"Така работи мозъкът ми, такива свободни асоциации е свикнал да прави." ще каже Салман Рушди в мемоарната си книга Нож: Размисли след опит за убийство (в откъса по-долу), докато философски се опитва да осмисли причините зад покушението срещу него от 12 август 2022... Но именно това правят вечните писатели, нали – асоциации, които да осмислят Света/Хаоса, в който съществуваме; асоциации, които да преосмислят Историите/Животите, които обитаваме... Асоциации, които обясняват Днешния ден, за да има Утрешен... защото, в противен случай, както казва самият Рушди: "В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време."...
Из Част първа: Ангелът на смъртта
Градчето Шътокуа носи името на езеро Шътокуа, на чийто бряг се намира. "Шътокуа" е дума от езика ери, който говори племето ери, но и езикът, и носителите му вече не съществуват, затова значението на думата не е ясно. Възможно е да бъде "две мокасини", но има вероятност да бъде и "торба, привързана в средата", или пък нещо напълно различно. Може да бъде описание на формата на езерото, а може и да не е. Някои неща се губят в миналото, където всички ще се озовем, повечето от нас – забравени.
За пръв път думата ми попадна през 1974 година, приблизително по времето, когато завършвах първия си роман. Беше в текста на култовия и сензационен роман от онази година "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт М. Пърсиг. Не помня подробно текста – не се интересувам нито от мотоциклети, нито от дзен будизъм, – но помня колко ми хареса тази странна дума и колко ми хареса идеята за срещи със същото название, на които се обсъждат идеи в атмосфера на толерантност, откритост и свобода. В края на ХIХ и началото на ХХ век Движението "Шътокуа" тръгва от езерното градче и се разпространява в цяла Америка, а Тиодор Рузвелт го определя като "най-американското нещо в Америка".
Веднъж вече бях говорил в Шътокуа, дванайсет години по-рано, през август 2010-а. Добре помнех уютната и уединена атмосфера на амфитеатралната зала на Институт "Шътокуа", чистите и спретнати околни улици между редиците дървета. (За моя изненада обаче, оказа се друга амфитеатрална зала. През 2017 година старата била съборена и издигната наново.) В идиличната общност на Института се събираха белокоси личности с либерални разбирания, живееха в удобни дървени къщи, които не чувстваха необходимост да заключват. Времето, прекарано там, бе като връщане назад във времето, в един по-древен и по-невинен свят, какъвто може да съществува само в мечтите.
В последната невинна нощ, тази на 11 август, аз застанах сам пред пансиона за гости и съзерцавах пълната Луна, която осветяваше ярко езерото. Стоях, обгърнат от нощния мрак, само аз и Луната. В романа ми "Град на победата" първият цар на империята Биснага в Южна Индия, претендира, че е потомък на бога на Луната, и свързва себе си с Лунната династия, към която принадлежи бог Кришна, и могъщият като Ахил индийски воин Арджуна от епоса "Махабхарата". Допадаше ми идеята, че вместо земляни, които отиват на Луната, неясно защо кръстен "Аполо" на гръцкия бог на Слънцето, лунните божества са се спуснали от спътника на Земята. Постоях на лунната светлина и оставих мислите си да се залутат към лунни теми. Замислих се за апокрифната история как Нийл Армстронг стъпил на Луната и промълвил: "Късмет, господин Горски", защото като момче в Охайо бил чувал съседите си да се карат заради желанието на господин Г. за фелацио. "Когато момчето на съседите се качи на Луната, тогава ще получиш фелацио", отговорила госпожа Горски. За жалост, историята не е вярна, но приятелката ми Алегра Хюстън е направила забавен филм по нея.
Замислих се и за разказа "Разстоянието до Луната" от сборника "Космически комедии" на Итало Калвино за времето, когато Луната се намирала много по-близо до Земята, отколкото е сега, и влюбените можели да отскачат дотам на романтични лунни срещи. Спомних си и за анимационното филмче на Текс Ейвъри "Били Бой", в което едно козле изяло Луната.
Така работи мозъкът ми, такива свободни асоциации е свикнал да прави.
