Кой е Тацуми Хиджиката... а кой е неговият двойник – все въпроси с нееднозначни, дори недвузначни отговори... отговори, търсени от колектива за алтернативни|радикални сценични форми и техники Метеор, чийто нов спектакъл Хиджиката и неговият двойник е посветен на енигматичния създател на буто или анкоку буто (Тъмният танц) пърформанса в Япония. Защо Метеор танцува Буто, защо литературата и философията играят жизненоважна роля в живота на тази танцова форма – малко светлина в мрака на Тъмния танц ще хвърли един от създателите и идеолог на Метеор, философът Боян Манчев, преди да се впуснем (на 30 и 31 октомври) в транс-вихъра на Хиджиката и неговият двойник...
Буто и Метеор в едно изречение звучи като...?
Метеор и неговият Двойник.
Лъвкрафт, Хофман... а сега Тацуми Хиджиката – има ли нишка, която свързва тримата? И защо сега е време за буто-естетика и философия?
Да. В действителност сме мислили Малдорор (2014), Лъвкрафт (2016) и Хофман (2019) като своеобразна трилогия. Трите представления са свързани не само от интереса ни към творчеството на тримата ексцентрични автори, но и от биографичните им персонажи – инфантилни, истерични, неадекватни на времето и средата си, невписващи се нито в конвенцията, нито в доминиращите прогресивни тенденции на собствената си епоха и среда; и въпреки това, оказали извънредно влияние върху литературата и светоусещането, дошли след тях. Залогът на тази работа обаче е и методологически, свързан е с нашето систематично изследване на възможността за нови сценични форми. От тази гледна точка работата ни с творчеството на Лотреамон, Лъвкрафт и Хофман беше сближено от обща задача – работата с повествователен текст като театрален материал. Очевидно на пръв поглед заниманията ни с Тацуми Хиджиката няма как да споделят тази предпоставка. Същевременно, предположението ви е напълно основателно: работата с Хиджиката също се занимава с биографичен материал, с напрежението между житейска история и биографичен мит. От друга страна, вероятно е да предположим, че буто се ражда не само от директното вдъхновение от литературни източници – Жьоне, Лотреамон, Мишима – но и от съревнованието с литературата. Във възторженото есе Танц на кризата, което Мишима посвещава на Хиджиката, се твърди, че танцът никога няма да може да достигне експресивния потенциал на литературата, потенциалът на езика. Хиджиката сякаш се опитва да обори Мишима, опитвайки да докаже тезата на Спиноза, че тялото не знае какво може.
Във всеки спектакъл на Метеор има определена двойственост... това определящо ли е и за Хиджиката и неговият двойник? Откъде идва заглавието на тази философска поема, която стои в основата на този буто-пърформанс?
Така е. Фигурата на Двойника обитава представленията на Метеор от самото начало. Двойните или раздвояващи се фигури тъкат нишката и във Франкенщайн (2011), и в Малдорор, и в Пиеса за теб (2014). В случая заглавието, разбира се, цитира влиятелния трактат на Антонен Арто "Театърът и неговия Двойник", който, преведен на японски през 1965 г., вдъхновява Хиджиката. Идеята на Арто за радикално скъсване с традицията на склеротичната западна култура и завръщане към автентични, "сурови" или "жестоки" непосредствени форми на изживяване на света, чието пространство е театърът – но един метафизичен и магически театър... театър, който разчупва класическата сцена, репертоарната конвенция, за да я разтвори към полето на непосредствения опит, който е преди всичко опит на тялото в търсене на нов език, завладява Хиджиката.
Интересно е, че Тацуми Хиджиката не е рожденото име на създателя на буто-пърформанса... този факт играе ли роля в идеята за Двойника? И защо Хиджиката приема това сценично име? Какво означава то – знаем, че в зависимост от йероглифа, с който са изписани японските имена променят своето значение?
Именно. Двойникът на Хиджиката на първо място е Юнеама Кунио – личността, която по-късно става Тацуми Хиджиката, приемайки фамилното име на легендарния бунтовен самурай от 19 в., Тошизо Хиджиката, "Демонът заместник-главнокомандващ". Преди да стане Тацуми Хиджиката, Юнеама Кунио вече е бил и Хиджиката Химера, и Хиджиката Джун (т.е. Жьоне). Следователно негов двойник е и Жан Жьоне; а защо не и прочутият скандален писател, вдъхновил първото му представление, Юкио Мишима? Негов двойник, поне в Хиджиката Тацуми и японския народ, несъмнено е и най-ексцентричният от упадъчните римски императори – Хелиогабал, "коронованият анархист" – по определението на Антонен Арто. Негов двойник вероятно е и целият японски народ. Не на последно място, двойникът на Хиджиката Тацуми е българският актьор Леонид Йовчев.
