My Mir

Нели, Ева, Миньон, Офелия, Тили, Лулу... Тя има толкова имена, колкото обекта на желание може да въплъти... Списъкът може да бъде безкраен, но истинското ù име е едно – Ж... като Желание, Ж... като Жена, Ж... като Живот, а именно животът на Желанието (от Раждането до Умирането му) е обект на изследване в най-новото представление ЛУЛУ (по пиесите Земен дух и Кутията на Пандора на Франк Ведекинд) от режисьора Крис Шарков.

Всъщност, превръщането на Желанието в обект особено силно вълнува Шарков и в предишния му спектакъл, триптихът д'аморе Галерия Стриндберг... В случая, обектът на Желание е само един и се казва Лулу – силна, и със завидна лекота изживяна, дебютна главна роля за Елеонора Иванова – млада жена, в която всички (и мъже, и жени), като в кристално кълбо, виждат само своите желания, копнежи, блянове, илюзии, фетиши и фикс-идеи, без да оставят място за нейното... Желание. Всички я превръщат в Обект, който лети на крилете на Желанието, но не по собствено желание...

Затова и всички ще я наричат с различни имена – за здравния министър със слабо сърце/Николай Върбанов тя е фаталната Нели; за фотографа Шварц/Юлиян Рачков, хванал я в "полет" (видеото, заснето от Александър Станишев), тя е Ева, есенцията на Жената и символ на женската красота; продуцентът и медиен магнат Лудвиг Шьон/Мартин Димитров я вижда като Миньон – "спасена" от него в детството, "обгрижвана" и лансирана от него като Лолита; за брата на Шьон, драматургът (и алтер его на Франк Ведекинд) Алва/Александър Узунов, тя е вечната Муза Офелия; за графинята Марта фон Гешвиц/Дария Симеонова, Лулу е несподелената и заради това Вечна любов...

За автора Франк Ведекинд пък Лулу е Тили (името на жена му, която неслучайно влиза в ролята на Лулу в първото представяне на Кутията на Пандора през 1905-а) – квинтесенция на сложните му и противоречиви отношения с жените (все пак в сценичните премиери на пиесите си Ведекинд първо в Земен дух играе Лудвиг Шьон, а в Кутията на Пандора влиза в кожата на Изкормвача)...

Всъщност, образът на Лулу е квинтесенция на самото Желание, онова Вечното, което движи Света от древни времена до днес... Онова Вечното, чийто кръговрат не признава промени и епохи...

И ако костюмите на Илияна Кънчева ни пренасят еклектично през различни декади на ХХ век (особено симпатичен е Суперуоман ансамбъла с логото ЛУЛУ), а пищната и епична сценография на Никола Тороманов (да се чете: светлинни скулптури и инсталации, цял ретро Опел и шестметрова надуваема порно кукла) да превръщат ЛУЛУ в, може би, най-амбициозния досега проект на Крис Шарков, то има нещо друго, което кара историята на Лулу (колкото и да е стара, писана в края на 19 век) да звучи вечно актуална.

Просто винаги ще има хора, които виждат Желанието като обект, на който да слагат етикет за по-лесна употреба... Винаги ще има хора като Лудвиг Шьон, като каскадьорът Родриго/Михаил Милчев или като Сводникът/двоен агент (Николай Димитров), които ще търгуват с Желанието или ще го ползват като разменна монета, пък била тя и биткоин...

Винаги ще има хора, които първо дават Криле на Желанието, а после ги срязват...

Уви, полетът на ЛУЛУ е обречен – като животът на Желанието в кръговрата на Вселената...

ЛУЛУ е в театър София на 19 и 31 май | 19:00

2 ноември и 7 декември | 19:00, театър Сълза и Смях

1 февруари, 15 март и 5 април | 19:00, театър Сълза и Смях 

Да, изминаха 12 години откакто радиопиесата Херкулес и Авгиевите обори от Фридрих Дюренмат оживи (и наторù) българската сцена под режисурата на Ивайло Христов, а именно тази драматургична версия е в основата на римейка Херкулес vs Авгий от Антон Угринов, съживяващ "смрадливата" история на измислената страна Елида... И да, за 12 години, сякаш нищо не се е променило – Елида продължава да се усеща (и да мирише) като България – дори актуалната криза със софийския боклук осигурява съвсем реалистичен мизансцен за всичко случващо се – а ние продължаваме да сме "до гушата в лайна"...

Всъщност, тези 12 години са нищо в сравнение с онези 70, които ни делят от написаното от Дюренмат, визирайки "лайната", които са се натрупали покрай Втората световна и епопеята по "разчистването" им... А наблюдавайки Абсурда, който представлява не само България, но и Света днес, няма как да не се съгласиш, че "лайната" (a.k.a политически, социални и икономически кризи) не само, че не са изчистени, ами и купчината става все по-"мръсна, миризлива и фатална"...

Да, главният Чистач на Елида Камбис/Владимир Солаков ще бъде прав завинаги – "Лайната са в главите на хората, няма как да успееш да ги почистиш"... Затова сякаш и Антон Угринов запазва основните опорни моменти от драматургичната версия на Ивайло Христов – сатиричното кабаре на Гротеската отново отваря врати (този път с музика на живо, олè за жената-оркестър Елена Дечева)...

Отново историята разказва (и води) конферансие (Димитър Стойнов в трудната роля да замени Мая Новоселска от версията на Христов), отново на сцената хвърчат #оставки, политически, бюрократични и корупционни игри на дребно, всякакви комисии, подкомисии, вредни емисии, всякакви гротеска примери за физическо оцеляване над всичко и свикване със смрадта на "лайната", и въобще директни (метафорите и алегориите са по желание) намигвания към Живота (и образите му), който живеем днес... дори стилизираната сценография на Свила Величкова няма нужда от "вдъхновението" на натрупаните по софийските улици боклуци...

Всъщност, проблемът е в свикването със смрадта на "лайната" (отразен и в пиесата, да), защото ако 70 или 12 години по-късно все същите "лайна" отново са тук, то значи само поколенията (и образите им) на сцената се сменят, а картинката/пиесата – не (само претърпява нова след нова версия с нови актьори)...

Защото не за 12, не за 35 години демокрация (звучат като "45 години стигат", нали) Обществото ни така и не осъзна, че няма нужда от национални или чужди митични герои като Херкулес, а Демокрацията има нужда всеки от нас да бъде Херкулес... Такъв един реалистичен Херкулес (като на Гринго-Богдан Григоров) за когото не е трудно да бъде жител на Елида, но е сизифовски трудно да извади Елида от главите на Филей/Даниел Кукушев и сестра му Йола/Елеонора Иванова, децата на Авгий/Михаил Милчев...

Да, борбата тук е за "децата" на Елида... Битката не се казва Херкулес vs Авгий – и Херкулес, и Авгий са герои на едно и също време, на едно и също статукво, на едни и същи "лайна"... Битката тук е за всяка недокосната от "лайна" глава (питайте Деянира/Ангела Канева, жената на Херкулес, за преследването на невинността), битката е за всяка глава, която все още вярва, че от "лайната" може да покълне градина... Битката е в личната грижа за тази градина...

Иначе, както казва един друг герой: "Колкото по-големи лайната, толкова по-малка щетата... Моралната, де!"

Херкулес vs Авгий е на 22 октомври, 7, 20 ноември и 12, 29 декември | 19:30, Театро отсам канала