My Mir

Кой е Тацуми Хиджиката... а кой е неговият двойник – все въпроси с нееднозначни, дори недвузначни отговори... отговори, търсени от колектива за алтернативни|радикални сценични форми и техники Метеор, чийто нов спектакъл Хиджиката и неговият двойник е посветен на енигматичния създател на буто или анкоку буто (Тъмният танц) пърформанса в Япония. Защо Метеор танцува Буто, защо литературата и философията играят жизненоважна роля в живота на тази танцова форма – малко светлина в мрака на Тъмния танц ще хвърли един от създателите и идеолог на Метеор, философът Боян Манчев, преди да се впуснем (на 30 и 31 октомври) в транс-вихъра на Хиджиката и неговият двойник...

Буто и Метеор в едно изречение звучи като...?

Метеор и неговият Двойник.

Лъвкрафт, Хофман... а сега Тацуми Хиджиката – има ли нишка, която свързва тримата? И защо сега е време за буто-естетика и философия?

Да. В действителност сме мислили Малдорор (2014), Лъвкрафт (2016) и Хофман (2019) като своеобразна трилогия. Трите представления са свързани не само от интереса ни към творчеството на тримата ексцентрични автори, но и от биографичните им персонажи – инфантилни, истерични, неадекватни на времето и средата си, невписващи се нито в конвенцията, нито в доминиращите прогресивни тенденции на собствената си епоха и среда; и въпреки това, оказали извънредно влияние върху литературата и светоусещането, дошли след тях. Залогът на тази работа обаче е и методологически, свързан е с нашето систематично изследване на възможността за нови сценични форми. От тази гледна точка работата ни с творчеството на Лотреамон, Лъвкрафт и Хофман беше сближено от обща задача – работата с повествователен текст като театрален материал. Очевидно на пръв поглед заниманията ни с Тацуми Хиджиката няма как да споделят тази предпоставка. Същевременно, предположението ви е напълно основателно: работата с Хиджиката също се занимава с биографичен материал, с напрежението между житейска история и биографичен мит. От друга страна, вероятно е да предположим, че буто се ражда не само от директното вдъхновение от литературни източници – Жьоне, Лотреамон, Мишима – но и от съревнованието с литературата. Във възторженото есе Танц на кризата, което Мишима посвещава на Хиджиката, се твърди, че танцът никога няма да може да достигне експресивния потенциал на литературата, потенциалът на езика. Хиджиката сякаш се опитва да обори Мишима, опитвайки да докаже тезата на Спиноза, че тялото не знае какво може.

Във всеки спектакъл на Метеор има определена двойственост... това определящо ли е и за Хиджиката и неговият двойник? Откъде идва заглавието на тази философска поема, която стои в основата на този буто-пърформанс?

Така е. Фигурата на Двойника обитава представленията на Метеор от самото начало. Двойните или раздвояващи се фигури тъкат нишката и във Франкенщайн (2011), и в Малдорор, и в Пиеса за теб (2014). В случая заглавието, разбира се, цитира влиятелния трактат на Антонен Арто "Театърът и неговия Двойник", който, преведен на японски през 1965 г., вдъхновява Хиджиката. Идеята на Арто за радикално скъсване с традицията на склеротичната западна култура и завръщане към автентични, "сурови" или "жестоки" непосредствени форми на изживяване на света, чието пространство е театърът – но един метафизичен и магически театър... театър, който разчупва класическата сцена, репертоарната конвенция, за да я разтвори към полето на непосредствения опит, който е преди всичко опит на тялото в търсене на нов език, завладява Хиджиката.

Интересно е, че Тацуми Хиджиката не е рожденото име на създателя на буто-пърформанса... този факт играе ли роля в идеята за Двойника? И защо Хиджиката приема това сценично име? Какво означава то – знаем, че в зависимост от йероглифа, с който са изписани японските имена променят своето значение?

Именно. Двойникът на Хиджиката на първо място е Юнеама Кунио – личността, която по-късно става Тацуми Хиджиката, приемайки фамилното име на легендарния бунтовен самурай от 19 в., Тошизо Хиджиката, "Демонът заместник-главнокомандващ". Преди да стане Тацуми Хиджиката, Юнеама Кунио вече е бил и Хиджиката Химера, и Хиджиката Джун (т.е. Жьоне). Следователно негов двойник е и Жан Жьоне; а защо не и прочутият скандален писател, вдъхновил първото му представление, Юкио Мишима? Негов двойник, поне в Хиджиката Тацуми и японския народ, несъмнено е и най-ексцентричният от упадъчните римски императори – Хелиогабал, "коронованият анархист" – по определението на Антонен Арто. Негов двойник вероятно е и целият японски народ. Не на последно място, двойникът на Хиджиката Тацуми е българският актьор Леонид Йовчев.

