My Mir

Кой е най-големият проблем на съвременния човек – повредата в операционната система на човешките отношения, нежеланието за поемане на отговорността и последствията от своите действия или желанието да бъдем всичко друго, но не и себе си  до... пълно заличаване на Личността!? Отговор на тези въпроси търси антиутопичния моноспектакъл (за три проектора и един Човек) РЕЯ на театралната задруга 36 маймуни от най-младия режисьор в нея Петко Стоянов.

Добре дошли в света на Рея/Надежда Панайотова – (не)обикновена телефонистка в мрежата на мегауниверсален Кол Център, чийто клиенти вместо имена имат пореден номер и стерилно живеят в анонимен мегаполис, разделен на райони с цифрови кодове, като сами избират сезона и времето за деня, така както плащат сметките си през Кол Центъра. Общо взето целият живот (и дейности) на хората са така програмирани, че да минават през Кол Центъра и дори да отглеждат чрез него органични дървета вместо деца – единственото условие пред създаващите ново поколение е след раждането да оставят детето на екип от обучени по отглеждането му специалисти и да не търсят контакт с него до края на живота си – живот-мечта за майките, които днес изоставят своите деца, нали!?

Да, тази утопична среда (умело пресъздадена с мултимедия и елементи на видеомапинга от Никола Налбантов) прилича на антиутопичните общества в един куп сай-фай трилъри (или на пейзажа в Тя на Спайк Джоунз), но фрагментарният текст на Петко Стоянов и Здрава Каменова постепенно се превръща в римейк на митичната история на богинята Рея, майката на Зевс, която не позволява Олимпийския бог да бъде изяден от баща му Кронос, като го изпраща на тайно отглеждане, далеч на остров Крит – в случая на телефонистката Рея, обаче, се случва точно обратното, като тя (съмнявайки се в смисъла на програмираните правила и закони) издирва детето на една от клиентките на Кол Центъра, може би осъзнавайки (и усещайки), че растежът на органичните дървета, които всички отглеждат е измерим с деветмесечния живот на ембриона във всяка майка...

В крайна сметка РЕЯ (родила се като надграждане на едноименната миниатюра от спектакъла ПроТекст 5: НАВРЕМЕ на 36 маймуни) няма за цел нито да руши съвременни митове, легенди и модели (няма и силите за това), нито да ги превръща в антиутопична притча, а просто иска да задава въпроси, защото Те (въпросите) създават благоприятни условия за отглеждането на правото на Избор, на Воля, на различна Гледна Точка, на независим Мироглед, което неминуемо води до раждането на (поне един) индивид, който ще тръгне срещу гранде програмираната Система, Матрица и Статуквото като цяло...

А това е най-важното, нали Рея!?

РЕЯ е в Червената къща, зала Гъливер от 21:00 часа на 10 и 29 април

Болногледачка в Германия със семейство в България, папагал, реките на подземното царство Хадес и кутия кибрит – ако не откривате нищо общо между изброените, то трябва да гледате 37 клечки кибрит – новата социална сатира с елементи на трилър-абсурд от театралните формации 36 маймуни и TARTproduktion-Щутгарт.

Драс... всичко започва с невинната реплика "Търся си работа като болногледач в Германия", произнесена като насън от Елена/Снежина Петрова – познавате я сигурно, или сте я срещали без да разберете, като една от хилядите български майки и дъщери, които оставят семействата си в България в името на евро-препитание (за същите оставени семейства) в чужбина. В случая на Елена, в Германия – там, където ще се сблъскате с насаждани предразсъдъци за източноевропейски стереотипи... там, където не можеш да живееш на ръба между два свята, защото единият е излишен...

Ако питате съсухрения и обездвижен господин Цюндер (адски реалистичната хуманоидна кукла, ръководена умело от Мануела Саркисян и създадена специално от Антие Тьопфер), ползата от Елена е колкото от спомена за отдавна притежаваното от него куче – с мил, топъл поглед и винаги готово да изпълнява трикове...

Ако питате неговата дъщеря (Невена Калудова), Елена е като домашния им папагал (находчиво-кресливо изиграна роля от Нейтън Купър) – само се върти наоколо, ръси перушина, повтаря ти думите и гледа да клъвне нещо... Ако питате агенцията, която наема Елена за болногледач, тя има само задължения, а правата ù са като на кучето, отдавна притежавано от господин Цюндер.

Ако питате Елена, грижите за господин Цюндер и дома му са трън в задника, също като името му (да, Zúnder значи именно трън на немски), само че доходоносен трън, който осигурява стотици евра за дъщеря ù, за майка ù и болния ù баща, които е оставила в България, в един друг живот...

Ако я питате наистина, обаче, грижите за господин Цюндер ù приличат на картината Реката на Хадес, сияеща в дома му – да, докато се пита коя от петте реки на подземното царство е изобразена там, Елена преминава през всичките...

Все по-намаляващите обаждания от дъщеря ù и майка ù я спускат по Лета, реката на забравата, после идва Кокит, реката на плача от Самотата, чиито води са дори плитки пред тези на Ахерон (реката на болката и скръбта), като ухапването от папагала на Цюндер дори не може да се сравни със скръбта на Елена от това, че собствената ù дъщеря я обявява за мъртва в училището си в България... Да, няма как да не се стигне до Стикс, обикаляща 9 пъти Хадес и разделящо го от земното царство, естествено, не и без да се мине през Пирифлегетон, огнената река за пречистване от греховете... Драс...

Да, 37 клечки кибрит е катарзисна история... като всички пиеси на формацията 36 маймуни, които правят социален разрез на обществото (неслучайно авторите Здрава Каменова и Гергана Димитрова провеждат серия интервюта с болногледачи), като болкоуспокояващите в тази театрална операция са солидните дози хумор и абсурдни до сълзи ситуации...

Да, 37 клечки кибрит прилича на предишната копродукция между 36 маймуни и TARTproduktion Пепеляшки ООД (не само заради смесването на различни националности, класи, стереотипи или заради минималистичната, но точно намерена сценография и режисура от Бернхард Ойстершулте), но всъщност напомня всеки 36 маймуни спектакъл, в който е намесена музика на живо (като обилно награждавания Дом за овце и сънища, например) – в случая иде реч за фънки реквием за китара, прахосмукачка, кóпаница, кречетало и папагал (не само Нейтън Купър, ами всички се справят чудесно с музикалната част), така че и най-тегавата тема да се превърне с лекота в ода на радостта от живота...

Да, 37 клечки кибрит преминава през много и различни театрални жанра, почти както Снежина Петрова (а и целият актьорски ансамбъл) преплува майсторски петте реки на Хадес, напомняйки, че всеки държи клечка кибрит – било като акт на пречистване, било като вик за надежда, че все още има Светлина в тунела... Драс...

37 клечки кибрит горят на 21 януари и 23 февруари в Топлоцентрала | 19:30