Какво се крие зад гласа и... "под кожата" на Джейми Уун? Ще се опитаме да намерим отговора в две поредни срещи с човекът, поставен на четвърто място в престижната класация Sound of 2011 на BBC. Човекът, който беше номиниран многократно за най-добър дебют тази година за албума Mirrorwriting. Човекът, който скоро ще ти разкаже на живо своите приказки за душата на града и нощта.
Какво сънува снощи?
Хаха, напоследък не сънувам много. Спя дълбоко. Заради тази контузия на ахилеса използвам времето, за да спя, колкото мога повече. А и се случват доста вълнуващи неща, което ме изморява бързо. Поднових турнето и искам всички концерти да се получат възможно най-добре. Тази седмица откривам и концерта на Ерика Баду в Мадрид, което чакам с нетърпение. Работя и по няколко нови песни – искам да издам ново ЕР до края на годината.
Изглежда, че нощта е любимото ти време. Защо?
Винаги е било така. Още като дете обичах да оставам буден до късно. Тогава се случват и странни неща, които не можеш да видиш през деня. Сега, като пиша музика пък, обичам това време заради спокойствието и тишината. Без разни неща, които да те разсейват. Само аз и музиката.
Песните ти са доста картинни, кинематографични... Какви филми обичаш да гледаш?
Обичам филми, които ме разсмиват. Последно харесах Кожата, в която живея на Алмодовар – много изпипан, стилен... А и до последно наистина не знаеш какво ще се случи.
Сякаш песните в Mirrorwriting са подредени така, че да разкажат една история като във филм – мъж, излиза сам по улиците на града и нощта, среща момиче... ?
Хм, интересно е това, което казваш, но никога не съм го обмислял така. Самите песни са написани по различно време и не съм ги мислил така, че да са свързани и да разказват една цялостна история. Просто ги подредих, така че целият албум да звучи като приятно пътешествие. Винаги съм си падал по албуми, които са разделени на две части – и моят е такъв. С по-бързо и разчупено темпо в началото, и успокоено, дори меланхолично в края.
Песните са доста лични, има ли все пак някоя, която ти е най-присърце?
Spiral е такава песен. Не е просто нощно, интимно парче. Тя е нещо като диалог, който водиш със себе си, когато имаш връзка с някого и не знаеш какво се случва, какво следва. Тя е и първата, която написах с идеята текстът да се слива перфектно с ритъма – всяка дума с всеки бийт.
Всички те питат за Burial, но как реши да работиш с Pearson Sound? Какво мислиш за него?
Марк, човекът, който издаде Wayfaring Stranger, ни запозна. Аз винаги съм харесвал музиката, която прави, усещането му за ритъм. Затова той беше и първият ми избор в списъка за ремикси на Night Air. Иначе не сме работили много заедно досега. Направихме едно парче наскоро, странно диско такова, което може да бъде издадено, може и да не бъде. С удоволствие бих работил върху повече неща с Дейвид, дано имаме време за това. Скоро се видяхме с него в Бристол, на парти серията In:Motion, където бях специален гост на Hessle Audio. Получи се страхотно. Моята музика е малко по-интимна, но направихме нещо като ремикс джем сешън, като за денс клуб.
Дейвид има и парче, наречено The Woon, как стана така?
Хаха, да. Стана благодарение на Марк, същият, който ни запозна с Дейвид. Това беше първото винил издание на 2nd Drop Records, настоящият лейбъл на Марк и мисля, първата 12" плоча на Дейвид като Ramadanman. Беше семплирал вокалите ми от Wayfaring Stranger и ме питаха с Марк дали може да ги използват и аз се съгласих, естествено.
Самият ти напоследък също започна да правиш ремикси, като този на Lana Del Rey, искаш да се фокусираш повече към продуцирането или...?
Да, това е нещо, което ме вълнува в момента. Нещо, за което искам да науча повече. Хареса ми песента и гласът на Lana Del Rey и реших да опитам. Запазих вокалите непокътнати, може би защото самият аз пиша песни и пея, а реших да си поиграя със звученето и настроението на парчето. Доста е забавно. Като да тренираш различен мускул или да използваш различна част от мозъка си. Това е и добра възможност да тестваш разни неща и да ги прилагаш после в собствените си песни.
Jamie Woon Live © фотография MIR | Тихомир Рачев
Очаквайте продължение...
Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club
Дейвид Кенеди, Pearson Sound, Ramadanman и Maurice Donovan – той е едва на 23 години, а вече е прочут бийт герой с толкова много имена и собствен, оригинален стил. Веднъж вече е идвал в България (като все още непознатия тогава Ramadanman), за да участва във второто издание на Switch On! ремикс проекта на British Council със своя неподражаем римейк на А ние с Боби двамата пием кафе на Уикеда. По-важното е, че идва сега във върхова форма, заедно с Джейми Уун, за специално соаре. Затова нямаше как да не го попитаме...
Каква е първата ти асоциация, когато чуеш думата ? Защо даде такова име на едно от парчетата си?
Избрах името Mir, заради Международната космическа станция. Имах такова усещане, докато го правех – за нещо идващо от Космоса, хаха.
Как реши да ремиксираш класиката А ние с Боби двамата пием кафе на Уикеда? Защо хареса точно това парче и знаеше ли въобще какво се пее в него?
Да ремиксирам любими за българите песни от 90-те беше много интересен проект на British Council за мен. Избрах парчето на Уикеда, защото имаше силна енергия и съдържаше елементи, с които исках да се заиграя. От British Council не ми пратиха песента на отделни части за ремиксиране, затова просто я раздробих. Както и да е, завърших ремикса и отпътувах за София, където трябваше да водя уъркшоп за ремиксиране и да свиря на партито по случай края на проекта. Уикеда също бяха там, пуснах им ремикса, което направо ми опъна нервите. Явно така бях нарязал вокалите, че акцентът, без да знам, на няколко пъти падаше върху израза "кучия гъз", хаха.
Колко важно е егото в музиката?
Музиката определено е много лично нещо за мен – обикновено работя сам и често се случва да се претрупам със собствени парчета, които никой не е чувал, и които слушам само за собствено удоволствие. Затова да, егото е важно – ако самият аз съм доволен от това как се е получило някое парче, то това е нещото, което важи с най-голяма сила за мен и нищо друго няма значение. Не мисля, че правенето на музика има за цел да се харесваш на другите хора, да им доставяш удоволствие – просто това е страхотен страничен ефект. Когато другите обичат музиката, която правиш, то тогава може само да изпитваш наистина чувство на смирение. Не мисля, че егото, в негативен смисъл, трябва да има съществено място в музиката. В крайна сметка ние правим музика, не лекуваме рак! Да, понякога успехът може да промени хората, но аз мисля, че е по-важно да помниш и уважаваш начина, по който си стигнал там, където си в момента.
Да, ти работиш предимно сам, но все пак и с други близки до теб продуценти като Midland, например, а и най-важното, движиш Hessle Audio с още двама души – Ben UFO и Pangaea?
От доста време не съм записвал наистина съвместно парче с някого, но в момента работя в студио с няколко други продуценти. Беше забавно да се върна към този начин на работа. Ако откриеш някого, с когото си пасвате и всичко се случва от само себе си, то наистина може да се стигне до някои доста интересни резултати. Затова и в лейбъла, при нас тримата, цари пълна демокрация. Издаваме плочи, само когато и тримата сме доволни или съгласни с нещо и мисля, че именно на това се дължи част от нашия успех. Иначе понякога е доста забавно като разглеждаме кои издания на лейбъла, в кои страни и в какъв формат, се продават най-много. Има доста изненади и се е случвало неща, които сме мислели за труднопродаваеми да се търсят много и обратното.
Преслушваш ли твои стари парчета или никога не поглеждаш назад – просто искаш да пробваш нови неща, нови звуци?
Част от любимата ми музика, която някога съм записвал, са неща правени, когато съм бил на 14 или 15 години. Усеща се някаква невинност в тях. Когато бях на тази възраст, музиката, която правех, нямаше публика или цел, така че нямаше нищо, за което да се притеснявам. Доста е освобождаващо.
фотография Тихомир Рачев © MIR
Ти си един от хората, заради които се появи термина пост-дъбстеп, така че какво мислиш – умря ли дъбстепа, преекспонира ли се...?
Наистина не знам. За мен дъбстепът означаваше повече нещо като миг във времето със специална група от хора. Очевидно сега, думата "дъбстеп" просто представя определено темпо, бийт модел или изкривен бас звук в музиката. А когато аз чуя тази дума, винаги ще се сещам за едно специално време от моя живот. Имаше моменти, в които се дразнех или направо бях бесен от начина, по който се промениха нещата, но тогава осъзнах, че е много по-важно да се фокусираш върху това, което правиш, върху собствения поглед и посоката, която си избрал да следваш, отколкото да се тревожиш за това, което правят другите. Да, тъжно беше, че музиката, която толкова много обичах, се промени по този безумен начин, но всъщност това винаги е било неизбежно. Аз просто извадих късмета да бъда на точното място, в ранните дни, за да изпитам първоначалната страхотна енергия на дъбстепа.
Сега какво те вълнува в музиката?
В момента се забавлявам да преслушвам странна музика от архивни фонотеки от 60-те и 70-те години – чудновати записи на терен и албуми с инструкции, записани с учебна цел. Доста странни плочи са били издавани – все пак винилът е бил единствения формат по онова време.