Всъщност, моноспектакълът на Лео, обхващащ първата част на представлението, представлява макабрена буто-гротеска (инспирирана от един от източниците на буто, т. нар. erо gurо nansensu), в която границите между историческата личност на Тацуми Хиджиката и Хиджиката-Леонид се размиват, докато на сцената не започнат да се роят призрачни двойници, двойници, които сменят на раменете си една и съща отрязана глава. Историята на буто е и история на само-инсценирането на двойниците на Тацуми Хиджиката. Именно моделът на (само)инсценирането е и отправна точка на нашата работа – в този спектакъл повече с биографичния материал и обвързването му с идеологията, отколкото с конкретните техники на буто като постепенно стабилизираща се художествена форма.

Тази година се навършват 60 години от първия буто-пърформанс Кинджики на Тацуми Хиджиката, вдъхновен от едноименния роман на Юкио Мишима... Какво провокира Хиджиката и неговият двойник и кои други пърформанси на Хиджиката са реконструирани в него? Защо избрахте точно тях?

На този етап се отказахме от идеята за (фантастична) реконструкция на конкретен спектакъл – а именно на фрагмента около Малдорор, Шориджо (Място за извърляне), включен в първата серия Танцов опит (1960), за който всъщност почти няма информация – идея, към която вероятно ще се върнем по-късно. В първата част на представлението са въведени няколко ключови представления освен Кинджики (1959), например Розов танц (1965); същевременно работим с материал от немногобройните филмирани представления – фрагменти от Розов танц или солата от късните представления Хосотан (1972) и Лятна буря (1973). В центъра на работата ни в момента обаче стои анархистичния политически манифест Хиджиката Тацуми и японския народ (1968), с който Хиджиката променя необратимо историята на танца, превръщайки го в политическа арена. Според нашия прочит това представление е директно инспирирано от книгата на Антонен Арто Хелиогабал или коронованият анархист, за която – както и за самия римски император – Хиджиката научава от текстове и преведени фрагменти на своя връстник, ментор и приятел, писателят Тацухико Шибусава. Представлението е манифестно: през революционната 1968-а Хиджиката се изправя пред японския народ, за да проповядва не само своята радикална естетика, но и радикалните си политически визии. Нека не забравяме, че подобни радикални визии, този път обаче консервативни, антипод на движението на 1968, отвеждат един от вдъхновителите на движението, Юкио Мишима до опита за преврат и последвалото сепуко.

От заниманията ни с това радикално представление идва и нашия изходен въпрос: възможно ли е все още радикално изкуство? Какво означава бунт на тялото? Необратимо провалена ли е идеята на 1968-а за политическа и художествена революция?

В Кинджики пърформанса през 59-а участва и живо пиле – да очакваме ли животни и техни превъплъщения и в Хиджиката и неговият двойник?

Така е, а Хиджиката е искал и прасе на сцена в Хиджиката Тацуми и японския народ. Въпросът с участието на животни и изобщо живи същества против волята им в художествен контекст е спорен и от етическа и от политическа гледна точка, които влизат в сложни отношения с естетическата. От друга страна, тъй като ние от много време говорим за контра-техники, тоест техники, които не са просто негативност на техниката – нейното разрушаване или дезорганизиране, а по-скоро изобретяването на невъобразими техники – техники за нови органи и нови тела, въобразявани и от Хиджиката, и от неговия учител Антонен Арто. Това вероятно е и причината поради която тези творци са били толкова важни за нас, без на всяка цена да се отъждествяваме с тяхната идеология или метод (които често ми изглеждат наивни или недостатъчно комплексни) или да следваме техните изразни средства. Между контра-техниките, които сме изследвали, са детските "инфантилни" техники (например детските техники на движение), или животинските техники (техниката не е притежание единствено на човека – това е всъщност една от темите на моите "Облаци"). При всички случаи мисля, че Леонид ще си запази правото на изненадващ отговор на този въпрос. Телата ни са обитавани от неподозирани двойници.

Една от последните ви книги носи заглавието Облаци. Философия на свободното тяло... каква е философията на Тялото в анкоку буто-пърформансите на Хиджиката?

Да, всъщност опитът за философия на тялото – или философия на метаморфозата, или философия на свободното тяло, беше определящ за моята философска работа в началото на този век. Разгърнах тази работа от книгата Тялото-метаморфоза (2007), книга, която посвети място на танца и пърформанса, през френските си книги Изменението на света и Метаморфозата и мига – Дезорганизация на живота (2009) до Облаци. Това, което ме интересува най-вече у Хиджиката е опитът за създаване на контра-техники – невъобразими техники, които разширяват не само експресивната потенция на тялото, но и формите на неговия опит. Ето защо съм съгласен с Хиджиката, че не може да има философия на буто: самото буто е философия.

