"Ако наистина възниква нещо ей така, отникъде – каза най-сетне Букка, – значи всичко на този свят е възможно и ние наистина можем да станем велики хора, но трябва и да имаме велики мисли, а за тях нямаме семена." ще каже Букка Сангама, вторият цар на митичния град-царство Биснага, покълнало от магични семена в новия роман Градът на победата от Салман Рушди, сякаш за да намигне, че великите мисли "покълват" от чудотворни книги... Да, петнадесетият роман (в откъса по-долу) от Рушди приема формата на мистичен древноиндийски епос, само за да пренапише сатирично историята на Индия (което, така или иначе, се случва, ако следите отблизо новинарските хроники от страната)... Да, Салман се завръща в "своята" Индия, която хем прилича на онази от Родените в полунощ, хем коренно се различава от нея... Тази Индия, в която богинята, вселила се в тялото на дете, Пампа Кампана носи образа на чудотворието (от "нейните" вълшебни семена покълва града-царство Биснага) и символа за равноправието на жените в един патриархален свят (има и доста исторически препратки, следете Историята) в продължение на 247 години (колкото живее Пампа Кампана)... Тази Индия, която "може да служи както на мира, така и на войната"...
2
След като пристигнали на определеното място и разпръснали семената – с огромно недоумение и плаха надежда – двамата братя Сангама се покатерили на върха на високо възвишение от огромни канари и бодливи храсти, които раздрали дрехите им, и седнали в късния следобед да чакат и да наблюдават. След повече от час забелязали, че въздухът започва да трепти като в най-горещите часове на най-горещите дни, и сетне пред изумените им погледи чудодейно започнал да се оформя град: каменните постройки на централната му част изникнали от каменистата почва заедно с внушителния царски дворец и първия голям храм. (Храмът завинаги останал известен в историята като Подземния храм, защото се появил изпод земята, а също и като Маймунския храм, защото от мига на появата му в него гъмжало от дългоопашати сиви маймуни от породата Hanuman langur, които си подвиквали една на друга и дрънчали с многобройните звънчета, а и защото до портата на храма се издигала статуя на бог Хануман.) Появили се тези и още много други сгради, обгърнати от древно величие и обърнати към двореца и Царския квартал, който се простирал в далечния край на дългата търговска улица. В покрайнините на града скромно изникнали и жилищата на обикновените хора, изградени от кирпич, дърво или изсъхнала кравешка тор.
*
(Бележка за маймуните: Полезно е да отбележим, че маймуните ще играят важна роля. в историята на Пампа Кампана. Още в първите стихове върху страниците пада сянката на могъщия бог Хануман, а неговата сила и смелост са главните особености на Биснага, реалния приемник на легендарното царство Кишкиндха. Впоследствие обаче ще се изправим пред други маймуни, зли същества. Но да не изпреварваме събитията. Просто отбелязваме дуалистичната, бинарна същина на мотива с маймуните в това произведение.)
*
В онези първи мигове градът все още не бил жив. Той се разраснал в сянката на голите скалисти възвишения и приличал на бляскаво космополитно селище, напуснато от жителите си. Богатите имения с каменни основи и изискани постройки от тухли и дърво с множество колонади нямали обитатели, покритите сергии на пазара били празни и очаквали появата на цветари, месари, шивачи, търговци на вино и зъболечители; в квартала на червените фенери имало бордеи, но още нямало блудници. Реката течала бурно между бреговете в очакване на перачите и перачките да се заемат със своята работа и да настане оживление, което да изпълни това място със смисъл. В Царския квартал огромният Дворец на слоновете с неговите единайсет арки очаквал своите обитатели с дълги бивни и солидни изпражнения.
Животът започвал и стотици – не, хиляди – мъже и жени се появили от кафявата земя, отърсили дрехите си от пръстта и се стекли в града във вечерния бриз. Улични кучета и мършави крави също започнали да се шляят по улиците, дърветата се раззеленили и разцъфнали, в небето кръжали папагали и гарвани. На брега на реката заработили перачите, слоновете затръбили в своята внушителна обител, а на портата на Царския квартал застанали стражи – и то жени! Край крепостните стени на града се появил военен лагер, внушителна военна база със страховита многохилядна войска от хиляди току-що дошли на бял свят хора, снабдени с подрънкващи брони и оръжия, а също слонове, камили, коне и обсадна техника: тарани, требушети и други подобни.
– Сигурно така се чувстват боговете – казал на брат си Букка Сангама с треперещ глас. – Такова творение е по силите само на боговете.
– Сега трябва ние да станем богове и хората да ни се кланят – отвърнал Хукка и вдигнал поглед към небето. – Ей там, виждаш ли, това е нашият баща Луната.
– Не – поклатил глава Букка. – Няма да ни се получи.
– Великият Лунен бог, нашият предтеча – започнал да си измисля Хукка, – имал син на име Будха. По-късно, след няколко поколения, в рода ни се появил царят потомък на Лунната династия. Пуруравас. Така се казвал. Той имал двама синове, Яду и Турвасу. Някои твърдят, че синовете били петима, но според мен двама са предостатъчно. А ние сме синове на синовете на Яду. Следователно сме потомци на славната Лунна династия като великия воин Арджуна от епоса "Махабхарата" и дори като бог Кришна.
– И ние сме петима – казал Букка. – Петима Сангама като петимата синове на Лунния цар: Хукка, Букка, Пукка, Чукка и Дев.
– Може би, но според мен двама са достатъчно – настоя Хукка. – Братята ни не са благородни хора. Те са непочтени. Недостойни. Но ти имаш право, трябва да решим какво да правим с тях.
– Хайде да идем да разгледаме двореца – предложил Букка. – Дано вече да има много слуги и готвачи, не само празни стаи. И дано леглата да са меки като облаци, а в женското крило да ни очакват невиждано красиви съпруги. Трябва да празнуваме. Вече не сме пастири.
– Но кравите остават важни за нас – подчертал Хукка.
– Имаш предвид метафорично, нали? – попитал Букка. – Защото не възнамерявам да доя крави.
– Да – отвърнал Хукка Сангама. – Разбира се, че метафорично.
Двамата се умълчали за известно време, обзети от благоговение пред творението си.
– Ако наистина възниква нещо ей така, отникъде – каза най-сетне Букка, – значи всичко на този свят е възможно и ние наистина можем да станем велики хора, но трябва и да имаме велики мисли, а за тях нямаме семена.
Мислите на Хукка се насочили в друга посока.
– Ако можем да отглеждаме хора като тапиока – разсъждавал той, – няма да има значение колко войници губим в битка, защото на тяхно място ще се появят много други, а ние ще бъдем непобедими и ще завладеем целия свят. Тези няколко хиляди са само началото. Ще отгледаме хиляди жители, може би дори милион, а също и един милион войници. Останаха ни много семена. Не сме използвали и половината от чувалчето.
Букка се замислил за Пампа Кампана.
– Тя много говори за мир, но ако наистина иска мир, защо ни накара да създадем тази армия? – питал се той. – Мир ли иска всъщност, или копнее за мъст? За отмъщение заради смъртта на майка си.
– Вече зависи от нас – отговорил Хукка. – Войската може да служи както на мира, така и на войната...
Градът на победата (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 392 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