Накрая си спомних и четиринайсетминутния ням филм на Жорж Мелиес "Пътешествие до Луната", ранна кинокласика от 1902 година за първите хора, стигнали до Луната, които пътували в капсула с формата на куршум, изстреляна от невероятно дълго оръдие, били облечени с цилиндри и фракове, и носели чадъри. Това и прочутият момент от филма – кацането на Луната. Докато си припомнях кадъра, в който космическият кораб ранява дясното око на Луната, не подозирах какво готви съдбата на следващата сутрин за моето дясно око.
Сега, обърнал поглед назад, виждам един щастлив човек – аз, – който стои окъпан в лунна светлина в онзи августовски четвъртък вечерта. Щастлив е, защото пейзажът е красив и защото мъжът е влюбен; а и понеже е завършил романа си – тъкмо е направил и последната стъпка, прегледал е окончателната коректура, а първите му читатели са реагирали въодушевено. Животът му е хубав. Ние обаче знаем онова, което той не знае. Знаем, че този щастлив човек до езерото се намира под смъртна опасност. Той няма представа и затова ние се страхуваме още повече за него.
Литературният похват се нарича "предусещане". Един от най-прочутите примери е началото на романа "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел..." Когато ние, читателите, сме наясно с нещо, което героят не би могъл да знае, но няма и как да го предупредим. Бягай, Ане Франк, утре ще те намерят в твоето скривалище. Замисля ли се за онази безгрижна нощ, над паметта ми се спуска сянката на бъдещето. Ала не мога да се предупредя. Твърде късно е за това. Мога просто да разкажа историята.
Един мъж сам в мрака, без да подозира за опасността, която вече го дебне съвсем наблизо.
Един мъж, който си ляга. А на сутринта животът му ще се промени.
Клетият несретник, нищо не подозира. Той спи.
Бъдещето се втурва към него, докато той спи.
Странното е обаче, че всъщност се връща миналото, собственото ми минало се втурва към мен, не някой присънил се гладиатор, а маскиран мъж с нож в ръка, който се опитва да изпълни смъртна присъда отпреди десетилетия. В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време.
Това е клетката, в която ножът искаше да ме натика. Не бъдещето. Призрачното минало, което се мъчеше да ме завлече назад във времето.
Защо не се съпротивлявах? Защо не побегнах? Стърчах на мястото си като пинята и го оставих да ме удря. Толкова ли бях безсилен, та не можех да направя дори нищожен опит да се защитя? Такъв фаталист ли бях настроен, че бях готов да се предам на убиеца си?
Защо не действах? Други хора, мои близки и приятели, се опитаха да ми отговорят на този въпрос. "Тогава беше на седемдесет и пет години. А той на двайсети четири. Не би могъл да го надвиеш." "Сигурно си изпаднал в шок още преди той да стигне до теб." "Какво трябваше да направиш? Той е тичал по-бързо от теб, а ти не си бил въоръжен." И многократно: "Къде беше охраната, по дяволите?".
Наистина не знам какво да мисля и как да отговоря. Понякога се чувствам неловко, дори се срамувам, от неспособността си да се отбранявам. В други дни се укорявам: не ставай глупав, какво си въобразяваш, че би могъл да сториш? Това е най-доброто обяснение за бездействието ми, до което съм стигнал засега: мишените на насилието преживяват криза, докато осъзнават реалността. Ученици в училище, хората в една синагога, купувачите в един супермаркет, човек на сцената на амфитеатър – те всички, така да се каже, битуват в стабилна представа за света. Училището е място, където получаваш образование. Синагогата е свято място. В супермаркета пазаруваш. Сцената е място, където изпълняваш нещо. Това е рамката, в която те се виждат.
Насилието разбива тази представа на пух и прах. Изведнъж тези хора вече не знаят правилата – какво да кажеш, как да се държиш, какви избори да направиш. Вече не познават формата на обектите. Действителността се разпада, изместена от неразбираемото. Страх, паника, парализа надмогват рационалната мисъл. Невъзможно става да "мислиш рационално", защото в присъствието на насилието хората изгубват понятие какво точно представлява "рационалното мислене". Те – ние – се дестабилизираме, дори стигаме до умопомрачение. Мозъкът ни вече не знае как да функционира.
В онази красива сутрин сред приятната обстановка насилието ме връхлетя и моята действителност рухна. Може би не е толкова чудно, за няколкото секунди, с които разполагах, аз не знаех какво да правя.
Нож: Размисли след опит за убийство (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 22 лева) е в книжарниците