Апропо, досега философията и изобщо академичните занимания с буто му налагат одежди, които са му тесни. Съпротивлявам се на този опит за свеждане на буто до пример на естетическа или философска идеология, поради което и говоря за две основни редукции на буто, тази в линията на последователите на Гротовски и тази в линията на последователите на Жил Дельоз.

Заедно с Хиджиката, ние си поставяме въпроса за бунта на тялото. Какво означава бунт на тялото? Интересува ни начинът, по който тялото винаги надскача себе си. Животът винаги изстъпва себе си. Тялото винаги изстъпва себе си: и в екстаза и болката, и в раждането, и в смъртта.

Тук е мястото да спомена и за една изненада, която подготвяме в рамките на софийската премиера на представлението – една нова книга, една "Тъмна поема" в отговор на "Тъмния танц" на Хиджиката. Тъмна поема, вдъхновена от хипнотичната работа на Хиджиката и с фотографа Ейко Хосое, но поемаща в своя посока: визуална тъмна поема, резултат на сътрудничеството ни с една от най-близките ни съмишленички от 10 години насам, фотографката Боряна Пандова.

В сценичното представяне на същата тази книга Облаци. Философия на свободното тяло участваше и философът Футоши Хошино, който отново има роля в Хиджиката и неговият двойник – свързани ли са двете участия, какво ги различава и с какво Футоши Хошино допринася за Хиджиката и неговият двойник и най-вече за бъдещото представяне на пърформанса в Токио през декември?

Общото е експериментирането с формата, която определям като сценична поема или театрална поема, както и, разбира се, приятелството ми с Футоши и с неговия учител, друг мой голям приятел, един от най-големите японски философи, Ясуо Кобаяши. Футоши не само участва в сценичното четене на "Облаци" заедно с актьорите Мария Панайотова, Емона Илиева, Валери Георгиев и Леонид Йовчев, но и негов текст, както и стихотворението на Кобаяши, включено като вложка във второто издание на "Облаци", бяха преплетени с моите фрагменти, четени н 4 езика – български, японски, френски, английски.

Всъщност с Футоши се запознах преди точно 10 години в Токио, когато изнасях лекции в ръководения от Кобаяши Център по философия на Токийския университет, в който по това време Футоши завършваше доктората си. Още тогава установих споделения ни интерес към авангардно изкуство и с изненада открих, че Футоши познава творчеството на някои от вдъхновяващите ме японски автори от експерименталната музикална, филмова и театрална сцена, което е доста голяма рядкост в академичните среди. Така че в някакъв смисъл настоящата ни съвместна работа сякаш е била предизвестена – тя е следствие на моя опит не за отказ от философията, а за продължаването ù в друго поле и с други средства.

Колкото до Хиджиката и неговия двойник, самата идея за тази работа беше резултат на желанието на Метеор да работи с японските ни приятели. При последното си гостуване в София преди две години Ясуо Кобаяши ни попита, полу на шега, дали би могъл да работи с Метеор и да се присъедини към групата. Всъщност желанието му да работим заедно в полето на театъра беше съвсем искрено. Това ни подтикна към опита да експериментираме с формата, която сме набелязали в други работи на Метеор, както и в работата ми с берлинския колектив Vierte Welt, свързана с постановката на моя текст Дъщерите на Пандора. Когато преди пет години с Ани и Лео работехме по Малдорор, имах идеята за виртуална реконструкция на един от най-ранните сценични фрагменти на Хиджиката и Оно, споменатия Място за изхвърляне, който явно се основава на легендарния текст на Лотреамон, но от който няма запазен никакъв архив и за който изобщо не се знае почти нищо дори в Япония; идеята ми беше да си въобразим как би изглеждал този спектакъл и следователно да осъществим фантастична реконструкция; идея, която споделих с Ясуо и Футоши. Постепенно идеята се разви към по-сложна форма, в която границата между фигурата на Хиджиката и неговите фантастични двойници, включително авторите и актьорите, се размиват, така в крайна сметка давайки манифестен израз на идеята ни за театър.

Личностите (Лъвкрафт, Хофман, Тацуми Хиджиката...), Героите на Метеор-театъра са герои от миналото... има ли съвременни герои, които ви интригуват?

