My Mir

"Студено, а!" – тази лайтмотив реплика на Парфьон Рогожин може спокойно да обобщи идеята на Десислава Шпатова за това що е то Идиот 2012 – новата премиера от тазгодишния Руски сезон в Народния театър.

Студено или по-скоро ледено-страстно като в The XX-овото парче Intro, което в сценичната версия на Десислава Шпатова и Снежина Петрова озвучава един от най-важните моменти в класиката на Достоевски – рожденият ден на женщината фатал Настася Филиповна (Снежина Петрова със секси декаденс стъпка и глас в шармантно-помпозна червена рокля), която получава предложения за брак от трима претенденти с три различни подбуди – от Рогожин (ръмжащ от ревност и бесове Деян Ангелов), от Гавраила Ардалионович-Ганя (Зафир Раджаб като обсебено от парите конте) и разбира се от княз Лев Николаевич Мишкин (натурално невинен и изтормозен Ованес Торосян).

Страст на ледени кристали, така че да изкристализира една идея, както се пее и в друг The XX-ов хит (перфектният саундтрак тук) Crystalised – "You've applied the pressure to have me crystallized and you've got the faith that I could bring paradise".

Студено, та чак ледено-страстно като в клипово стилизирана гротескова адаптация на класическия Идиот (втора поред за Десислава Шпатова и Снежина Петрова), в която персонажите са схематично оковани в клишетата на своите низши страсти, които бълват като отвързани пред състрадателния поглед и разтърсваното от епилепсия тяло на княз Лев Николаевич Мишкин. И пред погледа и мъртвото, разлагащо се тяло на Исус Христос в принт репродукцията (част от добре изпипаната сценография на Юлиян Табаков) на картината Мъртвият Христос в гроба на Ханс Холбайн Младши, за която самият Достоевски казва, че "можеш да загубиш вярата си, като я гледаш".

The Body of the Dead Christ in the Tomb (1521). oil and tempera on linden wood, 30.5 × 200 cm, Ханс Холбайн Младши © Kunstmuseum Basel

А дали е случайно, че в тази съсипваща религиозната митология картина, дясната ръка на Христос показва среден пръст или просто този жест е чиста анатомична реалност, обяснена с пробождането на дланта и падането на цялата тежест на разпънатото на кръст тяло върху нея, което кара пръстите конвулсивно да се свият и само средният пръст, чиято кост поема болезнения шок от пирона, да остане в изправено, вдървено положение?

Та, историята на Достоевския Идиот е, може би, позната на всички – изгубилият (почти) всички свои роднини в Русия, княз Лев Николаевич Мишкин, се завръща в родината си след дълго (къде успешно, къде не) лекуване в клиника, в Швейцария, на епилепсията, от която страда (досущ като самия Достоевски) с една-едничка идея – да намери своето място в руското общество, да се впише в него или просто да излезе от стерилната болнична среда, която досега, заради болестта, е дишал. И да получи, може би, наследството си от няколко милиона рубли... В купето на влака, отвеждащ го до чуждия за него дом, болнавия Мишкин попада под ударите на свирепия руски студ и под дваж по-свирепия поглед на Рогожин – пълният антипод на княза, врял и кипял из тъмните дебри на руските потайности в бързото забогатяване. Именно хипотетичното наследство е това, което привлича хищното око на Рогожин и той грабва княза под опеката си в своите кръгове на интереси, за да държи под око съдбата на Мишкин. Интересите на Рогожин се ограничават до фаталната красавица Настася Филиповна, любовница на богаташа Тоцки – близък приятел на генерал Епанчин, чиято жена Лизавета Епанчина (Вяра Табакова в забавна майчина истерия) пък се оказва единствената жива далечна роднина на Мишкин. Така постепенно князът е въвлечен в къщата на Епанчини и в любовна интрига с най-малката им дъщеря Аглая Епанчина (Веси Конакчийска в хиперактивен детски чар) – сродна душа на Мишкин, поради факта, че и двамата са израснали в стерилна среда и сега диво ги зове желанието да живеят истински живота си.

