My Mir

Man ex machinа на художника и сценограф Венелин Шурелов (носител на първа награда на Мtel за съвременно изкуство 2008 г.) е новаторски, оригинален и необичаен спектакъл, какъвто да се гледа (а и прави) в България е истинска рядкост.

Заглавието е перифраза на латинския израз deus ex machina (в буквален превод „бог от машината"), с който в античния театър се е обозначавало триумфалното слизане на боговете (с помощта на механичен сценичен кран) сред хората, за да бъде разрешен някой безизходен проблем. В този смисъл deus ex machina е по-скоро сюжетно, отколкото сценично средство. Класическият учебникарски пример е с Медея от трагедията на Еврипид, която на финала отлита от сцената с колесницата на слънчевия бог Хелиос, но deus ex machina e и неочакваната намеса на френския крал, благодарение на която класическата комедия на Молиер Тартюф в крайна сметка приключва щастливо.

В Мах еx machina няма хепиенд, просто защото няма сюжет (в класическия смисъл на думата). По собственото определение на Венелин дори не става дума точно за представление, а за „кибер лекция", чиято тема е „самоизграждане и саморазрушаване във фантазното пространство на технологичното". В нея се срещат и кръстосват различни неща – театърът и новите медии, изкуството и науката, природата и техниката. „Човекът от машината" не разрешава никакъв проблем, а със самото си присъствие поставя проблем – проблемът за човешките граници, който има странни и неочаквани разклонения. Той говори за местата, в които свършва човекът и започва машината и за онези, в които машината започва да е удивително жива: „В играта на живота и еволюцията, седят трима играчи на масата: човек, природа и машина. Аз определено съм на страната на природата, но природата, подозирам е на страната на машината.."

Всичко това може и да звучи като взето от научнофантастичен филм или роман, но основната разлика е, че този път става дума за театър, при това доста добър. Такъв, който разчита на интелигентността и фантазията на своя зрител и предпочита да стимулира и провокира, вместо да вцепенява или приспива с ефекти и зрелища. Тук техниката играе особено важна роля (3D анимацията на Йосиф Божилов и дигиталната звукова среда на Сибин Василев са наистина впечатляващи), но последното, което спектакълът преследва е зашеметяването на публиката. Напротив, накрая се очаква тя да е по-събудена, отколкото когато е влязла и представлението й дава достатъчно време и храна, за да мисли.

Всъщност онова, което се очаква от нея е да изслуша разказа на един ... за удобство нека да го наречем „киборг", който е изложен пред погледа й като в изложбена зала, или по-скоро – паноптикум. Този киборг е главният герой в представлението и той не се играе от актьор, а от костюм с два истински човешки крака и плазмен екран, от който гледат живи човешки очи. Наглед простичката идея, състояща се в това да изкара на сцената само един метален костюм, в който самият той да се скрие така, че да се виждат само краката му, Венелин Шурелов успява да развие до запомнящ се образ с мощен театрален потенциал. Едночасовата среща с него е преживяване, което предизвиква не само удивление и учудване, но и много въпроси: какво е това – човек или робот, актьор или кукла?; всичко на запис ли тече, или някой го движи отвътре?; и какво от това ако е на запис?; и какво от това ако е на живо?; изобщо има ли сериозна разлика между двете?

идея, текст, протагонист, сценография – Венелин Шурелов

глас – Венелин Шурелов, Елена Кабасакалова

музикална среда – Сибин Василев

3D аниматор – Йосиф Божилов

видео монтаж – Мартин Пенев, Венелин Шурелов

изработка декор и реквизит – Борислав Тонев (Бъки), Венелин Шурелов

пластични решения – Таня Соколова

Man ex machinа е на 12 септември от 19:00 часа в Галерия Академия, ул. Шипка 1

Запознах се със Сиги Хофер във Виена, в една от онези приятни вечери на Naschmarkt. Тогава в любимия бар един приятел пускаше музика. Приятелят е Тобиас Оливер, а когато той пуска винаги се събира интересна публика.

На бара самотно отпиваше бира странна фигура с рошава коса, прихваната с ярко зелена лента, нарочно износено яке и ретро кецове Adidas. Мъжът гледаше в една точка и се усмихваше без особено да комуникира с окръжаващите го. По едно време Тоби спря да пуска музика, а аз го попитах: „Кой е този?". Тоби ми каза: „Нали уж се интересуваш от изкуство. Това е Сиги". Веднага включих, че е Сиги Хофер. Художник, когото познавам задочно чрез работите му отпреди. Дори само преди няколко дни гледах изложбата му в Galerie Meyer Kainer.