Бодлер казва в студията си Художник на съвременния живот, че класическо става само това, което е било модерно в своето време. В нашия случай тези мрачни личности от миналото ни интересуват с това, че са експериментирали с радикални и несвоевременни форми на творчество, но и на съществуване. В този смисъл техният опит е не толкова модел за следване, колкото художествен материал за собствения ни опит да изследваме нови и поради това често рисковани форми. Разбира се, че има съвременни фигури, които са стигнали много далеч в този опит и които неизбежно ни вдъхновяват. За мен те са най-вече в полето на музиката. Усещането ми е, че в последното десетилетие театърът и сценичните изкуства влязоха в криза, след апогея на така наречената концептуална вълна, с която бях тясно свързан. Все пак все още ценя високо и си сътруднича с някои от творците, с които работех активно през миналото десетилетие – Джонатан Бъроуз, Тим Етчелс, Борис Шармац. Джонатан, чийто знаменит Наръчник на хореографа Метеор публикува във великолепен превод на Ани Васева, несъмнено е между съвременните "герои".

Да, заобикалят ни съвременни "герои", дори такива, които са непознати тук и сега или които са непознати никому, но които ни позволяват да вярваме във възможността за различен свят.

Миналата година Метеор отбеляза 10-годишен юбилей... след 10 години може ли да обобщим – Формата или Съдържанието е по-важно в Метеор-театъра?

Формата е неотделима от съдържанието. Автентичната форма има своя енергия, която произвежда комплексност. Всъщност целенасоченото търсене на нови възможности за театрална форма беше основна ос на съвместната ни работа през тези десет години. Тези форми са често на ръба на конвенционалното разбиране на театралното, но те се основават на една "силна" идея за театър: например работата с хор и вокални структури, която определяхме като театрална оратория, работата със семантични жестове или "физикализирането" на езика, тоест работата с езика като материя. която не само подсилва експресивната форма, но и постига радикализация на семантиката – едно по-радикално "съдържание". Докато темите ни, "съдържанието" е несъмнено по-трудно "контролируемо". Всъщност на тази основа възникна и Метеор – откриването на ранните текстове на Ани, писани преди близо две десетилетия, в тийнейджърска възраст – Пиеса за умиране, Болен и няколко други, непоставяни текста, които се оказаха много близки на тогавашната ми работа около философията на тялото. Това беше началото на тази странна творческа симбиоза, в която Метеор постепенно се превърна със срещата с Лео и Пепи, Петър Генков, а след това с всички по-млади актьори, художници и сценографи на Метеор.

И последно, да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Да мислиш. Но да не мислиш толкова дали "посланието" ти ще бъде чуто. Да бъдеш честен към намеренията си и да удържиш отговорността на формата и залозите, както и изискванията, които тя поставя. Необходима е безотговорна отговорност.

Хиджиката и неговият двойник танцуват на:

30 октомври – 19:30, Културен център на Софийски университет (Театрална зала, Ректорат) | 17:00, Лекция-разговор с Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев на тема "Радикален опит и перформативни контратехники: Тацуми Хиджиката и началото на "буто"

31 октомври – 19:30, Дом на киното

Хиджиката, самураят от Севера | 12 април – 19:30, Дом на киното

Хиджиката, самураят от Севера | 23 април, Първо студио на БНР Пловдив, 19:00

Кадзе е една от японските думи 風 за вятър, а когато става дума за проект на сдружението за алтернативни театрални форми и експерименти Метеор, то веднага започват да навяват асоциации с наследството на японския култ хореограф и създател на Анкоку Буто жанра Тацуми Хиджиката. Да, става дума за есето Кадзе Дарума, взело името си от този специфичен вятър, духащ и в родното място на Хиджиката, а след като Метеор разказа своята Дарума версия за не/случайността и късмета, сега (на 13 юни в кино Люмиер) следва Кадзе, втората част от своеобразна видеотрилогия, където човешкото тяло живее на ръба между Живота и Смъртта...

Какво?

Вечният мит за Орфей и Евридика среща Кадзе Дарума теорията на Тацуми Хиджиката за отношенията на човешкото тяло с отвъдния свят в един времеви-огледален лабиринт, където има място за преследване на/от призраци, има място за ветрове, които те отвяват към Не/очакваното, Не/познатото, Не/възможното...

Кой?

Започнало като представление със солидни видео елементи Кадзе добива завършен вид на арт филм под режисурата на Ани Васева, камерата на Иван Николов, звуковата среда на Кристоф Печанац и Ангел Симитчиев, и с участието на Леонид Йовчев, Катрин Методиева, Мария Панайотова, Емона Илиева, Галин Попов, Борис Делчев, Иван Николов, Михаил Жекунов, Михаела Люцканова, Боян Манчев, Светлана Янчева и... Пипи...

Кога & Къде? – 13 юни | кино Люмиер, 19:30

Защо?

Защото "се връщаме там, където не сме знаели, че можем и искаме да отидем"...