Как срещна Джейми Уун? Какво мислиш за него и общата ви работа?
Първият път, когато видях Джейми, беше някъде през 2007 – свиреше в малка заличка в един клуб в Лондон. Страхотно е, че сега постигна такъв голям успех, защото той наистина е невероятно талантлив. Много се зарадвах, когато ми изпрати Night Air и ме помоли да направя ремикс. Оригиналът носи невероятно настроение и беше истинско удоволствие да работя по него. Не свирим много често заедно с Джейми, но от време на време се случва да се засечем по фестивали. Иначе наскоро го поканих като специален гост на едно Hessle Audio парти в Бристол. Написахме няколко парчета заедно и, надявам се, ще направим и още няколко. Въобще не звучат така, както всеки би очаквал!
Сега се навършват 10 години, откакто Fabric издават своите микс компилации, доволен ли си от твоят принос - FabricLive.56 в серията?
Доволен съм. Може да има леко разочарование само от факта, че минава адски много време от момента, в който си смесил парчетата до деня, в който ще бъде издадена микс компилацията. Просто приемаш това. Както и факта, че винаги ще има дедлайн и винаги ще остава толкова много страхотна музика, която си искал да включиш, но просто е било прекалено късно. Например, искаше ми се да включа някои от моите bootleg издания, но пък това, уви, е напълно невъзможно от правна гледна точка.
Парти девиз за финал?
Stick to Your Guns!
Галерия от Pearson Sound DJ set на 7 декември в Sofia Live Club
Втората част от разговора ни с Джейми Уун продължава оттам, където стигнахме – ремикси, римейк на хит песни, странници в нощта и света и ... може ли да бъдем по-добра версия на самите себе си.
Как избираш песните, на които правиш римейк? И Wayfaring Stranger, първият ти запис, е такъв?
По времето на Wayfaring Stranger просто се учех да свиря блус с китарата. Тази стара американска фолк песен просто ми въздейства невероятно. Стори ми се, че е по-добра от всяка моя песен, която бях написал дотогава и тъй като имах възможност да издам само едно парче – избрах това да е римейк на Wayfaring Stranger. Самата песен и текста й през годините са се променили много, има вече и доста различни версии. В моята интерпретация се придържам към варианта на Скот Ейнсли, който ме впечатли навремето. Иначе за другите... римейка на Would I Lie to You на Charles & Eddie направих, защото ми напомня детството и one hit wonders групите. Доста е забавно, когато я свирим наживо. Тя разчупва цялото шоу, защото в песните ми има доста меланхолия, а тази е фънки и е доста популярeн хит при това.
А Wayfaring Stranger посветена ли е на твоето семейство или просто се чувстваш като самотен странник, пътуващ през света, както се пее в нея?
Не съм я писал аз, че да я посветя на семейството си, но да – чувствам се така. Това е една от причините да пея тази песен. Аз съм единствено дете. Артист съм, музикант, но се усещам извън цялата суетня. Страня от нея. Има и нещо в текста, което ми пасва добре. Пее се за стремежи, страст, вътрешна борба... и за достигане до едно по-добро място в живота. Нещо, което може би всеки желае.
Израснал си само с майка си, тя пее и беквокалите в Night Air, изглежда сте доста близки с нея... ?
Да, през по-голямата част живях само с нея. Приятели сме и то много добри. Може би тя наистина е оказала най-голямо влияние за музиката, която правя. Израснах, докато я гледах и слушах как работи, как пее толкова различни неща – веднъж беквокали за други артисти, друг път нейните песни... да не говорим за обичайното й влияние – просто да бъде майка, която ти предава собствените си идеали. Определено съм взел доста от начина, по който тя пее – тази дълбочина, която съм чувал толкова години наред и която се е превърнала в моя втора природа.
Албумът ти имаше работно заглавие In the Middle, защо го смени на Mirrorwriting?
От една страна това е трибют към Люис Тейлър – един от любимите ми артисти, чийто дебютен албум е с парчета, чийто заглавия са само от една дума. От друга страна, когато го завърших, ми се стори, че Mirrorwriting описва много по-добре тази моя обсесивна и егоистична идея да направя албум, на който да се посветя изцяло. Беше просто начин да обясня по-добре защо съм прекарал толкова много време в създаването му. Начин да оправдая това, че се вглеждах в себе си като в огледало. Опитвах се да науча нещо за себе си, да се развия.
Да крещиш или да шепнеш посланието си – кое е по-добре, за да бъдеш чут тези дни?
Хмм... всеки човек го усеща различно. Затова и понякога посланието ти е разбрано в коренно различен смисъл, от този, който си вложил в него. Аз предпочитам да шепна. Все пак започнах с акустичната клубна музика – там си сам на сцената с блус китарата. А и гласът ми не е мощен, по-скоро е нежен. Това влияе и на музиката, която правя. Иначе се възхищавам на spoken word артистите или други като тях, които използват поезията и гласа си за основно оръжие. Те предават това, което имат да кажат чрез една цялостна история, разказана по един непосредствен и въздействащ начин, така че да ти влезе лесно под кожата.
Промени ли се концепцията ти за лайв шоу, защо реши да правиш концерти като дуо, само със съученика ти от Brit School, Джеймс Ууд?
Така се получи. Другите членове на лайв бенда ми вече не можеха да идват на турнета с нас, защото се заеха със собствени проекти. А с Джеймс се познаваме толкова отдавна. Заедно бяхме в първата група, в която пеех. Мултиинструменталист е също като мен – и двамата пеем, свирим на китара, той се справя и с кийбордите... Затова реших, че може да успеем в това предизвикателство – да се върна отново към онези самостоятелни, камерни концерти, които правех толкова много преди да имам лайв бенд. Така и шоуто е различно всяка вечер. Има моменти, в които импровизираме, създаваме грууви бийтове на сцената и ги луупваме, докато в същото време свирим и наживо. Всичко е по средата – отчасти свирене наживо, отчасти електронни семпли от лаптопа. Идеята е шоуто да ни държи нащрек и адреналинът ни да не пада.
В Missing Person пееш: "Wannabe а missing person, Wannabe a better version", така че ще видим ли по-добрата версия на Джейми Уун в София?
Хаха, да, определено съм по-добра версия на самия себе си, откакто написах тази песен. Тя все пак е доста стара, от 2008 е, така че имах три години да стана по-добър човек, по-добър музикант. Може би на всеки му се иска да бъде по-концентриран, да владее емоциите си и да не се поддава на несигурността, която усеща когато се сблъсква челно с живота. Тогава винаги може да бъдем по-добри версии на самите себе си.
Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club
Ж.Е.Н.А – Ж като Живот, Е като Емика, Н като Нинджа гърл пауър, А като Артист – Ема Джоли е всичко това, но най-вече е адски чувствителен Човек, който излива хипнотичните си дъбтехносоул приказки Drop The Other, Double Edge, Count Backwards, Pretend, Professional Loving, 3 Hours и Chemical Fever от най-дълбоките и съкровени места на своето тяло (и душа) – най-добре, обаче, самата тя да ти разкаже, искрено и интимно, как се ражда всичко в нейния свят – скоро и на живо...
В Count Backwards шепнеш цифрите 6... 8... 9... 1... 1... 0... 8... 0, което всъщност е рождената ти дата (08.01.1986) изброена наобратно – да правиш музика раждане наново ли е за теб, като прераждане?
От приятеля си научих, че когато си пощурял и имаш нужда да успокоиш емоциите си, можеш просто да изброиш рождената си дата наобратно, като това ангажира рационалната част на съзнанието ти и те успокоява. Един вид терапия.
Като говорим за раждане, прераждане и терапии... описваш музиката, която правиш като усещане за нещо създадено в утроба, с такава дълбочина... Защо?
Защото съм жена и утробата е всичко това най-дълбоко и съкровено, което определя същността ми. Звуците, музиката, която правя, идва от дъното на тялото ми, дори не на душата. Утробата е именно това най-могъщо място, където се заражда и расте нов живот.
Свидетел си на "раждането" на дъбстепа, но не искаш името ти да се свързва с него. Защо?
Защото комерсиалната музикална индустрия окраде и унищожи Духа на дъбстепа. Парите са корена на всичко Зло. Дъбстепът вече не е моя саундтрак. Артисти, музиканти, продуценти, всички ние, трябва да се научим да уважаваме работата на тези преди нас, но и да продължим, да развием и надграждаме това, което те са създали и са пожертвали.
Казваш също, че музиката ти е като боровинки... обичаш боровинки, обичаш метафори или просто има тайна връзка между храната и музиката?
Да, нуждаем са както от храна, така и от музика, за да живеем и оцелеем!
Като саунд дизайнер можеш ли да кажеш кой е звукът, който въздейства най-силно на хората?
Плачът.
Доколко важна е Историята в твоите песни и коя от всички е най-лична или твоя любима?
Първо е Историята. После ù търся звуците, саунд дизайна, който най-добре я разказва. В този смисъл всички песни са много лични, интимни и ценни за мен.
Разкажи ни тогава каква е историята зад новите парчета Chemical Fever и Save It?