Всъщност, моноспектакълът на Лео, обхващащ първата част на представлението, представлява макабрена буто-гротеска (инспирирана от един от източниците на буто, т. нар. erо gurо nansensu), в която границите между историческата личност на Тацуми Хиджиката и Хиджиката-Леонид се размиват, докато на сцената не започнат да се роят призрачни двойници, двойници, които сменят на раменете си една и съща отрязана глава. Историята на буто е и история на само-инсценирането на двойниците на Тацуми Хиджиката. Именно моделът на (само)инсценирането е и отправна точка на нашата работа – в този спектакъл повече с биографичния материал и обвързването му с идеологията, отколкото с конкретните техники на буто като постепенно стабилизираща се художествена форма.
Тази година се навършват 60 години от първия буто-пърформанс Кинджики на Тацуми Хиджиката, вдъхновен от едноименния роман на Юкио Мишима... Какво провокира Хиджиката и неговият двойник и кои други пърформанси на Хиджиката са реконструирани в него? Защо избрахте точно тях?
На този етап се отказахме от идеята за (фантастична) реконструкция на конкретен спектакъл – а именно на фрагмента около Малдорор, Шориджо (Място за извърляне), включен в първата серия Танцов опит (1960), за който всъщност почти няма информация – идея, към която вероятно ще се върнем по-късно. В първата част на представлението са въведени няколко ключови представления освен Кинджики (1959), например Розов танц (1965); същевременно работим с материал от немногобройните филмирани представления – фрагменти от Розов танц или солата от късните представления Хосотан (1972) и Лятна буря (1973). В центъра на работата ни в момента обаче стои анархистичния политически манифест Хиджиката Тацуми и японския народ (1968), с който Хиджиката променя необратимо историята на танца, превръщайки го в политическа арена. Според нашия прочит това представление е директно инспирирано от книгата на Антонен Арто Хелиогабал или коронованият анархист, за която – както и за самия римски император – Хиджиката научава от текстове и преведени фрагменти на своя връстник, ментор и приятел, писателят Тацухико Шибусава. Представлението е манифестно: през революционната 1968-а Хиджиката се изправя пред японския народ, за да проповядва не само своята радикална естетика, но и радикалните си политически визии. Нека не забравяме, че подобни радикални визии, този път обаче консервативни, антипод на движението на 1968, отвеждат един от вдъхновителите на движението, Юкио Мишима до опита за преврат и последвалото сепуко.
От заниманията ни с това радикално представление идва и нашия изходен въпрос: възможно ли е все още радикално изкуство? Какво означава бунт на тялото? Необратимо провалена ли е идеята на 1968-а за политическа и художествена революция?
В Кинджики пърформанса през 59-а участва и живо пиле – да очакваме ли животни и техни превъплъщения и в Хиджиката и неговият двойник?
Така е, а Хиджиката е искал и прасе на сцена в Хиджиката Тацуми и японския народ. Въпросът с участието на животни и изобщо живи същества против волята им в художествен контекст е спорен и от етическа и от политическа гледна точка, които влизат в сложни отношения с естетическата. От друга страна, тъй като ние от много време говорим за контра-техники, тоест техники, които не са просто негативност на техниката – нейното разрушаване или дезорганизиране, а по-скоро изобретяването на невъобразими техники – техники за нови органи и нови тела, въобразявани и от Хиджиката, и от неговия учител Антонен Арто. Това вероятно е и причината поради която тези творци са били толкова важни за нас, без на всяка цена да се отъждествяваме с тяхната идеология или метод (които често ми изглеждат наивни или недостатъчно комплексни) или да следваме техните изразни средства. Между контра-техниките, които сме изследвали, са детските "инфантилни" техники (например детските техники на движение), или животинските техники (техниката не е притежание единствено на човека – това е всъщност една от темите на моите "Облаци"). При всички случаи мисля, че Леонид ще си запази правото на изненадващ отговор на този въпрос. Телата ни са обитавани от неподозирани двойници.
Една от последните ви книги носи заглавието Облаци. Философия на свободното тяло... каква е философията на Тялото в анкоку буто-пърформансите на Хиджиката?
