да отида, обаче не харесвам Рика. По-забавно ще е, ако и ти дойдеш. Хайде да отидем заедно на водната пързалка.

– Извинявай, но снощи ми дойде.

– Уф, ама че гадно! Добре тогава, да идем вдругиден на палачинки.

– Екстра!

– Подготвителните курсове започват следващата седмица, нали? Мразя ги, но нямам търпение да видя господин Игасаки. Голям сладур!

Засмях се. Приятно ми беше да си бъбря с Шидзука след раздялата. Изведнъж усетих силен удар по гърба.

– Затвори телефона!

Обърнах се и видях сестра си да стърчи зад мен ядосана. Винаги идва и ме удря по гърба, когато говоря по телефона.

– Извинявай, но сестра ми май иска да говори по телефона.

– Така ли? Добре, тогава до вдругиден!

– До скоро!

Когато затворих, сестра ми каза раздразнено:

– Вдигам температура, когато говориш толкова силно.

– Извинявай.

Тя ме избута от стаята и затръшна вратата. Щеше да мине цяла вечност, преди да излезе. Винаги беше едно и също. Отидох на пръсти в моята стая, стараех се да не вдигам никакъв шум. Сложих си пръстена и го погледнах. Когато правех така, имах чувството, че с Юу имаме общ пръст. Като се замисля, безименният ми пръст наистина изглеждаше странно светъл. Приличаше на тънките пръсти на Юу. Погалих го нежно.

Легнах си с пръстена. Когато затворех очи, виждах открития Космос. Искаше ми се колкото може по-скоро да се върна в онзи непрогледен мрак. Никога не бях виждала планетата Попинпобопия, но започвах да я чувствам като своя истински дом.

В деня, в който започваха летните подготвителни курсове, аз се чудех какво да си облека и накрая се спрях на черна риза. Закопчах я догоре. Беше ми малко топло въпреки късия ръкав. Взех си чантата за училище, пъхнах вътре Пиют и се качих горе. Мама беше в коридора. Намръщи се, като ме видя.

– Какво си облякла? Все едно отиваш на погребение.

– Ами...

– Как може да си толкова мрачна! – въздъхна тя. – И бездруго съм капнала.

Полезно е човек да има кошче за отпадъци у дома. В нашата къща това е моята роля. Когато на татко, мама и Кисе им дойде до гуша и не издържат повече, изсипват всичко в мен.

Мама тъкмо отиваше при съседите, за да занесе най-новия квартален бюлетин, затова излязох с нея.

– Здравей, Нацуки, на подготвителен курс ли отиваш? – подвикна ми съседката. – Толкова си пораснала!

– Не, не е – силно възрази мама зад мен. – Все ще оплеска нещо. За миг дори не мога да я оставя без надзор.

– Не ми се вярва, Нацуки, нали? – попита жената и се извърна към мен.

– Мама е права – отвърнах.

Когато не използвах магическите си способности, наистина бях голямо бреме. Открай време съм непохватна и грозна. Сигурно за хората в този град бебешка Фабрика присъствието ми е голяма мъка.

– Твоята малка Чика обаче е толкова надарена – продължи мама на висок глас. – А това дете е толкова глупаво, не схваща какво се иска от него. Като камък ми е на шията. Кълна се, сили не ми останаха.

Тя ме перна по главата с папката, в която беше бюлетинът. Често ме удря по главата. Казва, че било полезно да ми стръска малко главата, защото съм била много глупава. И понеже тиквата ми била празна, много хубаво дрънчала. Може и да беше вярно. Ударът отекна силно и ясно.

– Гледай я как се облича! Срамота. Никога няма да я оженим, ако изглежда така.

– Вярно е – кимнах.

Жената, която ме беше родила, твърдеше, че съм воденичен камък на шията ѝ, и сигурно беше вярно. Може би дори съществуването ми беше огромна неприятност за тях. Сестра ми казваше, че тръпки я побивали от мен. Била съм толкова безполезен израстък, че се стресирала само като ме погледне.

– Извинете – казах и механично наведох глава.

– О, не, не! Това изобщо не е вярно – произнесе слисано жената.

– Е, трябва да вървя – казах, наведох отново глава, качих се на колелото си и потеглих към курсовете.

– Ама наистина... – чух гласа на мама зад гърба си. – На кого прилича това дете? Със сигурност не на нас.

Земляни (превод Надeжда Розова, корица Люба Халева, 272 стр, цена 24 лeва) е в книжарниците