Chemical Fever е за времето, което прекарах в болница (докато живее в Бристол, Ема е имала проблеми със здравето и е трябвало да се подложи на няколко операции – дори ù лепват прякора 'the ill girl'). Буквално бях на ръба между живота и смъртта. Изпаднах в химическа треска от всички лекарства, с които ме тъпчеха. От опиатите имах усещането, че летя през огън. Беше най-прекрасното чувство на света и в същото време беше най-опасната, съдбоносна крайност, в която съм изпадала... и от която съм се измъквала.
Save It е за това да запазиш себе си. Да защитиш това, което си и да се избавиш от нещата, към които си прекалено любопитен или изпитваш нечиста страст като идеята е да останеш невинен и чист.
Защо Берлин има запазено място в твоето сърце... и в сърцата на толкова много други артисти, занимаващи се с електронна музика?
Живея в Берлин, защото се вписвам лесно в обществото там. Това е мястото в Европа, където се чувствам нормално и не се ядосвам толкова много за политика. Берлин е либерално място, а и повечето берлинчани са спокойни, свестни хора. Харесва ми и да говоря немски.
Артистите остават тук просто, защото могат. Културата е топ приоритетът на хората тук, а не бизнесът и индустрията, така че всички се чувстват добре заедно в такова общество. Хората в електронната сцена се подкрепят един друг, има си и доста здравословна конкуренция... и така всички се влюбваме в града и един в друг... Това е то берлинският арт балон, за който всички претендираме, че е нещо нормално... но и доста глуповато също така, хаха.
В Берлин си срещнала хора като Marcel Dettmann, казваш, че той е твоята муза..?
Да, той е техно Бог, който създава нови жанрове.
А защо реши да работиш с Джими Едгар?
Защото той е умен, много мил и грижовен, така че е прекрасно да работим заедно.
Изглежда обичаш да работиш с други артисти (с MyMy, Pinch, BBF, Tommy Four Seven, Paul Frick и за компилацията Fünf), но свириш съвсем сама на сцената – защо, каква е концепцията на твоето лайв шоу?
Концепцията е проста – да се кача на сцената, да пея от сърце и душа и да стопля всички с дълбок бас, така че хората да се обичат повече един друг. Ако някой друг иска да свири на сцената с мен – добре е дошъл! :)
Трудно ли е за една "боровинкова" бас лейди да играе игра, доминирана от мъже?
Не гледам така на нещата, а и аз правя музика отвъд жанровете. Не ми пука как се категоризира музиката с единствената цел да бъде продавана. Етикетите ги слагат в магазините и на пазара като цяло.
Аз мисля независимо и самостоятелно. Във въображението ми има много по-общирни идеи, които се простират отвъд представата за днешната музикална индустрия. Мениджмънтът и издателите ми от Ninja Tune мислят за индустрията вместо мен, така че аз да мога да се фокусирам в правенето на хубава музика за моята публика. Мисля доста често за публиката и какво мога да направя аз за нея. Мисля за това как да създавам ясни идеи, на които хората да се доверяват и да вярват в тях. Мисля как да пътувам и да ги представям и с това да си изкарвам хляба... Ако искаш да останеш underground и да не бъдеш известен с това, което правиш, то тогава трябва да заобиколиш и да се бориш с правилата на индустрията. Ако пък искаш да бъдеш известен, трябва да се научиш да използваш индустрията като средство. Аз просто обръщам гръб на всичко това и се нося някъде по средата, докато се радвам на простичък, хубав живот.
Наскоро в блога си казваш, че светът няма нужда от повече песни за слава... нещо като това, което пее Джими Едгар – We don't like television... We don't like New Wave... We don't like celebrities... We just want what we crave...
Вчера по радиото всяка трета песен беше за слава и известност. Доста отегчително е, че толкова много хора, които пишат песни са обсебени от западните концепции за "звезда"-та... и просто е трагикомично да слушаш как някоя свръхбогата суперзвезда пее за това колко е гот да бъдеш свръхбогата суперзвезда, хаха.
Като говорим за публиката ти, изглежда имаш специално отношение към феновете си – направи конкурс за римейк на сингъла 3Hours, а после и UK Detourjam турне, в което феновете избират в кой град да свириш...?
Публиката ме прави истинска, съществуваща. Хората се наслаждават на музиката, която правя, така както аз се наслаждавам да я създавам за тях. Те влияят на всичко, което правя. В този смисъл ние работим заедно за една цел. Те са нещо много повече от "фенове" – те са истински хора. Не просто някакви идиоти, с които да търгуваш до безкрай. "Фенове" се превърна в бизнес термин, с който западната концепция за "звезда" все повече злоупотребява, за да се правят пари. Аз съм просто композитор, имам публика и ние работим заедно, вървим в една обша посока – това е!
Да шепнеш или да крещиш – кой е по-добрият вариант, за да бъде чуто посланието ти днес?
Да говориш открито и честно. И шепотът, и крясъците... и двете са много крайни. Защо винаги трябва всичко да опира до крайности днес? Защо да не бъде в златната среда?
Благодарение на чешките ти корени, позната ли ти е Източна Европа? Знаеш ли нещо за България?
Да, може би заради чешкото ми семейство се чувствам като у дома си в Източна Европа. С нетърпение очаквам да се срещна с хората, когато свиря в България, за да науча повече за страната днес от тях самите, а не от историческите книги.
фотография © Jimmy Edgar
presents Emika Live & Jimmy Edgar Live на 23 май 2012 в Sofia Live Club
Билети тук
Днес, на 7 май, излиза новия, трети албум Majenta на Jimmy Edgar, който съвсем скоро ще можеш да чуеш на живо у нас, точно преди Джими да потегли лятото със своето Majenta LED лайв шоу на някои от най-престижните фестивали за електронна музика като Movement, MUTEK и Glade. Затова и Джими ще разкаже що е то робоеротик мажента фънк, как може да виждаш звуците и дали е достатъчно да гледаш живота през розови очила, за да изглежда светът по-добро място за живеене...
Коя е Majenta? Или какво е Majenta? Знаем, че е свързано със синестезията или иначе казано с възприемането на звуците като цветове... но на мен по-скоро ми прилича на твое фантазно алтер-его... обясняваш, например, твоят артуърк на албума с думите: "Започваме да осъзнаваме потенциала си, да разбираме кои сме ние всъщност...", та какво всъщност е Majenta ?
Majenta наистина е част от мен. Нещо, което ме пробуди за нов живот. Но също така е и отражение на всичко, което се случва около мен. Животът погледнат през Majenta прилича на холограма..., в която страхът е илюзия, а познанието е нашата дарба. Ако всички ние поспрем за миг и осъзнаем, че сме сценаристите в театъра на живота, то тогава ще може да правим по-добрия избор във всяка ситуация и да обичаме повече всичко създадено около нас. Тогава може и да осъзнаем, че всички сме едно цяло, идваме от едно и също място. Това е и Majenta – този нов цвят, през който да виждаме света наново е само началото на пътешествието...
артуърк Majenta © Jimmy Edgar
Да виждаш звуците като цветове, свързано ли е с факта, че почти напълно си изгубил слуха си в лявото ухо? Все едно си Бетовен на фючър фънка...
Не, не е свързано, но помага. Изгубих слуха си в лявото ухо, когато бях много млад, но още преди това си спомням как съм виждал звуци като цветове. Това не е нещо специално, ние всички сме способни да го правим. Както казах, всички сме едно цяло и сме способни, имаме потенциала да направим всичко, което желаем. Първата и най-важна стъпка е да повярваме, че това наистина е възможно.
Как пишеш тогава песните си – първо ги виждаш като картини с много и най-различни цветове, които после записваш като звуци или... ?
Всеки път е различно. Става от само себе си... Все пак не можем напълно да контролираме тези неща. Има я свободната воля, има я енергията от другите хора, има я и подредбата на планетите, има го и собственото ти подсъзнание... много са нещата, които ти влияят. Аз съм човек, който преди всичко възприема света визуално, затова най-много си обяснявам нещата с цветове. Това е трептене, вибрации, които улавяш... Всичко на този свят е вибрация. Нещо, което усещаш и свързваш с друго. Някои използват вибрациите на цветовете, други вибрацията на звуците или на останалите ни сетива... защото дори миризмата е вибрация. Ароматът е просто химическа реакция, която създава вибрации в мозъка ни, така че да го възприемем по определен начин. Емоциите и действията ни също могат да бъдат изразени, както с цветове, така и със звуци, които да оформят изображения в съзнанието.
Имаш ли любим цвят и защо точно избра Majenta за заглавие на новия албум?
Обичам всички цветове, а Majenta свързвам най-вече с хармонията в спектъра на светлината. Тази хармония е нещо като минорен акорд, обединяващ в звук всички цветове във видимата за нас част от спектъра на светлината. Като цвят Majenta е близо до ултравиолетовия спектър – така най-добре бих могъл да го опиша, защото този цвят все още не присъства много в ежедневието ни. Мисля, че идва от слънцето, то се променя напоследък... жълтото му сияние става все по-синьо. Първо ми се струваше, че е смесица от черно, бяло и проблясваща за миг магента, като светкавица... като вибрация. После ми изглеждаше като микс от червено, синьо и виолетово, които заедно като светлина, светят в едно странно прозрачно розово-лилаво. Това е цветът, който най-често може да се види в моето лайв шоу, в което използвам LED светлини синхронизирани с музиката. Сам го програмирах, така че на всеки бийт да отговарят различни по цвят 15 вида LED светлини. На живо това ми дава възможност за най-различни импровизации – нещо, което исках да направя от дълго време. Нещо, което да визуализира музиката ми по интересен начин.