Да, всъщност опитът за философия на тялото – или философия на метаморфозата, или философия на свободното тяло, беше определящ за моята философска работа в началото на този век. Разгърнах тази работа от книгата Тялото-метаморфоза (2007), книга, която посвети място на танца и пърформанса, през френските си книги Изменението на света и Метаморфозата и мига – Дезорганизация на живота (2009) до Облаци. Това, което ме интересува най-вече у Хиджиката е опитът за създаване на контра-техники – невъобразими техники, които разширяват не само експресивната потенция на тялото, но и формите на неговия опит. Ето защо съм съгласен с Хиджиката, че не може да има философия на буто: самото буто е философия.
Апропо, досега философията и изобщо академичните занимания с буто му налагат одежди, които са му тесни. Съпротивлявам се на този опит за свеждане на буто до пример на естетическа или философска идеология, поради което и говоря за две основни редукции на буто, тази в линията на последователите на Гротовски и тази в линията на последователите на Жил Дельоз.
Заедно с Хиджиката, ние си поставяме въпроса за бунта на тялото. Какво означава бунт на тялото? Интересува ни начинът, по който тялото винаги надскача себе си. Животът винаги изстъпва себе си. Тялото винаги изстъпва себе си: и в екстаза и болката, и в раждането, и в смъртта.
Тук е мястото да спомена и за една изненада, която подготвяме в рамките на софийската премиера на представлението – една нова книга, една "Тъмна поема" в отговор на "Тъмния танц" на Хиджиката. Тъмна поема, вдъхновена от хипнотичната работа на Хиджиката и с фотографа Ейко Хосое, но поемаща в своя посока: визуална тъмна поема, резултат на сътрудничеството ни с една от най-близките ни съмишленички от 10 години насам, фотографката Боряна Пандова.
В сценичното представяне на същата тази книга Облаци. Философия на свободното тяло участваше и философът Футоши Хошино, който отново има роля в Хиджиката и неговият двойник – свързани ли са двете участия, какво ги различава и с какво Футоши Хошино допринася за Хиджиката и неговият двойник и най-вече за бъдещото представяне на пърформанса в Токио през декември?
Общото е експериментирането с формата, която определям като сценична поема или театрална поема, както и, разбира се, приятелството ми с Футоши и с неговия учител, друг мой голям приятел, един от най-големите японски философи, Ясуо Кобаяши. Футоши не само участва в сценичното четене на "Облаци" заедно с актьорите Мария Панайотова, Емона Илиева, Валери Георгиев и Леонид Йовчев, но и негов текст, както и стихотворението на Кобаяши, включено като вложка във второто издание на "Облаци", бяха преплетени с моите фрагменти, четени н 4 езика – български, японски, френски, английски.
Всъщност с Футоши се запознах преди точно 10 години в Токио, когато изнасях лекции в ръководения от Кобаяши Център по философия на Токийския университет, в който по това време Футоши завършваше доктората си. Още тогава установих споделения ни интерес към авангардно изкуство и с изненада открих, че Футоши познава творчеството на някои от вдъхновяващите ме японски автори от експерименталната музикална, филмова и театрална сцена, което е доста голяма рядкост в академичните среди. Така че в някакъв смисъл настоящата ни съвместна работа сякаш е била предизвестена – тя е следствие на моя опит не за отказ от философията, а за продължаването ù в друго поле и с други средства.
Колкото до Хиджиката и неговия двойник, самата идея за тази работа беше резултат на желанието на Метеор да работи с японските ни приятели. При последното си гостуване в София преди две години Ясуо Кобаяши ни попита, полу на шега, дали би могъл да работи с Метеор и да се присъедини към групата. Всъщност желанието му да работим заедно в полето на театъра беше съвсем искрено. Това ни подтикна към опита да експериментираме с формата, която сме набелязали в други работи на Метеор, както и в работата ми с берлинския колектив Vierte Welt, свързана с постановката на моя текст Дъщерите на Пандора. Когато преди пет години с Ани и Лео работехме по Малдорор, имах идеята за виртуална реконструкция на един от най-ранните сценични фрагменти на Хиджиката и Оно, споменатия Място за изхвърляне, който явно се основава на легендарния текст на Лотреамон, но от който няма запазен никакъв архив и за който изобщо не се знае почти нищо дори в Япония; идеята ми беше да си въобразим как би изглеждал този спектакъл и следователно да осъществим фантастична реконструкция; идея, която споделих с Ясуо и Футоши. Постепенно идеята се разви към по-сложна форма, в която границата между фигурата на Хиджиката и неговите фантастични двойници, включително авторите и актьорите, се размиват, така в крайна сметка давайки манифестен израз на идеята ни за театър.