Помолих Тоби да ме запознае със Сиги и не след дълго вече пиехме бира и говорихме за изкуството му. Той разказа, че е роден в южен Тирол, но предпочита да работи във Виена. Усмихвайки се ме увери, че първоначално е имал желание да докаже на арт сцената идеята, че изкуството може да наподобява детска игра и в същото време да носи ясни и отчетливи, политически и социални изявления. Първо ме учуди като сподели, че определя себе си като „мултимедиен артист", защото рядко работи с нови медии. После обаче си дадох сметка, че е абсолютно прав, защото съчетава рисунки с пастел, акварел и молив с фотография, видео и инсталации. Ранните му творби са модели на жилища или подобия на места за обитаване. Проблемите на градската среда го занимават и до днес, затова той прави огромни рисунки представящи реални и нереални места за живеене – дървени къщи, кораби... Така е и в последната му изложба I wish I were a stone, в Temporary Gallery Cologne.

Друга много обичана тема от него са героите на Карл Баркс и Уолт Дисни. Той продължава традицията на поп арта, като използва Доналд Дък например, за да гради свой собствен символистичен лабиринт. Детската визия придобива сериозен елемент в работата му 14 мъртви деца – базирана на реален случай с 14 деца загинали при катастрофа с автобус.

За серията от рисунки Funny Games художникът заимства заглавието от филма на Михаел Ханеке, където двама млади садистично настроени младежи убиват цяло семейство без причина и го правят с бели ръкавици – друга ясна реминисценция към „детския свят" на Уолт Дисни и ръкавиците на Мики Маус.

В края на срещата ни си дадох сметка, че в началото Сиги гледаше съсредоточено в една точка съвсем не без причина. Проследих погледа му и забелязах, че гледа монитор, на който прожектираха компилации от Happy Tree Friends. Нямаше как да не го забавляват с наивния си цинизъм...

"Какво са хората... ако не онова, което виждаме в тях" ще каже Марк/Георги Гоцин на своите приятели Серж/Петър Петров-Перо и Иван/Кирил Недков, докато онова, което всеки един от тримата вижда в една "чисто бяла" картина ще подложи на изпитание и стрес тест 15-годишното им приятелство в новата сценична адаптация на популярната и награждавана пиеса Арт на Ясмина Реза.

Да, Арт бе една от най-дълго играните постановки (от 2000-та година насам) в репертоара на Малък градски театър Зад канала, после премина с ново амплоа в Сатиричния театър (дори най-новата ù адаптация тук е озвучена минималистично отново от Калин Николов), за да стигне днес, може би неслучайно, до Младежкия театър Николай Бинев във версията на младия актьор и режисьор Владислав Стоименов (набрал скорост с главната роля във филма Шекспир като улично куче).

Казваме неслучайно, защото Арт е от тези идеални стрес-тест-пиеси за всеки прохождащ режисьор – камерна, ситуационна, с хумор, който нахвърля щрихите на интригата, така че всеки актьор и режисьор да открие сам точния Ритъм и Образ на всичко значимо, случващо се на сцена... Ако сте запознати и с други пиеси на Ясмина Реза, играни/играещи се у нас като Богът на касапницата или Живот х 3, например, то сте наясно, че тя толкова много обича да играе с думите, за да може от една абсурдна ситуация, с минимум средства да извлича максимума – от дребни детайли и подхвърлени парчета реалност да сглобява голямата Картина на Живота и всичко най-важно в него.

Да, именно една картина, една "чисто бяла с бели ивици" картина е в центъра на интригата тук – купена за 200 000 евро от амбициозния лекар Серж/Петър Петров-Перо, обявена за "бял боклук" от наперения и избухлив авиоинженер Марк/Георги Гоцин (отново в "каръшко" приятелство) и преценена дипломатично от Иван/Кирил Недков, балансьорът-буфер (мек като текстила, който е продавал преди) в триумвирата на 15-годишното приятелство между тримата.

Също както белият цвят крие в себе си всички цветове от спектъра на светлината, така и при вглеждането на тримата приятели в бялата картина, като през призма, започват да се проявяват и всички багри и нюанси на отношенията помежду им... Слой подир слой, онова, което Серж, Марк и Иван виждат в картината се превръща в това, което всеки от тях вижда у другия...

Като бонус, минималистичната сценография (и костюми) на Ванина Цандева засилват черното и бялото, в чиито краски героите разглеждат взаимоотношенията си и търсят Истината за себе си, а актьорският триумвират намира точния ритъм, за да може Портретът на Живота (и всичко най-важно в него) да оживее на сцена.

В крайна сметка, изкуството не е да знаеш Цената на всичко, а да знаеш Стойността на нещата... или поне да опознаеш стойността на приятелството като героите от Арт.

Арт е в Младежки театър Николай Бинев на 2 и 15 март, 1 и 22 април, 2 и 17 май, 17 и 29 юни, 8 юли | 19:00, Камерна сцена