Споменаваш, че записването на албума е било съпроводено от множество съвпадения и знаци, които са ти сочили, че си на прав път, та какви бяха тези знаци?
О, повечето са много лични за мен, а и друг не би им придал такова важно значение. И все пак, измислянето на дизайна на обложката на This One's for the Children беше едно такова любопитно съвпадение. Дълго време в съзнанието ми изскачаше образа на чернокожо момиче и дъга. Повтарящ се ярък образ, но си мислех, че просто няма начин да сложа чернокожо момиче и дъга на обложка на сингъл... звучеше като ужасно нелепа идея. И тогава графичния ми дизайнер Пилар Зета извади от някъде този брой на списанието OMNI от 80-те години, на чиято корица освен черното момиче и дъгата имаше и едно заглавие – "Децата-медиуми на Китай". Бам, бях поразен, сякаш нещо телепатично ме е водило към този образ и затова решихме да го използваме като вдъхновение за дизайна, който направихме за обложката. Оттам дойде и заглавието на парчето.
артуърк This One's for the Children © Jimmy Edgar
Напоследък се занимаваш и с медитация, та има ли някаква телепатична връзка между медитацията и секс обсесията – в Majenta отново има откровено еротик парчета като Sex Drive, Touch Yr Bodytime, I Need Your Control, Attempt to Make It Last...?
Трябва да призная, че тепърва настъпва промяна в моя живот и медитацията, с която съвсем отскоро се занимавам, е в основата на това. Парчетата, които са по-сексуални бяха записани преди тази промяна... а и все пак за мен сексът винаги е бил от особено значение. Това обаче не означава, че непременно правя или имам болна нужда от много секс. Просто усещам, че част от моята мисия е да накарам хората да изразяват своята сексуалност, открито и без предразсъдъци, защото сексът е много съществена част от самите нас. Да се чувстваш обичан, да се чувстваш добре и физически, и психически, да се чувстваш свободен – всичко това е много важно. Толкова много хора по света живеят със секс табута, но също толкова често срещам и хора с точната идея за секса, която е просто споделяне, грижа и размяна на позитивна енергия. Само нека това да не се бърка с идеята за безразборен разврат, нали...?!
Трети албум – трети лейбъл... Намери ли накрая точното място за музиката си в музикалната индустрия или... ?
Сам по себе си съм доста специфичен музикант, но и музикалните лейбъли днес вече не са това, което бяха. Борят се само как да изкарат повече пари. Аз не правя музика, заради парите, просто така се случи, че си вадя хляба именно с това. Изкуството и търговията не са приятен микс, особено за мен. Естествено, ако някой иска да финансира идеите ми, това ще ги направи по-силни и въздействащи..., но при всички случаи ще се боря докрай с всички сили, така че да се стигне до нещо наистина хубаво.
Как и къде се срещнахте с Emika? Защо реши да работиш с нея?
Представи си, срещнахме се една нощ в щурия Berghаin, хаха... Тя е страхотен човек и толкова ни хареса да работим по 3Hours EP-то, че мислим да направим още нещо заедно.
фотография © Jimmy Edgar
В This One's For the Children пееш "work together, let's work together"... към кого се обръщаш?
Мисля, че всички хора трябва да се обединим. Майната ù на телевизията, майната ù на селебрити манията, нека бъдем заедно, а не да се делим на групички. Нека направим нещо заедно. Често питам хората дали наистина искат да бъдат част от поколението, което не направи нищо, когато унищожавахме океаните, когато убивахме планетата, когато се избивахме един друг. Или когато позволихме на световните лидери, които са едва 1% от населението на Земята, да ни контролират с пари и шибани простотии... Наистина ли искате да бъдете запомнени като онези, които не се противопоставиха на това? Аз съм против.
Да шепнеш или да крещиш – кой е по-добрият вариант, за да бъде чуто посланието ти днес?
Да шепнеш.
Всъщност кой е най-добрият канал за едно послание – ти си музикант, художник, фотограф, снимаш и клипове, късометражни филми... – кога усещаш, че хората те разбират най-добре?
Различно е за всеки човек. Как можеш да определиш само един канал за общуване за всички хора? Това, което достига до едни, не работи за други и обратното. Все пак различните хора възприемат света по различен начин, различни вибрации им влияят.
Миналата година беше в България, с какви спомени остана?
Доста смесени... От една страна в София имаше много приятни и симпатични хора, но пък попаднахме и в някои доста агресивни ситуации. Със сигурност ще дам най-доброто, на което съм способен при завръщането си тук. А и с нетърпение очаквам да пътуваме отново с Емика... с нея винаги пада голяма забава.
Накрая, имаш ли си философия в живота, която следваш?
Любовта, която не изразяваш, а задържаш в себе си, се превръща в болката, която носиш. Затова – обичайте!
presents Emika Live & Jimmy Edgar Live на 23 май 2012 в Sofia Live Club
Билети тук
Фонтан от кола (гмурна ли се вече, Пловдив в Love Dive) или басейн с кола (Flat Desert Cola Pool в Калифорния през 2010); мирисът на долара (синтезиран в инсталацията Tender в Ню Йорк тази година) или ароматът на Zürich Load (дневната порция от 80 тона екскременти, произвеждана от целия град Цюрих, полята с Ред Бул, скулптирана в блокове и изложена на Манифеста 11, 2016); "бомбардиране" с 1000 чифта дънки (Carpe Denim, 2004) или построяване на плаваща върху сал къща във Венеция (Watershed, 53-то Венецианско Биенале, 2009) – светът през очите на визуалния артист Майк Буше изглежда като абсурден Дисниленд, в който основната атракция е играта със смисли, съдържание, контекст, контрасти и провокация на първосигнални страсти, от която, като фонтан, да изригнат важни и подценявани въпроси за обществото ни днес. За втори път след 2015-та, все така с хумор в багажа (и затова с дубльор-двойник, чакащ в арт засада), Майк Буше ще инвазира галерия SARIEV Contemporary и фестивала НОЩ/Пловдив 2017 – очакват ви изложбата Private Idano и инсталацията Love Dive или иначе казано фонтанът (на Копчетата), пълен с диетичната My Cola Lite, произвеждана от самия Буше. А ето какво научихме от Майк, когато натиснахме копчето, на което пише record...
На какви въпроси ти е омръзнало да отговаряш?
Въпроси за Америка... като "капитализмът лошо нещо ли е"?... Или такива от типа – кое и какво те вдъхновява?
Или от сорта на защо правиш това, което правиш...?
Хаха, да... мисля, че зад всяко нещо, което правим никога не стои само една-единствена причина или мотив... винаги е съвкупност от идеи, желания...
И зависимост от контекста...?
О, да, контекстът е много важен за мен... той е основно вдъхновение. Например, миналата година когато ме поканиха да участвам в Манифеста в Цюрих нямах никаква идея какво ще представя там, но постепенно като наблюдавах града... колко е чист и спретнат... нещо сякаш ми просветна: о, те едва ли ще искат да работя с техните санитарни служби, значи точно това ще направя... така се появи Zürich Load... това е контекстът, в който обичам да работя... тази злоупотреба със смисли, със съдържание и с житейски опит...
Zürich Load, 2016; скулптура Майк Буше, Manifesta 11 © фотография Camilo Brau
По подобен начин ли се появи и проекта ти за груповата изложба AMERICANAESOTERICA при първото ти гостуване в Пловдив?
Проектът беше специфично свързан както със заглавието на изложбата, така и с датата на откриването – беше 11 септември, а изложбата беше спонсорирана от американското посолство и навързването на всички тези факти ме отведе до мисълта за шпионските трилъри – всички онези клише ЦРУ романи или филми, които продават по летищата, които са само малка част от голямата картинка на Американската Параноя, която избухна и се разпростря из целия свят. Именно заради тази параноя и конспиративните теории на правителството, Доналд Тръмп бе избран.
Като стана дума... кое предизвика повече реакции в света на изкуството – избирането на Тръмп за президент или атаките от 11 септември?
Тръмп, без съмнение. За мен, обаче, избирането му не е някаква мистерия или изненада, нито имам негативни чувства. Тръмп е американски архетип. Ако през последните 20 години, все пак сте гледали телевизия, то значи сте били наясно, че всичко това е било напълно възможно да се случи в някакъв момент – във всеки един американски град има по един Доналд Тръмп... а и Дейвид Линч сигурно няма какво да каже по въпроса, хаха...
За мен, въпросите, които повдигна 9/11 са далеч по-сериозни – нямаше нищо случайно в това, че вместо да се проведе задълбочено разследване и Америка да преразгледа международната си политика всичко се изопачи на мига в повод да се нападат чужди страни, което напълно прецака политическата система на целия свят. Това са далеч по-сериозни въпроси от напълно заслужаващите такъв президент гласоподаватели – резултат от сгромолясалата се система на общественото образование, комбинирано с корумпирано правителство и ламинирано с масова култура на фрийкшоу забавлението.
Същинска AMERICANAESOTERICA, нали...?
Да, идеята ми да поставя билборди из града беше специфично свързана с Пловдив. Направих си проучване и се оказа, че ще бъде лесно да се поставят, а и ми направи впечатление, че в България, и в Пловдив конкретно, има изобилие от такива печатни билборди и табели... на чалга певци, за реклами на магазини... навсякъде са, направо като нова архитектурна форма и ми се искаше да използвам това.