Личностите (Лъвкрафт, Хофман, Тацуми Хиджиката...), Героите на Метеор-театъра са герои от миналото... има ли съвременни герои, които ви интригуват?
Бодлер казва в студията си Художник на съвременния живот, че класическо става само това, което е било модерно в своето време. В нашия случай тези мрачни личности от миналото ни интересуват с това, че са експериментирали с радикални и несвоевременни форми на творчество, но и на съществуване. В този смисъл техният опит е не толкова модел за следване, колкото художествен материал за собствения ни опит да изследваме нови и поради това често рисковани форми. Разбира се, че има съвременни фигури, които са стигнали много далеч в този опит и които неизбежно ни вдъхновяват. За мен те са най-вече в полето на музиката. Усещането ми е, че в последното десетилетие театърът и сценичните изкуства влязоха в криза, след апогея на така наречената концептуална вълна, с която бях тясно свързан. Все пак все още ценя високо и си сътруднича с някои от творците, с които работех активно през миналото десетилетие – Джонатан Бъроуз, Тим Етчелс, Борис Шармац. Джонатан, чийто знаменит Наръчник на хореографа Метеор публикува във великолепен превод на Ани Васева, несъмнено е между съвременните "герои".
Да, заобикалят ни съвременни "герои", дори такива, които са непознати тук и сега или които са непознати никому, но които ни позволяват да вярваме във възможността за различен свят.
Миналата година Метеор отбеляза 10-годишен юбилей... след 10 години може ли да обобщим – Формата или Съдържанието е по-важно в Метеор-театъра?
Формата е неотделима от съдържанието. Автентичната форма има своя енергия, която произвежда комплексност. Всъщност целенасоченото търсене на нови възможности за театрална форма беше основна ос на съвместната ни работа през тези десет години. Тези форми са често на ръба на конвенционалното разбиране на театралното, но те се основават на една "силна" идея за театър: например работата с хор и вокални структури, която определяхме като театрална оратория, работата със семантични жестове или "физикализирането" на езика, тоест работата с езика като материя. която не само подсилва експресивната форма, но и постига радикализация на семантиката – едно по-радикално "съдържание". Докато темите ни, "съдържанието" е несъмнено по-трудно "контролируемо". Всъщност на тази основа възникна и Метеор – откриването на ранните текстове на Ани, писани преди близо две десетилетия, в тийнейджърска възраст – Пиеса за умиране, Болен и няколко други, непоставяни текста, които се оказаха много близки на тогавашната ми работа около философията на тялото. Това беше началото на тази странна творческа симбиоза, в която Метеор постепенно се превърна със срещата с Лео и Пепи, Петър Генков, а след това с всички по-млади актьори, художници и сценографи на Метеор.
И последно, да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
Да мислиш. Но да не мислиш толкова дали "посланието" ти ще бъде чуто. Да бъдеш честен към намеренията си и да удържиш отговорността на формата и залозите, както и изискванията, които тя поставя. Необходима е безотговорна отговорност.
Хиджиката и неговият двойник танцуват на:
30 октомври – 19:30, Културен център на Софийски университет (Театрална зала, Ректорат) | 17:00, Лекция-разговор с Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев на тема "Радикален опит и перформативни контратехники: Тацуми Хиджиката и началото на "буто"
31 октомври – 19:30, Дом на киното
Хиджиката, самураят от Севера | 12 април – 19:30, Дом на киното
Хиджиката, самураят от Севера | 23 април, Първо студио на БНР Пловдив, 19:00
Кадзе е една от японските думи 風 за вятър, а когато става дума за проект на сдружението за алтернативни театрални форми и експерименти Метеор, то веднага започват да навяват асоциации с наследството на японския култ хореограф и създател на Анкоку Буто жанра Тацуми Хиджиката. Да, става дума за есето Кадзе Дарума, взело името си от този специфичен вятър, духащ и в родното място на Хиджиката, а след като Метеор разказа своята Дарума версия за не/случайността и късмета, сега (на 13 юни в кино Люмиер) следва Кадзе, втората част от своеобразна видеотрилогия, където човешкото тяло живее на ръба между Живота и Смъртта...
Какво?
Вечният мит за Орфей и Евридика среща Кадзе Дарума теорията на Тацуми Хиджиката за отношенията на човешкото тяло с отвъдния свят в един времеви-огледален лабиринт, където има място за преследване на/от призраци, има място за ветрове, които те отвяват към Не/очакваното, Не/познатото, Не/възможното...
Кой?