Така представлението на Деси Шпатова се завихря около две антиподни двойки – Мишкин и Аглая (невинните деца на наивността), и Рогожин и Настася (демоните на самоунищожението), като това идеално лъсва в паралелната им игра на сцената – боят между Рогожин и Настася в контраст на по детски чистия флирт и смях между Мишкин и Аглая.

Нещата се оплитат като спагети, когато князът предлага брак и на Настася, и на Аглая. Идеята му е, че така ще спаси всички замесени в историята от самоунищожителните им страсти – да спре обсесивната ревност на Рогожин да притежава власт над всичко и всеки, да накара Настася да заобича себе си, а не да се мрази и да избави Аглая от наивистичните ù пориви.

За цвят, гротеска и забава в играта са вкарани и иронизираните персонажи на истеричната, префърцунена майка на Аглая, Лизавета Епанчина, Ганя, помощникът на генерал Епанчин, продаващ душата си (и ръцете си) за 30 сребърника и шутът-подлизурко, спътникът от влака на Мишкин и Рогожин, Лебедев – Владо Пенев веднъж облечен като руска циганка, друг път като изкукал чиновник, но вечно пееш с тембъра и маниера на Висоцки, руски романси (на развален българо-руски), които служат за пародиен коментар на всичко случващо се.

И така се оформя пиеса-гротеска с три основни акцента – рожденият ден на Настася Филиповна и трите ù предложения за брак, годежът-фиаско между Мишкин и Аглая и последствията от решителния избор, който князът трябва да направи между двете любими жени.

И трите момента всъщност могат да бъдат озвучени с текста на The XX-овото парче Сrystalised – "You've applied the pressure to have me crystallized and you've got the faith that I could bring paradise" – Рогожин вярва, че Раят за него ще дойде, когато притежава пари и власт над Настася; тя пък вярва, че невинността и милото сърце на княза могат да ù дадат Рая, в който тя не се чувства като курва, чукана от мъже, които претендират, че всъщност искат да я спасят от разврата; Аглая вярва, че Мишкин е сродната душа, която е чакала, за да я отведе в Рая-спасение от стерилния живот, в който са я консервирали родителите ù. А Лев Николаевич вярва (също като самия Достоевски), че идеята за прекрасния човек и Рая е възможна за всеки един идиот стига да си отвори очите за обсебващите го тъмни страсти, които водят само и единствено до самоунищожението на Човека.

Иначе в душата ще е пусто студено като на Южния полюс, дори и човек да постигне (и именно затова) онова, което желае най-силно в празното си битие. Ледено ще е, ако вярва, че греховете му ще бъдат изкупени от Христос, докато с молитва към Бога на уста извършва убийство. Ледено ще е, ако вярва, че разлагащата се ръка на мъртвия Исус му показва среден пръст, след като самия човек показва среден пръст на всичко важно на този свят – когато Рогожин и Мишкин стоят до безжизненото тяло на Настася (пътят на душата, отделяща се от тялото много красиво е изписан със сваляне на части, като обелки, на роклята на Снежина) Рогожин пита: "Княже, а ти добър човек ли си?" и Мишкин отвръща:"Понякога не съм добър."

Истината, може би, е, че тази история се е случвала и преди Христа, случва се и ще продължи да се случва без грам еволюция – просто страстите, които водят човека през живота са все едни и същи. Истината, може би, е, че във всеки от нас живее по един прекрасен Идиот, който понякога обърква конците на доброто и злото, но продължава, загърнат с вяра в доброто да пътува към гарата Рай, докато не издържи на напрежението и не слезе на гара Самоунищожение.

Студено, а!