Тогава ли ти хрумна и идеята за новата инсталация Love Dive – напълването на общински фонтан с My Cola Lite – диетичната кола, произвеждана от теб?
Първото ми впечатление от Пловдив бе от еклектиката на този град – хареса ми смесицата от архитектура... приличаше ми на странен микс от Лос Анжелес в римски вариант, примесен с влияния от 20-те, 30-те години на миналия век, комбинирани със съветски брутализъм и съвременни тенденции... Беше интересно за мен, защото в работата си също използвам такъв контрастен микс от стилове и изразни средства... Второто ми впечатление бе от това как хората бързо откликват на всичко... Имах няколко идеи за представянето и всички срещнаха подкрепа – с няколко парфюмеристи направихме парфюм, събиращ ароматите на града; осъществихме акцията с билбордите и когато попитах дали можем да сложим още веднага получих съгласие... общо взето, нищо не ми бе забранено и отказано... нищо не трябваше да минава през дълги обсъждания и в триседмично чакане за получаване на съгласие... Този освободен дух е важен и за града, и за мен...
Всъщност, една от мечтите ми бе да направя фонтан с кола и дори преди време предложих такъв проект в Ню Йорк за фонтан в комплекса Columbus Circle и във връзка с Trump Tower, която е наблизо... Доналд Тръмп е пристрастен към диетичната кола, пие по 24 кенчета на ден... И отначало този проект бе публично приет, но под натиск екипът по околната среда го отхвърли. Отказът беше неоснователен, защото сиропът за кола, който произвеждам е специално пригоден за такава употреба – в него няма лимонена киселина, с естествени аромати и натурални оцветители е... същото е като да оцветиш фонтан в синьо или жълто, каквото е правено и преди... Проблемът дойде от градската управа, която каза, че диетичната кола е лошо нещо, като порнографията... и ще опетни репутацията на Ню Йорк. Това е грешното отношение към изкуството като цяло. Все пак, Цюрих позволи Zürich Load да се случи, което, признавам, едва ли друг град в света би имал смелостта да одобри и покаже... въпреки, че и към този проект имаше голяма и мощна съпротива... но пък в Цюрих казаха: "Кои сме Ние да определяме кое може и кое не може да бъде произведение на Изкуството?"
Love Dive, 2017; детайл, скулптура Майк Буше, диетична кола / Фонтанът с пеликаните, Пловдив © фотография MIR
В днешно време може ли въобще да се даде определение за това кое е Изкуство и кое не?
Всъщност, защо изобщо някой да определя какво е Изкуство и какво не е? През последните 10 години арт галериите все повече губят ролята си да определят кое е Изкуство. Вечно променящия се пазар разби на пух и прах идеята за това какво представлява арт галерията, каквато я познаваме от 60-те, 70-те, 80-те и дори 90-те години. Затова и арт институциите са по-важни от всякога. Те са тези, които да се изправят и да заявят: "Всичко е възможно, всичко е позволено"... поне докато не пострада някой, хаха... Все пак, след Втората световна война изкуството се превръща в малко по-абстрактно понятие. Определенията за това кое е Изкуство претърпяват доста по-свободни и радикални интерпретации... Системата на меценатството се ориентира от частното, личното към общественото, публичното... само, че махалото като че ли вече се връща в обратната посока. Случващото се днес в света на изкуството е огледало на случващото се в обществото и света ни като цяло. Цялата тази концентрация и демонстрация на влияние, интереси и пари в онзи 1% от населението става все по-видима и осезаема, а гласът на средната класа, независимо дали се обсъжда политика или изкуство, все повече не се чува и заглъхва.
И като се има предвид, че за инсталацията Tender тази година разработи аромат на американския долар... дали доларите миришат по-различно от другите валути?
О, да, определено миришат различно. В Румъния, например, в банкнотите има много пластмаса и те нямат мирис. В канадския долар и еврото е същата работа – практически нямат мирис. Парите в Замбия пък съдържат много памук и затова са много миризливи... Американският долар е старомоден и въпреки някои нововъведения все още съдържа много памук, който поема много миризми... според мен, поема много повече от банкнотите в други страни. Истински смрадлив си е, хаха... в аромата му се смесват стотици елементи... мисля, че основно мирише на мастило, на памук, на хартия като от стара книга, а най-доловим е човешкия фактор – от пот, мас, адреналин, кожа и мастило от портфейли... винаги е най-трудно да пресъздадеш човешкия отпечатък и добре, че работих с един от най-добрите парфюмеристи по този проект.
А имаш ли любим аромат?
Някакси обичам мириса на долара, хаха... Даже ми липсва понякога и затова винаги гледам да си нося в багажа... Странно е, но свързвам миризмата му с Работа, не знам как да го обясня... Иначе, обичам уханието на лимон, на манго... малко съм старомоден и харесвам мириса на бергамот, сандалово дърво, хахаха... но ако съм честен, наистина си падам по миризмата на Ред Бул – вече съм произвел 500 литра парфюм от него и смятам да го използвам за скулптурата на гигантски облак над гора, по която работя в момента.
Майк Буше © фотография Misha Mar
Изглежда обичаш да използваш сходни елементи от предишни свои проекти във всеки следващ...?
Да, работите ми са кумулативни... Има известно надграждане на опита, който съм придобил по пътя, на материалите и на технологиите, които използвам... От години се опитвах да разработя мириса на долара, но така се случи... когато направих скулптурата Zürich Load... че първо трябваше да стигна до аромата на Ред Бул, за да може хората да понесат миризмата на 80 тона екскременти, все пак. А мирисът на Ред Бул, всъщност, е комбинация от аромата на дъвка и ананас... странно е, но днес всичко, буквално, има синтетичен мирис... на всякакви продукти добавят аромати и е лесно да манипулираш сетивата на хората. Когато работих с Марк вом Енде по добиването на аромата на Ред Бул и на долара и му обясних с каква цел го правя, намерихме толкова много общи точки с индустрията, в която той работи – всички тези трикове, с които парфюмерията ни спестява неприятните миризми – постепенно станахме приятели и често се шегуваме на тема Ред Бул... дори му предложих (защото той работи и за Мерцедес-Бенц) да ароматизират купето с Ред Бул, хаха...
Според теб, като визуален артист, кой е образът, който докосва най-емоционално Човека?
Е, със сигурност има универсално разпознаваеми символи, които въздействат на хората по сходен начин... но пък сега се сещам за едно глобално проучване от 1999 година, при което повече хора разпознават силуета на главата на Майкъл Джордън, отколкото образа на Мики Маус... Мисля, че всичко е променливо в това отношение... В момента сигурно е образът на Тръмп, хаха...
Аз винаги съм се интересувал от специфичното... уж свързано със субкултурите, а всъщност оказващо влияние на много хора. Интересувам се и от образа на провала – всичко онова, което големите компании считат за неводещо до печалби или за водещо до финансов крах, дори събирам такава база данни... Като например, кампанията на Макдоналдс за промотиране на собствена марка кафе, рекламирана със зърно от кафе, приличащо на хамбургер – след 3 дни цялата кампания се сгромолясва, трябвало да свалят всички билборди, защото хората свързвали този образ със Смъртта, хаха.
Love Dive, 2017; детайл, скулптура Майк Буше, диетична кола / Фонтанът с пеликаните, Пловдив © фотография MIR
Обичаш да работиш с обекти, та ако имаше възможност да изпратиш човешки артефакт в Космоса, то това ще е...?
О, често мисля по този въпрос и винаги си променям мнението... Трудно е да надградим всичко изпратено досега... все пак, радио и телевизионните сигнали изпратени досега пътуват доста по-бързо от всеки обект... Но особено ми допада идеята за космически ковчези, хаха... бизнес идея за погребална агенция, която да изпраща починалите хора в Космоса... или пък да изстреляме цял шопинг мол, а защо не и Trump Tower и Пентагона накуп, хахаха
А как избираш заглавията на твоите проекти?
В продължение на години оставях заглавията да идват подсъзнателно... просто записвах разни неща, случайно и несъзнателно, и от тях се появяваха заглавия... и все още, понякога процедирам така, но откакто се появиха децата ми това се промени. Може би е свързано с фокусирането на вниманието, с концентрацията за ежедневните неща и заглавията ми станаха по-поетични, по-обвързани със самите обекти и отношението им към съответната концепция на проектите.
Доста от тях идват от игра на думи, като например Private Idano (комбиниращо жаргона за специфично ментално състояние на изолация – Private Idaho с жаргона Idano – знам-ли-аз), който ще представя в Пловдив. Идеята ми дойде от това вечно противопоставяне между личното пространство... а какво по-лично от собственото съзнание... и колективния балон, в който живеем. А ние живеем в свят, в който не е нужно да споделяме мислите си, за да общуваме с хората и в същото време преживяваме едни и същи неща по един и същ начин с другите... с обща представа за реалност. Затова и повечето обекти в изложбата се заиграват с холивудски клишета и образи на масовата индустрия, които въздействат върху милиарди хора, изпращайки ги да живеят в транс в колективен, фикционален балон реалност.
Ако се върнем към идеята на Декарт: "Мисля, следователно съществувам" и я приведем към съвременното общество, модерните биотехнологии и изкуствения интелект, то се появява изцяло нова вълна от скептицизъм към реалността, в която живеем.