Започнало като представление със солидни видео елементи Кадзе добива завършен вид на арт филм под режисурата на Ани Васева, камерата на Иван Николов, звуковата среда на Кристоф Печанац и Ангел Симитчиев, и с участието на Леонид Йовчев, Катрин Методиева, Мария Панайотова, Емона Илиева, Галин Попов, Борис Делчев, Иван Николов, Михаил Жекунов, Михаела Люцканова, Боян Манчев, Светлана Янчева и... Пипи...
Кога & Къде? – 13 юни | кино Люмиер, 19:30
Защо?
Защото "се връщаме там, където не сме знаели, че можем и искаме да отидем"...
"С глава в облаците" е израз, който придобива съвсем друго метаизмерение във "философската фантастика" на философа, драматург и преподавател (в Международния философски колеж, Париж и Университета за изкуства, Берлин) Боян Манчев. В осмата му поред книга Облаци.Философия на свободното тяло (откъс от нея ви очаква по-долу) дух и материя се движат метаморфно като облак по небосклона на мисълта, за да се получи... "дневник на будната, блуждаеща, осезаваща мисъл" – повече от него ви очаква на 31 май (в Дом на киното) с пърформанс компанията на Боян и неговите съмишленици по МЕТЕОР-на орбита Ани Васева, Леонид Йовчев, Мария Панайотова, Емона Илиева и Валери Георгиев, а сега...
Облак, писменост
Облакът не е загадъчна писменост (както вярва Теофраст), йероглиф, идеограма, в разтворената книга на небето. Книгата на небесните знамения, азбуката на параноиците, на необходимостта, съдбата и детерминизма, е очертана от читателите-халдейци откакто първата Зорница е огряла нощта на разума. Но не, облакът не е таен код, нито първична азбука. Динамика на смисъла на изпитанието-тук, той е значение, което преди да изписва и чертае, преди да значи, устоява в метаморфоза, в разплитаща се форма, рисува, кълби, сгъстява, връхлита и атакува. Метеорът е звезден облак, или звездна мълния. Той не е знамение, а разкъсване на тъканта на знаменията, на надвисналите знаци. Той пробива дупка в празното, където космосът увлича във въртопа на празното слисания взор.
* * *
Облакът не е писменост, криптограма на съдбата, метеор, комета, мъстяща висша сила, огромен мозък в небето – неговите изпарения, мислещ космос, соларис, пластичен мозък на материята, а невронална дисперсия, агент, субект, деятел без място и в синхронно време, което се разгъва в паралелни времена и пространства, алтерактуализация, която седиментира материята в анахронични форми, иманентна динамика, невъобразима техника, вулканична картография.
Да, облакът не е писмо, но е агент на писмото, той е автор на революцията, той е сила на космическата история, бидейки и неин ефект. Той е фронт на Хаоса – облакът на всички облаци, разпрострян по билото на Вселената като нейна незапочваща, но и несвършваща сърцевина – той е сила не на финалността, а на контра-финалността на света.
Облакът не е част само от метеорологичната система, той е сила на метaболизма на биосферата, на ноосферата, на невроналното, насекомоидното разпръсване.
Облак, форма, въображение
Облакът е обиталище на форми.
Облакът е хижа на въображението, където то почива след напъна на изкачването, внезапното извисяване, главовъртежа.
Няма субстанция на облака, има енергия.
Има физика на неправдоподобното.
Модалността на облака е неправдоподобна. Видоизменение, удоволствие, индиферентност, страст. Буря.
Облак - Демон
Облакът със сигурност е демон.
Той е демон, защото той е тяло, което се излъчва като образ. Той смалява дистанцията между образ и предмет до зев от тъмна енергия, до сплав на тъмна маса.
Облакът е демон.
Миг по-късно, той е кит. Кетò или Бегемот. Облакът има време, което е другото на темпоралността на историята. Той не се разплита като кълбо, нито звъни като полифонията на кристала. Той е хетеросимултанност на форми, които са сами материя. Той е силата на материята, която расте във форми. Тази сила не се задържа в себе си, но тя е самото удържане. Ето защо облакът кълни като видение от друг свят и е същевременно тяло, по-тукашно от билото на стихията.
Зеленото море, фракталите на пръските, белезникавата факла на вечерницата, факлата на Севера, безкаменната магистрала на Понт, там където Анаксимандър никога не поглежда надолу от палубата, а винаги следи глобуса на съзвездията, разнищва образи и съзира видения. Там където облачната мъгла се вдига, стои хоризонтът на Чудото. Чудото е разпръсване и реене. Чудото е и пристигане: то е раковина, или мида.