Гледайте Идиот 2012 в Народен театър "Иван Вазов" Камерна сцена на 14 и 18 септември, и 2 октомври от 19:00 часа

Режисьор: Десислава Шпатова

Сценична адаптация: Снежина Петрова и Десислава Шпатова

Сценография и костюми: Юлиян Табаков

Асистент на сценографа: Николета Найденова

В ролите:

Княз Лев Николаевич Мишкин – Ованес Торосян

Парфьон Рогожин – Деян Ангелов

Настася Филиповна – Снежина Петрова

Лизавета Епанчина – Вяра Табакова

Аглая Епанчина – Веси Конакчийска

Лебедев – Владимир Пенев

Гавраила Ардалионович-Ганя – Зафир Раджаб

"До гушата в лайна, но всичко ни е наред" – ако миксираме лайтмотивите на двете премиерни представления в Народния театър, Херкулес и Авгиевите обори и Всичко ни е наред, ще се получи точно тази картинка, която и двата спектакъла (съвсем преднамерено) рисуват на днешна България.

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Няма как театърът да остане равнодушен към всичко случващо се около нас, както няма как и картинката да е друга освен на гротеската и абсурда, с които се сблъскваме ежедневно, ежеминутно дори... Само подходът на режисьорите Ивайло Христов и Десислава Шпатова към картинката може да бъде различен – и ако Христов избира гротеска заигравката с древногръцката митология и демокрация Херкулес и Авгиевите обори (писана като радиопиеса след Втората световна) от починалия Фридрих Дюренмат, а Шпатова реди вариации по съвременния ситком на абсурда, обрисуван от 30-годишната Дорота Масловска през 2008 в Полша, то в двата контрастни (но само времево) спектакъла има повече прилики, отколкото разлики.

    Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Историите и в двете пиеси си имат своя Разказвач. В Херкулес и Авгиевите обори е явен – Мая Новоселска (досущ своята емблематична роля в Теди Московия Мармалад) дирижира "лайняната" история на измислената страна Елида (България, естествено), чийто най-голям брутен вътрешен продукт (а именно производството на тор a.к.a политически, социални и икономически "лайна") е достигнал такива висоти, че всичко живо е затънало до гуша и смърди, та не се трае.

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Трагедията на президента на Елида, Авгий/Малин Кръстев (описан в пиесата като прост селяк с надути амбиции а.к.а един куп бг "лидери") и неговите 10 министри е, че хем искат да "почистят" държавата, хем искат да запазят статуквото, да не загубят най-голямото "национално (и лично облагодетелстващо ги) богатство" – затова (по изпитана българска рецепта) търсят помощ отвън, от някой митичен, чужд герой, който като манна небесна да донесе спасение. Герой като Херкулес/Иван Бърнев, който, обаче, също е затънал до гуша в собствена криза (та чак се пита аз ли съм или не съм) – подходящият образ-гротеска, който да развенчава митове и да подчертава дебело, че демокрацията не се нуждае от измислени, фалшиви и уморени национални герои.

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Във Всичко ни е наред Разказвачът е скрит – привидно, всеки един от персонажите сам излива своята история в изтерзани изповеди, провокирани от факта, че всеки е затънал до гуша в "липсата си на живот" – Бабата (Вяра Табакова), парализирана в спомените за живота си след Втората световна (може би тя помни Дюренмат), Внучката (Елена Телбис), яростно отхвърляща, като всеки тийн, намерението на другите да поставят живота ù в рамки и под общия знаменател "полякиня" и нейната Майка (Снежина Петрова), която не може да разбере по-късно ли се връща от работа, отколкото тръгва на работа или обратното, докато живота ù преминава в хипермаркет брошури и лайфстайл огризки с изтекъл срок на годност.