Като цяло, обаче, подходът ми към тази сложна и дълбока тема е по-скоро шеговит – обичам в проектите ми да се усеща чувството за хумор, но и да не се забравят важните въпроси, които стоят отдолу.
Love Dive, 2017; детайл, скулптура Майк Буше, диетична кола / Фонтанът с пеликаните, Пловдив © фотография Misha Mar
Изложбата Private Idano е в галерия SARIEV Contemporary, Пловдив – 15 - 29 септември 2017
Инсталацията Love Dive е в рамките на фестивала НОЩ/Пловдив – 15 - 17 септември 2017
Къде е пресечната точка между афроамериканския фънк и японските самураи? Може би в кода на честта и достойнството или... не знам, но изглежда Рио Наката я е открил, защото вече 20 години води умело своите фънк самураи по света под името Osaka Monaurail. Тази събота, 30 юни, те ще посрещнат Джулай морнинг на Sozopol Fest и докато ги чакаме да върнат плажа на къмпинг Градина в невинните шестдесетарски години (трудна задача) когато фънкът беше млад, ние си поговорихме с Наката за Джеймс Браун, земетресения, винтидж и кино обсесии, а накрая неговото чувство за хумор се оказа толкова фънки, че... може и да го наричате The King of Comedy. Сериозно!
Защо взе името на групата си точно от парчето (It's Not the Express) It's the J.B.'s Monaurail на Джеймс Браун?
Много харесах рисунката на обложката на тази плоча. Някак вдъхновяваща беше със своето ретро-футуристично излъчване, което и аз търсех. Все пак, малко по-късно, разбрах, че песента е издадена в края на 1974, а аз бях решил да се фокусирам повече върху музиката от края на 60-те, не толкова върху тази от средата на 70-те. И наистина, днес ми се струва, че името на бенда не отразява съвсем точно нашата музикална концепция... но все още съм горд, че реших да включа в него и името на моя роден град Осака. Честно казано, през 1992, когато сформирах групата бях само на 19 и наистина не осъзнавах разликата между 60-те и 70-те, хаха.
Чувстваш ли се на моменти изгубен в превода, след като вече 20 години се опитваш да превеждаш фънка на езика на нашето съвремие? И какво се промени за тези 20 години, постигна ли това, което желаеше?
Ние сме просто японски музиканти, опитващи се да изучат музиката – естествено, толкова много неща ни липсват. Времето е различно, културният бекграунд е тотално друг и разбира се, Япония, мястото, в което това се случва, е съвсем различно. И все пак не чак толкова много неща се промениха от 1992 досега. Аз все още се опитвам да изуча музиката. Както и всеки един от останалите в бенда. Това, което знам със сигурност е, че съм по-добър. С всеки изминал ден ставам по-добър. Аз обичам да се уча, именно в това минаха тези 20 години. Това, което знам не е много. Това, което мога да изсвиря на пианото не е много. Но... знам много повече, отколкото преди за историята на музиката, по-добре дирижирам бенда си, по-добре пея, по-добре свиря... Финансовото състояние на групата е много по-добро от това преди 20 години... Не мисля, че съм страшно добър в това, което правя. Просто смятам, че сега съм по-добър като цяло.
Като заговорихме за "Lost in Translation" моменти, изглежда освен от музиката, си обсебен и от киното – купувал си права за ексклузивно разпространение в Япония на филмови фънк класики като Superfly, Coffy... – защо?
Когато слушаш музика и я обичаш, следващата стъпка е да я свириш, нали? Същото се отнася и за киното – обичаш един филм, и ако не можеш да направиш такъв, просто купуваш правата за показване. Когато закупих правата за разпространение на такива филми бях на 28 и сега може да звучи като пълна лудост, но тогава бях млад и не се страхувах от нищо, хаха.
Кой ти е любимият филм?
О, има толкова много велики филми... Бих казал, че Coffy е моят фаворит. И все пак ми се струва, че Sweetback е най-добрият фънк филм правен някога. Най-вече заради начина, по който е бил финасиран и заснет, а след това се е превърнал в тотален хит.
Иначе, освен всички тези фънк филми, обичам японското кино от 50-те и 60-те. Куросава, Ясудзо Масумура, Crazy Cats, The Drifters... Харесвам и Копола, Мартин Скорсезе... Кралят на комедията на Скорсезе е на върха на моята класация. Намирам нещо много общо между себе си и главният герой във филма Рупърт Пъпкин, игран от Робърт Де Ниро... Напълно съм обсебен от този филм, хаха.
Последният ви албум се казва State of the World, та какво е състоянието на света днес?
Много е зле положението... Постоянно се водят войни – в Средния Изток, в Африка и на много други места... Например, войната в Ирак уж е свършила, а не спира. Много ми напомня за войната във Виетнам. Но няма никаква реакция от страна на младите... Анти-военните настроения през 60-те донесоха толкова много на света – като музика, кино, поезия, фотография, мода... Именно войната във Виетнам е основната причина за огромната арт активност и креативност на младите по това време. Защо ние сега не можем да отключим в себе си същата енергия...?
Това значи ли, че си ретро обсебен човек? Ако имаше машина на времето, кога би искал да живееш?
Не съм от хората обсебени от винтидж вещи, инструменти и т.н... Не ги използвам много... Но ще ти кажа какво бих искал да направя един ден – да се събудя една сутрин и да си помисля: "О, хубаво е да се събудиш през 1959!" Понякога ми се иска да кажа: "Те не знаят, че годината всъщност е 1964". Тогава вадя някое от моите DVD-та. Трябва да е с някой филм от 60-те... И вярвам или се опитвам да повярвам, че героинята във филма е най-чаровната жена на света днес... А музиката във филма е най-готината. Ако правиш това всеки ден, ще можеш да превключваш времената, в които живееш като TV канали.
С други думи, опитвам се да бъда способен да поглеждам към 60-те през очите на един 70-годишен старец, който се връща към спомените за живота си през 60-те.
А как изглежда вашето лайв шоу тогава? Буквално копирате това, което са правили фънк бендовете през 60-те и 70-те или...?
Обикновено свирим част от авторските си парчета и доста класики от миналото... Да, обичам автентичната музика, но и не изграждам шоуто с идеята да се създава нещо ново, коренно различно от оригинала. Мисля, че някои го наричат "трибют" шоу, но аз не гледам така на него. Когато свиря, просто го правя по начина, по който чувствам, че трябва да бъде правено. А този "начин" идва от моите учители Джеймс Браун, Отис Рединг, Рей Чарлз, Къртис Мейфийлд, Арета Франклин... Много съвременни изпълнители свирят днес соул класики и го правят защото обичат тези песни. Те гледат на тези парчета като на евъргрийни, вечно любими, непреходни за всички времена. За мен обаче тази музика има малко по-различно значение. Аз свиря фънк класики така сякаш са актуални и модерни сега, сякаш са горещата новина на деня именно днес.
Знаеш ли колко земетресения е преживяла Япония за тези 20 години съществуване на Osaka Monaurail? Може ли промените и трансформациите на един бенд да се сравнят със земетресения и как ти самият ги превъзмогваш и продължаваш напред?
Не мисля, че има нещо, което някога може да се сравни със земетресение... все пак на 11 март миналата година загинаха 20 000 души!
Да, Япония е остров... имаме земетресения, цунамита, вулканични изригвания, тайфуни и всякакви разрушителни бедствия... дори някои историци посочват Япония като едно от най-трудните места, в които еднн народ да се установи. Ако разглеждате историята в периоди от 10, 20, 30 години назад, ще кажете, че в Япония не е толкова лошо за живеене, но ако погледнете 50, 100, 200, 500 години назад, ще разберете, че страната ми е опасно място. А японците са живели по тези острови хиляди години... От друга страна Япония е пълна с природни богатства в планините и риба в морето. Има японска поговорка, която казва: "щастие от планината, щастие от морето" – японците, за тези хиляди години, просто са запазили вярата си в земята, която им носи както прехрана, така и много бедствия и трагедии.
Както и да е, просто съм щастлив, че отбелязваме 20 години Osaka Monaurail и продължаваме да си вършим работата – да радваме хората.
Osaka Monaurail свирят на 30 юни на Sozopol Fest 2012
Билети тук
The Science са Мартин Soulslept и Нино Гомес – диджеят/продуцент (Soulslept) и гласът на не една и две бг инди рок банди (Гомес) заедно изучават законите на науката за дъб-ноар-трипхопа – както в предстоящото им дебютно ЕР (основа и на ексклузивния им подкаст), така и на живо (The Science излизат преди GusGus този четвъртък), но за всичко най-важно от The Science бийт каноните разказва Мартин Soulslept...
Защо The Science?
Защото The Science е извън причината и следствието. По-скоро The Science е причината зад всички причини.
Кое е най-важното нещо в света на The Science?
Вибрацията, на който и смислов слой да го погледнеш.
И двамата имате доста шарен и различен музикален бекграунд, как решихте да обедините сили?
Не беше решение, а стечение на обстоятелствата. Преди години, през 2009, записахме парче на име Monolith с доста по-различно звучене от сегашното ни, съответно го пуснахме и на един ремикс конкурс на Bonobo, където финишира на първо място по гласуване на слушателите. Стана ни ясно, че един ден ще узрее момента, в който ще работим заедно, но първо трябваше да мине време.