Вятърът донася пръски, той кънти в утробата на облака, и облакът се спуска пронизително над нас.
Корморане, саблеклюне, белоока потапницо, сили на брега, на прехода, на фронта, на непресъхващия хоризонт, порете порива с мен. И устоявайте.
Аз съм набразден от пръски.
Аз съм набразден от сили, мисли, демони и силуети. Тук е здрачът като облачна къща, облачна къща, в която мисълта открива своя див уют, своя пръв образ.
Разнитвай гранита, облако, натягай рудата. Аз пускам котва в твоето разлюляно съзвездие, в твоето несигурно пристанище. Аз спирам тук, и незадълго.
Облак, присъствие
Възвишеният предел – небето на една планета, вечно закрита от облаци и разтърсвана от мълнии, небето на Венера.
Има ли облак там, където облачният слой не се разкъсва никога? Е ли онтологията на облака тъждествена на неговата физика?
Демоните на облачния ад на Венера не изсъхват никога, прогизнали двойници на желанието. Ерос ги облива с киселинен дъжд от няколкостотин милиона години, а небето на Венера така и не ги изложи на агорафобичния ужас на Млечния път. Притаени в тази облачна гръд, те не познават обратната страна на света.
Облакът е потенцията на празното. Той е консистентността на прозрачното, която се интензифицира в маса. Облакът е обратната страна на света – там където материя и празно не играят играта на различието, а на видоизменението.
Изменението е удоволствие.
На облачния край на света, вятър
Вълните на Анаксимандър брулят бреговете на Овидий. Вятърът от отвъдморската пустош връхлита. Като черна рокля от мазут избухваща в дантели от пяна стихията поглъща кораба. Черното руно на талазите свети като смърт-живот. Името на тази арка, която пресича хоризонта, меч и метеор, е смърт, но животът ù е дело.
Фракталите на пръските, пресичания на брега, метеор над хоризонта на Черното море, слънце и луна, светът на апейрон започва и свършва тук.
Музиката е като море, материя на хаоса.
Облаци.Философия на свободното тяло (цена 10 лева) е в книжарниците
Премиерата на книгата в специална сценична форма от актьорите Леонид Йовчев, Мария Панайотова, Емона Илиева и Валери Георгиев под режисурата на Ани Васева е на 31 май в Дом на киното – 18:00
Перформативни четения на Облаци. Философия на свободното тяло със специалното участие на Боян Манчев и философът Футоши Хошино ще има в Пловдив – 15 септември, 21:00, Държавен куклен театър и в София – 20 септември, 19:30, Театрален колеж Любен Гройс
Да, мракобсебените истории винаги са вълнували философа Боян Манчев – и в поредицата философски книги, и в театралните хибриди на колектива Метеор... След последната ни среща с Тъмният танц, сега е време за Зима: Вещици, комети – първа (в две части) книга от новата поредица Фантастичен часослов (от четири книги-"сезони") – по-долу ви очакват Вещици на времето, които въвличат двете части Есен: Вещици, Вестители и Зима: Вещици, Комети в кръговрата на Фантастичен часослов (остават книгите Пролет и Лято)... Да, Зима: Вещици, Комети е вдъхновена от живописта на Балдунг Грин, фрагментарна е и се чете като поема (или като дневник на "повече от видимото"), а в навечерието на Вси Светии, тематично на 30 октомври, ще добие формата на пърформанс за "Времена на свят, обърнат с главата надолу"...
Из Вещици на времето
31 октомври – 1 ноември 2014
Кои са те? Тези зли, немигащи, желани, огнени
жени? Те са вещици.
Жълти облаци се кълбят около тях, пълзят,
издигат се, димят като поток от лава.
Вещиците ни желаят.
Вещиците на Балдунг Грин ни посещават нощем,
но и денем, рано сутрин, често пъти неочаквано,
но винаги ритмично. Те са чудеса, които дишат
плът и яздят дим, напоени с роса върбови клони
и ръждиви кули есенни листа. Сокът на вещиците
е горчив и се вгорчава с всеки час на есента,
набъбва като черно виме на козел, дои смъдящата мъгла на утрото.
Вещици мои, вещици безразлични, зли красавици, туловища от мрачна радост,
тук завийте в ъгъла на времето, тук огъвайте все
повече и повече пространството, натягайте.
Не, не ставайте разумни, не бъдете раболепни пред изкуството на мага.
Също като вас, и аз съм страдаща, терзаеща душа, също като вас, сияйна плът
и мрак, нищо общо със човека.
