20 април 1984 – свещена дата в историята на българския алпинизъм... Дата, която маркира първото българско изкачване на Еверест от Христо Проданов, но и дата, която маркира (ден по-късно) неговата смърт... Дата, която маркира Забравата, че няколко дни по-късно, по същия този неудобен Западен гребен, на Еверест стъпват и Методи Савов и Иван Вълчев (на 8 май), и Кирил Досков и Николай Петков (на 9 май)... Дата, която маркира Истината за разделени (по български) Истини... Дата, която може и да обясни защо 40 години по-късно в България, все още, денивелацията между Свещено и Пошло е нищожна... Да, това са част от темите за "изкачване" в документалния филм Жестокият път, а крепежните карабинери в него са свидетелства от първо лице, архивни записи и кадри в името на "просто търсене на Истина в една наистина страхотна история за сблъсъка на човека с природата, на човека срещу Системата и на човека срещу самия себе си." – повече за Жестокият път разказва неговия режисьор Деян Барарев, а останалото е... в кината от 18 април.
Какво?
Историята е епична, но и много човешка. Донякъде и носталгична, понеже в днешно време липсват такива истории за мъжество, за воля и дух и едно наистина голямо постижение. В борбата с природата, опитвайки се да стигнат до върха по един смъртоносен маршрут, нашите герои трябва и да се изправят срещу зловещите проявления на една объркана система, каквато е била тогавашния така наречен "социализъм". Въпреки всички тези препятствия, въпреки личните конфликти, спорове и сблъсъци между алпинистите по време на експедицията, те нито в един момент не отказват да си помогнат един на друг.
Филмът разказва всичко онова, което режимът преди повече от 40 години е искал да бъде потулено – фаталните грешки, скандалите, липсата на тактически план, както и на адекватно ръководство и най-вече фриволното отношение на Христо Проданов към протоколите за безопасност. Още от самото начало, заедно със сценаристите на филма – Дилиян Павлов, Елена Ермова и Станислав Грозданов – видяхме, че има толкова много неразказани неща от тази иначе много гръмко изградена в колективното съзнание история. Затова решихме, че това трябва да бъде фокуса на нашия филм.
© Дойчин Василев (1944 - 2024)
Най-съществените елементи в нашия разказ бяха именно личните изповеди на алпинистите, които са участвали в експедицията. За голяма наша радост успяхме и да стигнем до непубликуваните записи от личния архив на Дойчин Василев. Същите записи, които ни се обясняваше, че ги има в държавния архив, но когато отидохме да ги потърсим, се оказаха, че липсват. Именно в тях най-ясно се вижда, че Аврам Аврамов просто не е трябвало да бъде ръководител на тази експедиция. Тези записи също така служат като хроника за една предизвестена смърт на този, който е инсталирал Аврамов за ръководител – Христо Проданов.
Има известен парадокс в това как тогавашната система, която уж възхвалява колективния дух, е избрала да митологизира образа на един отявлен индивидуалист като Христо Проданов.
Кой?
Това, което на мен лично най-много ми хареса в тази история бяха героите – алпинистите Иван Вълчев, Методи Савов, Николай Петков, Кирил Досков, Кънчо Долапчиев, Дойчин Василев и Огнян Балджийски. Всичките са едновременно с това толкова различни един от друг, колкото са обединени от любовта си към планината. Най-впечатляващото е колко са лишени от суета.
Екипът на филма сме аз, Деян Барарев, сценаристите на филма – Елена Ермова, Дилиян Павлов и Станислав Грозданов, оператор: Георги Маринов – Гопето, звук: Росен Павлов и Станислав Донев, както и продуцентът на филма Иван Спасов. Работата по него беше изключително интензивна, като заедно със сценаристите сме прекарали поне 6 месеца в това да подредим историята, в която са включени интервюта, архивни записи и кадри.
© Дойчин Василев (1944 -2024)
Как?
За мен това е първия документален филм, който правя, както и първия пълнометражен, така че имах предостатъчно предизвикателства пред себе си. Другото доста съществено предизвикателство беше историята. Аз, самият, нямах почти никаква представа за Христо Проданов и за експедицията до Еверест през 1984 г. Нищо не бях чувал и не се интересувах. И постепенно се запознах. Колкото повече научавах, толкова по-интересно ми ставаше. В един момент установих, че много хора от моето поколение, също като мен, или нищо не знаят, или знаят само Христо Проданов. А тези след мен, едва ли ще се и поинтересуват, най-вече защото е свързано с комунизма. В крайна сметка подходът към филма се превърна именно в това – как да се преведе една такава история, с цялата ù сложност (веднъж исторически, друг път от специфичността на алпинизма) в нещо, което да може да бъде разбрано и да вълнува моето поколение, това след него и от това на баща ми (който помнеше събитието). В крайна сметка мисля, че успяхме да се справим с тази нелека задача подобаващо. Сега остава да накараме хората да отидат и да го гледат.
© Дойчин Василев (1944 -2024)
Една от най-трудните задачи при създаването на филм е да махаш неща, за да може темпото на филма да върви добре и историята никъде да не затлачва. Имаше една история, която до последно спорихме дали да остане във филма или да я махнем. Тя е много смешна, абсурдна и след като я чуеш, даже може да ти се стори зловеща. Методи Савов и Иван Вълчев разказват първия им неуспешен опит да се качат по Северната стена на Айгер. Двамата отиват нелегално в Швейцария и тръгват да катерят в лошо време, виждат, че няма да успеят и едвам се спасяват на една любопитна част от стената, където има едни "прозорци", издълбани във вътрешността на планината. От вътрешността едни японски туристи ги гледат как бедстват, снимат ги и нищо не правят, за да им помогнат. Много смешно го разказват. Ние ще я качим и в социалните ни канали, защото е много яка.
Кога?
Филмът може да бъде гледан на кино от 18 април. Аз съм изключително радостен и благодарен за тази невероятна възможност да достигнем до възможно най-много хора и то навръх годишнината от първото изкачване на Еверест на Христо Проданов на 20 април, 1984 г. В момента над 28 киносалона са дали потвърждение, че ще показват Жестокият път, от най-големите вериги като Синема Сити, Сине Гранд и Арена, които имат кина в повечето големи градове в България, през локални такива във Велико Търново, Благоевград, Ботевград, Варна, Кюстендил, Ловеч, Мездра, Пловдив, Сливен, Търговище, до култовите арт кина в София – Одеон, Дом на киното и Влайкова. Чакаме отговор и от още 5-6 града.
© Дойчин Василев (1944 - 2024)
Защо?
За мен лично тази история, която разкриваме е важна, защото без да познаваме миналото си, то се превръща в една лъжлива конструкция, която само може да бъде употребена от грешните хора. И има множество доказателства в настоящето за това.
Документалният филм може да бъде ограничаващ като художествена форма, но и също така освобождаващ. В крайна сметка, интуитивно, аз и сценаристите много бързо се ориентирахме, спрямо героите и историята, за това какъв трябва да бъде този филм. Минималистичният суров подход, който възприехме от самото начало само подсилва въздействието ù, защото както у нашите герои, така и тук има липса на суета – просто търсене на Истина в една наистина страхотна история за сблъсъка на човека с природата, на човека срещу Системата и на човека срещу самия себе си.
© Дойчин Василев (1944 - 2024)
Жестокият път изкачва кината от 18 април