Скоро издавате дебютно ЕР, с какво ще запомните създаването и издаването му?
Единственото, което можем да споделим относно EP-то е, че формата му ще е толкова свободна, че дори и ние все още не сме сигурни какъв ще е завършения му вид, независимо, че ни диша във врата. Може би ще го запомним именно с това каква изненада ще е за нас и за слушателите.
Концентрирате се в live представяне на своята музика, а за кратко време подгрявате две коренно различни музикални изживявания като The Bug и GusGus – всеки път различно ли подхождате към концепцията си за live пърформанс и кое е най-важното в него?
Концертите са нещо производно от основната идея на The Science – те са нещо динамично, зависещо до голяма степен от провокацията на мястото, момента и хората. Самият ни модел на работа се изменя ежедневно, а оттам и цялостното изживяване на live. Гарантирано е това, че всеки път слушателят ще чуе нещо ново и различно.
Има ли някое конкретно парче, което се гордеете, че сте записали заедно и можете да кажете за него: "Това е! Това исках, когато започнах да правя музика"?
Далеч сме от момента да сме доволни до такава степен от така наречения краен продукт. На този етап сме доволни от процеса на създаването му, но имаме да вървим още много, защото сме взискателни към това, което целим.
Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?
Идея имахме, както и конкретна история, но няма да я опишем с думи – нека слушателят я чуе на по-дълбоко ниво от думите.
фотография © MIR
Утопично погледнато, ако в едно общество от слепи живее само един зрящ човек, то дали познанието и науката на сетивата, които той притежава могат да послужат или да въздействат на живота на слепите?
Ще отговорим по този начин – ако човек се роди и живее цял живот в пещера, то тази пещера е цялата Вселена за него. С други думи, откъде да е сигурен дори и зрящият човек, че е зрящ?
В дневника на The Science следващите няколко месеца са отбелязани като... ?
Запис на дългосвирещ албум.
Ivan Shopov, Cooh, Balkansky, Drum Kid – когато тези имена са изредени едно след друго веднага става ясно, че зад тях стои един-единствен човек, а именно Иван Шопов. Какво става, обаче, когато всички тези проекти са събрани в една вечер – бийт шизофрения или One Man Party? Това ще разберем на 4 април в Студио Орфей, а повече светлина, музика и визия по въпроса хвърля самия One Man Show a.k.a Иван Шопов или...
Всички знаем, че всяка личност има няколко (поне две) страни, но при теб явно са повече? Как и защо стана така? Има ли някое алтерего, което взима връх над останалите или такова, което обединява всички?
Всичко започна с името Cooh, което си бях избрал още през '98-а, когато за първи път се докоснах до създаването на електронен звук. Тогава стремежът ми беше да създавам основно дръм и бас музика, но с времето се плених и от създаването на други стилове, а вече ме знаеха с дръм и баса под това име, така, че се наложи да измисля и нови псевдоними за всеки отделен стил, за да не се объркват хората. Не мисля, че има алтерего, което да взима връх над другите, но определно Cooh и Balkansky са с най-солидна аудитория, понеже съм издал най-много музика с тези имена.
Обичаш да работиш с други музиканти и продуценти, но сега ще си сам зад пулта – така по-лесно ли е, по-трудно ли е и въобще как се роди идеята зад One Man Party?
За мен това е като сбъдната мечта – да мога да покажа всички мои страни в една вечер или по-скоро личните ми проекти, тъй като имам още много други имена, под които работя с колеги от цял свят. Идеята за това парти се роди когато правех уебсайта ми www.ivanshopov.com преди години и там исках да събера всичките ми проекти под един покрив заедно с картините, които рисувам. Когато ги наредих един до друг, проектите ми заприличаха на интересен лайнъп, който реших да превърна в парти с тях, изредени един след друг. След успеха на първото такова събитие се амбицирах да направя още такива и сега времето дойде за още по-изчистена концепция.
Какви са предизвикателствата (освен чисто физическите) пред такава концепция за One Man Party? И какво го различава от така наречените All Night Long диджей маратони, които правят някои артисти?
За мен няма физически предизвикателства в това да пускам 7 или 10 часа музика – енергията, която получавам от хората ме държи постоянно в кондиция. Предизвикателствата са основно музикални, минавайки през толкова много различни стилове да успея да задържа вниманието на публиката от начало до край. Обикновено, диджей маратоните, за които съм чувал преминават под един стил музика, докато при мен нещата започват от ембиънт, минават през техно и дъбстеп и стигат до дръм и бас и хардкор.
Освен над музикалната страна, работиш и върху визуалната част на нещата, та One Man Party ще има ли и своя специална визуална концепция?
Да, но този път ще е основно насочена в специалното светлинно шоу, което подготвяме от 2 седмици. За следващите издания искам да има още повече от моето изкуство, замесено в изпълнението на визуалната част и така да се получи още по-пълна картина.
Сравнително непозната е работата ти по музиката за танцови театрални представления, какво те провокира да се заемеш И с това? По-различно ли подхождащ към създаването на такава музика? Има ли музика към танцово представление, която би искал и да издадеш като самостоятелен албум?
Провокацията дойде от хореографа Живко Желязков, който ме покани да работя по музиката на неговия спектакъл ARTeFACT, създаден в Дерида Денс Център. Там се запознах с материята на музиката за представления със съвременни танци. Определено ми стана много интересно да навляза в тази сфера на театралното изкуство и да се сблъскам с проблемите на звуковата среда за такова представление. За създаването на музиката към тези представления подхождам повече като художник, създавайки звукови картини и внушения, които да подкрепят визуалната част на спектакъла. За целта много често се налага да записвам най-различни звуци идваши от външния свят, а не само от компютъра. Живко винаги ме изненадва с предизвикателни задачи за намиране на звуци, подходящи за определени сцени и това наистина развива въображенито ми.
Мисля, че едно от любимите ми представления, по които работих се казва Monocrossing. Музиката от него също би била много подходяща за издаване като самостоятелен албум, но това още го обмисляме като опция. За последното представление в Дерида Денс Център работих с дебютиращата хореографка Петя Мукова, като музиката за него е запланувано да излезе в мое EP за лейбъла Abstract Reflections. Четирите парчета от спектакъла ще се появят скоро под името на спектакъла Graviton.
Имаш ли усещането, че в България всеки се стреми към one man show, а не търси обединение?
Ами, има го това нещо донякъде, но това е защото всеки иска да е най-отгоре, вместо да иска да развива музиката заедно с другите трудещи се в тази посока. Все пак има много потенциал и аз съм оптимист в тази посока :)
Редовно правиш фрий Ableton уъркшопи за споделяне на опит и насърчаване на млади бийтмейкъри, какви са начините според теб за подпомагане и развитие на прохождащите български продуценти на електронна музика? От какво има нужда българската електронна сцена?
Електронната ни сцена има нужда от още повече млади таланти, които да достигнат световно ниво на звук и идеи и така да допринесат за по-добра конкурентна среда, в която да се отворят вратите за още повече хубава музика. Аз помагам с каквото мога – давам всичките си знания безвъзмездно и помагам на всеки, който се е свързал с мен с въпроси или съвет. А за още по-бързо развитие, според мен, е нужно да се отворят още учебни програми за обучение по електронна музика – все пак това е бъдещето за много млади музиканти, а сега те са принудени да се развиват сами, без помощта на учебните заведения.
Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?
Исках микса да мине през някой от вълнуващите ме парчета в момента, създадени от мен в различни състояния на духа. Надявам се това да се усети в микса, който макар и къс като времетраене трябва да даде посока и за случващото се на One Man Party-то.
В дневника на Иван Шопов следващите няколко месеца са отбелязани като... ?
Много заети с различни начинания, вариращи от новия ми проект с Айше Денис Гочин, който съчетава виртуозно пиано с моите електронни звуци до нова съвместна изложба с художничката Ели Жотева, където ще експериментираме със смесването на фотография, графика и интерактивен звук и светлина. Също така работим усилено и по третия албум на Бalkansky заедно с Теодосий Спасов и Иво Христов. Ще е интересна година от много гледни точки за мен :)
One Man Party девиз за финал?
Слушайте разнообразна музика и настройте антените си за всичките цветове на света. Вдъхновението е навсякъде!
Лятото скоро ще изгрее на хоризонта и ще се заредят онези незабравими бриз парти нощи край морето – George Quest и Soulful Traveller знаят идеално как звучат те, затова свирят сбор за духовното си музикално семейство Soul Fiction с афробийт хаус срещи на 30 май в София (бар Tell Me) и във Варна (бар Cubo, на 20 юни и 22 август), а сега ви оставяме в компанията на звука на лятото, морето и...
Защо точно Soul Fiction?
Soulful Traveller: Името само по себе си е игра на думи. Чрез музиката ние се опитваме да "вкараме" хората в нашия емоционален музикален свят. Това е като пътешествие, в което губиш представа за времето, а единственото важно е музиката и чувствата, които тя ти дава. Името тръгна от един мой микс и реално се превърна в името на проекта ни след първото ни общо парти – може би и най-незабравимото за мен до момента. George ме покани да пускаме заедно на Кубо във Варна, като преди това дори не се бяхме виждали, но някакси веднага се "нацелихме" музикално...