* * *
Вещици на времето, Weather Witches, те димят
през нас, те димят като оста на времето. Вижте
ги как размятат черните си гриви във небето, как
яздят огнедишащите котки, как кълбят материята на нощта, плътта на облака,
тези тежки ефирни тела, тези неовладяеми, неоползотворими, неустоими субстанции.
23 ноември 20**
Те властват над бурята, вулкана, облака. Те са
нямата закана на атома, те дробят ядрото като ускорител, ядрена параферналия.
Всеки миг в тръбата им е съзвездие от време, разбиване на галактики.
Яйцето на козела, черното яйце на котката, на вещерското дете,
ето, каймакът на черните галактики го пресича.
Вещерската гостба дими като вулкан, дими на мандрагора и здрачът я облизва
с изгладнял език, а мишките звънят като мъниста
по колбите на алхимическата злост.
* * *
Умората, която се надига през вашите вечно
млади тела, вещици, е по-стара от битието.
По-стара от архаиката на световното въртене.
* * *
Котките безмълвно шляейки се между опадали
дюли и жълти листа, събират полковете на
мъглата.
Дъждът ни покри с пелените си, зави ни и ни
отви като кърмачета на тъмната земя.
Но мъглата ни пови с пелени от жълти листа
и ранна шума, с топли керемиди и оранжеви
плодове.
Ето, зародиши на желанието, ние набъбваме в
есенния инкубатор, тлеещи въглени на все по-
неистовия живот, бебета на алхимията.
31 октомври 20**
Ние, вещици на щастието, ние сатурналии на
подземните удоволствия
ние сме комините на алхимията
как кожата ни се превръща в ципи,
а ципите в нокти
* * *
Котката е дракон, облак, Сатана. Разстила се
като въртоп от сажди, центрофугата на хаоса.
Замята покривалото си и настава нощ. Скимти
като проклятието на материята, и посява черна
жътва под звезди от черно биле.
* * *
Сатаната приближава на шейна,
Змей на зимата, въстанал от пухените подземия,
разкрачен над ледената бездна, немите океани от
кристал, гърбове на ледени чудовища и тишина.
Плъзгачът скърца по гърбовете на жестоките
сестри на бездната.
24 ноември
Вещици, познавате декември
Кой е любимият ви сезон вещици
Има ли в маслинената кръв на боровете
достатъчно черно биле и лед
Има ли в булото на мъглата достатъчно тайна и
съзаклятие
Заскрежените клони достатъчно сухи ли са за да
кълнат, за да проклинат и да мъстят?
Както замръзналите въглища,
отдавна угасналата печка, бумтящата преизподня топли земята,
сгрява чугуна, обвива с огнен език дървата, мъсти като сърце на зимата и вика
ятото на своя побратим, гарвана
1 декември
Дойде вашият месец, вещици
Утрото изпръхва
Коминът е студен, влизайте в него, палете
Вилнейте
Нека пукат дървата и да бумти печката на света
Да светят боровете като коледна украса
И вятърът на декември да облизва с огнен език
небето
Кометата на зимата пресича тъмната загадка на
облака
Лудостта на земята е по-голяма от тази на
Небето
26 октомври 20**
Потъваме в подземието на зимата.
Но колкото повече потъваш под повърхността,
толкова повече нараства възможността
да достигнеш другата страна, да излезеш в друг
свят.
Обърнати знаци на времената
Звезди-гъби
Времена на свят, обърнат с главата надолу.
26 декември 20**
Знаем повече от видимото.
Вещи, ние виждаме,
гледаме, бдим.
Зима: Вещици, комети (цена 13 лева, 10 лева на премиерата) е в Български книжици
Премиерата на книгата в специална сценична форма от актьорите Леонид Йовчев, Грета Гичева и Катрин Методиева под режисурата на Ани Васева е в две сесии на 30 октомври в кино Влайкова | 18:30 и 19:00
Къде е пресечната точка между канадския виртуозен пианист и композитор Глен Гулд, римския поет Публий Овидий Назон, автор на Метаморфози, митичните Франкенщайн и Пандора, и... Краят на Света? Отговорът се крие във философската поема Виртуозът на живота на Боян Манчев – водеща началото си от поемата Камъкът (писана преди 10 години за спектакъла Франкенщайн на сдружение Метеор), миналото лято поемата Виртуозът на живота се сдобива с фиктивен основен персонаж в лицето на канадския пианист Глен Гулд и неговата страст по необятния Север, и съвсем реалните му няколко самотни странствания из северната пустош до границите на познатото и обитаваното от Човека... И така Виртуозът на живота се превръща във философско изследване на Предела, на границите на съществуване, в 13 части (по-долу ви срещаме с три от фрагментите на поемата), които стоят в основата и на Terra Ultima – поема-инсталация (от фотографски, видео и дигитални формати), разработена от Боян Манчев съвместно с Ани Васева, Стефан Дончев, Иван Николов и strx, която ви очаква в пространството за съвременно изкуство Swimming Pool, а сега...