   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

Единствените, които правят компания на това шарено трио в неговта "липса на апартамент" са Лелята (Радена Вълканова) с нейната прокоба "липса на нормално тегло" и образите от радио и ТВ ефира – Актьорът/Радиоводещ (Леонид Йовчев), Псевдостарлетка/ Радиоводещ (Илиана Коджабашева), Журналист (Карла Рахал) и Жената-критик/ Статуята "Fuck Your Morals To Be Me" на личната свобода (Теодора Духовникова). Лудницата е пълна, но всички те са само образи-духове в главата на Разказвача (Дамян Тенев) – декаденс wannabe сценарист и режисьор на бъдещия "based on a true story" блокбъстър на полското кино Конят, който яздеше на кон.

    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

Или както казва Чистачът на Елида Камбис/Павлин Петрунов на Херкулес: "Лайната са в главите на хората, няма как ти да успееш да ги почистиш", така и образите в главата на автора на Конят, който яздеше на кон няма как да бъдат "изчистени" или "заличени" – те са живи и са навсякъде около/в нас.

   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

И двете представления не крият (с метафори, алегории...), а директно визират "героите" на днешна България, в която живеем – то не са #оставки, политически игри на дребно, комисии, подкомисии и други вредни емисии (в Парламента и обществото на Елида); то не са фалшиви национални герои (Херкулес и кабаретната му жена/Стефания Колева като Кубрат Пулев и неговите фолкфурии);

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

То не са псевдоидоли (звездата на филма Конят, който яздеше на кон и неговата старлетка/ала фолкдива във Всичко ни е наред); то не са гротеска примери за физическо оцеляване над всичко – плющене на боб с месо и свикване със смрадта на "лайната" (в Херкулес и Авгиевите обори), и плюскане на паприкаш и празен живот в кофти опаковката на реклами, тв предавания, лайфстайл списания, псевдофилми (добре иронизирани във Всичко ни е наред);

   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

То не са добри вокални заигравки с химна на България (в Херкулес и Авгиевите обори) и с емблематичната Една българска роза на Емил Димитров (във Всичко ни е наред); то не са традиционни български митове и комплекси (и комично развенчаните им древногръцки, древнодемократични и полски еквиваленти)...

    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

Все гаргара с до болка познати образи и картинки, но... и двата спектакъла сякаш се задоволяват само с констатирането им и лепването на гротеска етикета "България, днес" (който е ясен на всички). И двата спектакъла като че ли не стигат по-далеч от примиренческото конферансие-"прозрение" на Мая Новоселска (машина е тя) в Херкулес и Авгиевите обори: "Животът е такъв-какъв-такъв-какъвто-такъв си го направим!"

И театърът е такъв, какъвто сме си направили живота. И двете представления не дават отговори, задават само въпроси. Exit е само табела (в сценографията на Всичко ни е наред), а изходът от "лайняната" ни история е повече наивно-романтично пожелание, отколкото път към "изчистване".

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Ироничните провокации към зрителя и в двата спектакъла ("няма да ви върнем парите" в Херкулес и Авгиевите обори и виковете "Боза" на актьорите за случващото се на сцената на Всичко ни е наред) също не вършат работа – на зрителите отдавна им е ясно, че живеят в гротеска кабаре ала новогодишната тв програма за 2013 и в сериала на абсурда "Докато България светува, а Конят язди на кон", но... идва един фатален момент, когато непрестанното повтаряне с истерична усмивка на мантрата "всичко ни е наред" се превръща вече в метод за свикване с "лайната", достигнали гушата, главата, та дори над главата.

Гледайте Херкулес и Авгиевите обори в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена на 3 юни 

Гледайте Всичко ни е наред в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена на 3 юни

Да рестартираме, да се измислим наново – това е, което правим всеки ден. Това е, което прави и Теди Москов, на ръба между киното и театъра, в новия спектакъл (по текста на Нобеловия лауреат за литература Луиджи Пирандело) Каквато ти ме искаш.