George Quest: Fiction на английски означава "художествена измислица" – когато някой писател, например, напише fiction книга, той цели да създаде един различен свят от реалния – свят, в който читателят се потапя, губи себе си, пренася се отвъд и с интерес отгръща, за да прочете следващата страница (ако авторът е добър:)). Така и с нашата "душевна измислица" – за нас си е реална и се надяваме за все повече хора да бъде такава. Името дойде от само себе си, но не бихме намерили по-подходящо, ако бяхме седнали да го мислим.
Кое е най-важното нещо в света на Soul Fiction?
ST: Важни са няколко неща: да сме добри хора, да си помагаме, да обичаме роднините и приятелите си; да сме всеотдайни към тях и да сме отворени към всички други хора; да сме позитивни и усмихнати. Оттам нататък ти предаваш цялата тази енергия във всичко, което правиш. Така е и с музиката и партитата ни – изпълнени с танцуващи, усмихнати и позитивни хора. Затова са и толкова зареждащи!
GQ: Съгласен съм. Както споменахме вече, нашата "измислица" си e точно толкова реална, колкото и самият живот. В този смисъл, нещата, които Soulful Traveller описа са универсални не само за този проект, а и за начина, по който се опитваме да живеем. Другото важно за мен е да не се отказваме – има много негативни хора и енергии, но не можем да позволим те да ни свалят надолу. Последно – най-важното, може би – е да сме истински – много "диджеи" пускат музика с грешна идея и нагласа. И си личи. Ние не се титулуваме като "диджеи," но при нас това, което правим идва с любов и желание. Затова и "истинските" хора го усещат и (вярваме) се настройват на нашите вибрационни вълни.
Как решихте да обедините сили? И George Quest + Soulful Traveller дали е равно на Soul Fiction или уравнението не е толкова просто?
ST: Споменах за първото ни парти – последваха два общи микса и второ парти след това, пак на Кубо. И така вече официално се започна. За мен това е уравнението. Специално когато става дума за хората зад пулта. Не говоря за гост-музикантите. Когато сме заедно има още по-силен заряд. Случвало се е редица пъти да сме пускали, редувайки се зад пулта и в момента, в който той вкара дадено парче, на мен веднага ми щраква в главата какво мога да пусна веднага след това. И обратното. Така, че на този етап за мен това е правилното уравнение.
GQ: Това, което бих добавил е, че ние се опитваме да създадем едно семейство, едно цяло. И като такова, уравнението е малко по-сложно от 1+1. Често едната половина прави повече от другата, след това нещата може да се завъртят, правят се компромиси, но в крайна сметка важното е да има баланс. На по-високо ниво, когато нещата наистина се получават, уравнението става 2+1+1n = 1, а именно – двама зад пулта + гост-музикант + публиката, която е с нас + всички останали допринесли за случващото се = на едно завършено, цялостно усещане за любов!
Да, често променяте парти конфигурацията – добавяте флейта (с RALFA), кавал (с Живко Василев) или саксофон (с Ramsey Hercules) – това променя ли по някакъв начин и Soul Fiction концепцията?
ST: С нас са свирили и редица перкусионисти: LUBK, Mad Bear, Selector Stiliyan, Божидар Стоичков, както и други музиканти. Ще има и други в бъдеще, надяваме се. Идеята с живите инструменти е да се "доукраси" музиката и да се внесе допълнителен живец в цялата атмосфера. Определяме стила си като Global Spiritual Rhythms, оттам идва и желанието ни да комбинираме елементи и нотки от различни култури и музикални инструменти от цял свят, включително и от България.
GQ: Концепцията е ясна – представяне на качествена afro, deep и soulful house музика. Оттам нататък, всичко свързано с нашите партита е подчинено на тази идея. Няма друго такова усещане като това да преживееш музика, изсвирена на живо. Затова и гост-музикантите са от изключителна важност. Всички ние сме просто "инструменти за щастие" в тази мисия – не държим фокусът да е върху нас или да има фронтмен – важното е всички да се забавляват в един ритъм и вибрацията да е позитивна.
Защо сърцето ви тупти с BPM-a на afrobeat хауса?
ST: Преди няколко години случайно ми попаднаха разни миксове и парчета в този стил. Веднага ми влязоха под кожата, може би, поради факта, че носеха много чиста енергия и бяха изпълнени с прекрасни вокали и ритми с много живи инструменти в тях. Аз слушам различна музика, но все още не съм намерил обяснението сам за себе си, защо точно този стил наистина ме извисява емоционално и ме зарежда с енергия.
GQ: По този въпрос мога да говоря доста дълго време, но ще се опитам да съм кратък. Аз слушам, пускам, колекционирам и се наслаждавам на много и различна музика. Стиловете, които представяме в Soul Fiction са само една от моите музикални страни, но наистина е тази, която е на преден план в момента. За мен музиката се дели само на качествена или некачествена. Стилът по-скоро няма значение. Истината, обаче, e, че ритмите, а и хората, които идват от Африка, имат в себе си една първичност, истинност и неподправеност. Подобна хаус музика се твори от доста дълго време всъщност, но стана изключително популярна в ъндърграунд средите през последните 2 години, а в Южна Африка този звук в момента пълни стадиони с хиляди фенове! Аз лично открих тази музика към 2008-2009, а скоро след това в САЩ имах възможност да чуя на живо Black Coffee (който е една от живите легенди в този жанр) и дълго време след това бях като замаян (или извисен?!). За мен той беше като "Месия" и наистина e този, който ми отвори очите много широко за този жанр и за неговата сила и енергия. Мисля, че съм бил африканец в някой минал живот (хаха), защото съм имал възможност да присъствам на доста партита с чернокожи, да видя техните движения и да усетя как музиката ги обладава... и да се чувствам у дома си!
Имате ли планове за издаване на собствена музика или залагате на Soul Fiction по-скоро като на парти платформа?
ST: За момента Soul Fiction е по-скоро проект за партита, чрез които да се разпространяват гореспоменатите стилове музика и техните близки такива. Аз лично имам конкретни идеи за тракове, с използването на различни етно мотиви и т.н., но на този етап не съм обмислял да се захвана сериозно с това.
GQ: Хубаво е да мечтаем... но засега няма време за издаване, а и не ни е приоритет. Всичко с времето си – когато сметнем, че сме събрали достатъчно умения, опит, техника, идеи и т.н. ще направим нещо, с което ще се чувстваме удовлетворени.
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
ST: Да шепнеш, защото макар и посланието ти да не стигне до много хора, то ще бъде чуто от правилните такива, които ще го разберат и усетят от самото начало. Ще го следват и ще го обичат.
GQ: Абсолютно подкрепям това мнение. За съжаление, в днешния свят, със социалните медии и заливането отвсякъде с ненужна и рециклирана информация понякога трябва да крещиш (и то какви глупости трябва да крещиш само!), за да може някой да ти обърне внимание. А ние, хората, сме нетърпеливи същества, които търсят моментално удовлетворение... Е, ние двамата сме и от тези, които вярват, че с упоритост, много работа, усилие и търпение всичко се намества на мястото си.
Може ли всеки от вас да назове по три страни от характера, които харесвате и три, които не харесвате у другия?
ST: Хаха, адски е детайлен за всичко, което на моменти ме дразни, тъй като аз пък съм малко мързелив, но реално това е добро качество. Малко се обърках май:). Харесва ми, че е стриктен, както и че е всеотдаен към близките и приятелите си. Май трудно се отпуска, особено сред непознати хора, което не ми допада. Както и че не харесва да пие бира:).
GQ: Ооох, откъде да започна? (чакай да си извадя списъка:))... То си е голяма "връзка" нашето – от лошата страна – пие много бира и хърка зверски (не са измислили още такива тапи за уши, които помагат), а и понякога не внимава достатъчно в малките детайли (но затова пък аз съм тук). Също има случаи, в които ме побърква "близначеското" в него – в някои дни се сблъскваш с двама различни души за отрицателно време. Но това също е и добре – явно, ние, "скорпионите" сме мазохисти и обичаме такива предизвикателства (а и майка ми и други близки приятели са "близнаци", та си ми е в кръвта). От друга страна, харесва ми, че има силна вяра в доброто у човека; отдаден е и силно мотивиран от самия себе си; и има заразяваща енергия и усмивка (когато поиска)!
Едно парче за изгрев и едно за залез...?
ST: За изгрев: Reebah – Sunny Sky, а за залез: Justin Imperiale – Tribute.
GQ: Труден въпрос – ще ги избера възможно най-инстинктивно (по имената и от сегашния ми подбор) – за изгрев: Jabzz Dimitri fеаt. Zothea – My Sunshine; за залез: ZuluMafia – Beautiful Sunset (Zulu Personal Mix).
Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?
ST: Това е микс, който е продължение на първия ни общ микс – Summer Soulstice. Прекрасно лятно настроение с чудесни ритми за танци както през деня, така и през нощта.
GQ: Да, мисля, че този е доста "по-надъхано" африкански от първия, който откровено беше доста по-дълбок.
В дневника на Soul Fiction следващите няколко месеца са отбелязани като... ?
ST: Като най-прекрасните през годината:)... време за Soul Fiction парти на 30 май с Живко Василев (кавал) и...
GQ: Време за Soulful Traveller да хване тен, а на мен пак да не ми се получи:)... като сме във Варна, бар Кубо, на 20 юни със Cincity, и на 22 август, пак там, със Zepherin Saint.
Парти девиз за финал?
ST: Get spiritual!
GQ: Затвори очи и се остави на музиката да те води!