2. (Монолог на Глен)
Аз съм Глен Гулд
Виртуоз
Аз съм виртуозът
В лявата си ръка държа камък, а в дясната – кана с мляко
Между двете ми ръце преминава меридиана ос, която ме разцепва
празно
празно
празно
Двете ми ръце са два полюса
Пръстите ми се разпростират като пясъчни коси, в които се разливат октави кълнят кълнове на теми, а акордите се прегрупират като
облак от скорци напролет
Чудовищата имат глас; човекът е безсловесен
Аз, Глен Гулд, съм чудовище, непокълнало от човешки корен,
и затова аз сега ви говоря
Говоря за кратко, така че наострете слух
преди да потегля към моите приятели
птиците, дюните и сърните
Застанал пред инструмента, лице в лице с неограничената възможност на живота
като облак от форми, в който всеки полъх се отпечатва като музика
Аз, Глен Гулд, Чудовище, първо се обръщам към вас, тревопасните
и през ум не ми минава да ви поучавам,
но изисквам от вас пълна концентрация,
в противен случай съм готов да си тръгна
по-бързо и от лястовица, която пресича устрема си в полет
Всяка отрова предполага противоотрова
Всяко движение предполага противодвижение,
Всяко тяло предполага антитяло
Всяка форма предполага антиформа,
Всяка техника – противотехника
Тук, в заключителния удар на клавишите обаче, формата спира
Костта се превръща в кожа, медта – в дърво
Клавишът преоткрива барабана
фугата – марша
различието – същото
Аз съм тук в тази точка, спрял, камък в млякото,
ето оттук аз изисквам абсолютно внимание, оттук аз ви говоря
Всяка фуга носи зародиша на един свят
Всеки свят – зародиша на една фуга
(...)
11. (Да бъдеш, отведнъж)
Да свириш на тялото като на съвършен инструмент,
От всеки орган да излиза нова мелодия, нова вариация,
Да овладяваш ритъма на клетките до съвършенство.
Клетките тренирани до съвършенство
Да чувстваш бляскавото жило на гения да пронизва биологичния ти ход,
Да преминаваш през тялото като през океан,
като ледоразбивач
Да овладееш сложността
Да надмогнеш етическата бездна
Никога да не заседнеш в плитчините на дребнавостта
Да не преживееш крушението на непосилното изискване
Но да не се смириш, да не прибереш платно и оставиш щока да ръждясва в плитчините
Да си тялото си
Стаза без метастаза
Да не позволиш смъртта да те застигне в злоба
Да си прав и да погледнеш достойния живот в очите
Така както се виждаш сутрин в огледалото
Да гледаш не смъртта, а ведрия, спокойния достойния живот
Да бъдеш точно тази своя смърт и свой живот
Премерен като съвършен механизъм
Като съвършения механизъм на непонятното
Дезорганизираната хореография на ятото скорци напролет
Пръските на соленото черно море талазите на бурята
Да събереш всеки спомен за да го видиш в очите на достойния живот
Да го подслониш в дивото
Не да го спасиш или да му обещаеш
Но да го спреш, да го смириш, да го захраниш
Образите са фрагментите на тялото
От нашето тяло остават само фрагменти
Таралежите на образите
Но таралежи които
горските гъби достойно събират
на разсъмване
на свечеряване
12. (Самата музика)
Не разсвирване, не изследване на регистрите
А самата музика, внезапно, отведнъж
Самата музика.
Виртуозът на живота (превод на френски Боян Манчев; превод на немски Елвира Борман, превод на английски Филип Стоилов; корица strx, цена 10 лева) е в избрани книжарници
Виртуозът на живота във формата на визуална поема е в пространството за съвременно изкуство Swimming Pool в рамките на изложбата Terra Ultima във вид на пърформанс-инсталация с участието на Боян Манчев, Леонид Йовчев, Маркус Райнхард, Ани Васева, Стефан Дончев, Иван Николов, strx, Кристоф Печанац и Ангел Симитчиев | 20 ноември, 18:00
Изложбата Terra Ultima е в Swimming Pool | 16 – 20 ноември, 17:00 – 20:00