Животът, наистина, е голяма ирония – прекарваш го в търсене на своята идентичност, а когато я намериш на мига ставаш затворник с доживотна присъда в затвора на представата, която другите хора (с твоя помощ) са си изградили за теб. Режисьорът Теди Москов разбира (и обича) иронията, затова когато усети, че хората (с ялови претенции, че познават до втръсване запазената му абсурд сатира марка) го обричат на доживотна присъда (от вечно повтарящи се, познати до болка скечове и хумор), сега разказва историята на една жена, която си играе именно с представите на хората, с образите, в които всеки я поставя и иска да я вижда.

"Светлина ли съм, Вода ли съм" се пита главната героиня Лучия/Елма (Снежина Петрова ала фатал амплоато Настася Филиповна) в Каквато ти ме искаш – едната е изчезналата след Първата световна война красива съпруга Лучия (да, името ѝ означава "светлина") в живота на италианеца Бруно Пиери (Цветан Алексиев), който я издирва в продължение на 10 години, за да запази наследствения си имот; другата е фриволната танцьорка с вечно подпийнал-премрежен поглед Елма (да, името ѝ означава "вода") – муза на плътските желания в берлинския дом на грохналия писател Карл (Стоян Алексиев) и неговата психично обременена дъщеря Моп (Илиана Коджабашева).

Въпросът е, че и двете са родени от представите на други хора за тях самите. Въпросът е, че и двете може да не съществуват, а само фикциите и спомените на други хора да ги превръщат в реалност от плът и кръв – именно тази гранична мъгла между реално и нереално е постигната идеално от Теди Москов (в комбина с видеоакцентите от сина му Иван Москов и фентъзи ала Тим Бъртън декорите на Чавдар Гюзелев), спускайки бяло платно/екран пред актьорите, превръщайки ги (и сцената на действието) в стереоскопични диапозитиви на ръба на нямото кино (все пак драмата се развива през 1929) и театър на сенките.

Сенки от чужд живот (жената на Луиджи Пирандело страда именно от психично разстройство до смъртта си в клиника), сенки от любов, сенки от отдавна забравени или безследно изчезнали усещания витаят на сцената, докато фамилия Пиери (умело поддържащи роли на Сестрата/Вяра Табакова, Лелята/Жорета Николова, Чичото/Марин Янев, Довереният/Никола Додов...) измисля наново образа на Лучия по контурите на стар неин портрет – сякаш с камера лучида (неслучайно името на героинята е Лучия) към нас се приближава и разгръща в детайли образа на жена, в която всеки вижда "каквото му се иска" според собствената му изгода.

Така, в историята на Лучия/Елма едни могат да видят романтичен реквием, който Луиджи Пирандело пише в памет на жена си, за да запази нейния образ жив и различен от призрака, останал след психичната ѝ болест. Други може да забележат силен отговор от Теди Москов към онези, които са го поставили в рамките (на доживотната присъда) на собствените си представи за неговата абсурд сатира. Трети пък, може би, виждат хубава метафора за лимитите на живота, в които са ни вкарали чуждите представи и очаквания. Или метафора за вечното търсене на друг възможен живот...

Сигурното е, че да живееш в затвора на чуждите представи, очаквания и ограничения за себе си е равносилно на... смърт. Сигурното е, че всеки в един момент е искал да бъде някой друг, да се измисли наново като герой в чужд филм, да се запълни като бяла страница с нови смисъл и съдържание, да се рестартира за нов живот...

Сигурно е и (ако използваме крилатата фраза от предишния Москов спектакъл), че "свинята не може да стане лебед" – винаги има нещо автентично, нещо отличително, било то бенка (за Лучия), перо (за писателя Карл), чашката (за фриволната Елма) или гротеска сатирата (за Москов), което определя като емблема същността на живота ни. Определя дори същността на другия наш възможен живот. Животът, какъвто ти го искаш.

Каквато ти ме искаш е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 1 март и 11 април

Болногледачка в Германия със семейство в България, папагал, реките на подземното царство Хадес и кутия кибрит – ако не откривате нищо общо между изброените, то трябва да гледате 37 клечки кибрит – новата социална сатира с елементи на трилър-абсурд от театралните формации 36 маймуни и TARTproduktion-Щутгарт.

Драс... всичко започва с невинната реплика "Търся си работа като болногледач в Германия", произнесена като насън от Елена/Снежина Петрова – познавате я сигурно, или сте я срещали без да разберете, като една от хилядите български майки и дъщери, които оставят семействата си в България в името на евро-препитание (за същите оставени семейства) в чужбина. В случая на Елена, в Германия – там, където ще се сблъскате с насаждани предразсъдъци за източноевропейски стереотипи... там, където не можеш да живееш на ръба между два свята, защото единият е излишен...

Ако питате съсухрения и обездвижен господин Цюндер (адски реалистичната хуманоидна кукла, ръководена умело от Мануела Саркисян и създадена специално от Антие Тьопфер), ползата от Елена е колкото от спомена за отдавна притежаваното от него куче – с мил, топъл поглед и винаги готово да изпълнява трикове...

Ако питате неговата дъщеря (Невена Калудова), Елена е като домашния им папагал (находчиво-кресливо изиграна роля от Нейтън Купър) – само се върти наоколо, ръси перушина, повтаря ти думите и гледа да клъвне нещо... Ако питате агенцията, която наема Елена за болногледач, тя има само задължения, а правата ù са като на кучето, отдавна притежавано от господин Цюндер.

Ако питате Елена, грижите за господин Цюндер и дома му са трън в задника, също като името му (да, Zúnder значи именно трън на немски), само че доходоносен трън, който осигурява стотици евра за дъщеря ù, за майка ù и болния ù баща, които е оставила в България, в един друг живот...

Ако я питате наистина, обаче, грижите за господин Цюндер ù приличат на картината Реката на Хадес, сияеща в дома му – да, докато се пита коя от петте реки на подземното царство е изобразена там, Елена преминава през всичките...

Все по намаляващите обаждания от дъщеря ù и майка ù я спускат по Лета, реката на забравата, после идва Кокит, реката на плача от Самотата, чиито води са дори плитки пред тези на Ахерон (реката на болката и скръбта), като ухапването от папагала на Цюндер дори не може да се сравни със скръбта на Елена от това, че собствената ù дъщеря я обявява за мъртва в училището си в България... Да, няма как да не се стигне до Стикс, обикаляща 9 пъти Хадес и разделящо го от земното царство, естествено, не и без да се мине през Пирифлегетон, огнената река за пречистване от греховете... Драс...

Да, 37 клечки кибрит е катарзисна история... като всички пиеси на формацията 36 маймуни, които правят социален разрез на обществото (неслучайно авторите Здрава Каменова и Гергана Димитрова провеждат серия интервюта с болногледачи), като болкоуспокояващите в тази театрална операция са солидните дози хумор и абсурдни до сълзи ситуации...

Да, 37 клечки кибрит прилича на предишната копродукция между 36 маймуни и TARTproduktion Пепеляшки ООД (не само заради смесването на различни националности, класи, стереотипи или заради минималистичната, но точно намерена сценография и режисура от Бернхард Ойстершулте), но всъщност напомня всеки 36 маймуни спектакъл, в който е намесена музика на живо (като обилно награждавания Дом за овце и сънища, например) – в случая иде реч за фънки реквием за китара, прахосмукачка, копаница, кречетало и папагал (не само Нейтън Купър, ами всички се справят чудесно с музикалната част), така че и най-тегавата тема да се превърне с лекота в ода на радостта от живота...

Да, 37 клечки кибрит преминава през много и различни театрални жанра, почти както Снежина Петрова (а и целият актьорски ансамбъл) преплува майсторски петте реки на Хадес, напомняйки, че всеки държи клечка кибрит – било като акт на пречистване, било като вик за надежда, че все още има Светлина в тунела... Драс...

37 клечки кибрит горят на 21 януари и 23 февруари в Топлоцентрала | 19:30