Ако сте присъствали на срещата с Херман Кох през 2018-а, то сте наясно с особеното му (и заразително) чувство за хумор, както знаете и че повечето му творения намигват към действителни случки, събития и фина автофикция... Затова сте наясно, че последния му (засега) роман, миналогодишният И за това ли ще пишеш книга? (откъсът по-долу) е ярко олицетворение на всичко споменато, както много добре знаете, че една летална диагноза през очите на Кох веднага се превръща в ода на радостта от Живота ("Тук съм и телом, и духом")... Или както Херман в типичния си стил ще каже: "Прекомерната енергия води до твърде дебели книги, половината от които са излишни"...
В The New Yorker попаднах на статия, която твърдеше, че едно време всички писатели са били алкохолици. В наши дни, допълваше авторът, пристрастяването към алкохола било заменено от пристрастяване към бягането. Имаше нещо вярно в статията, съгласен бях с тезата.
Замислих се за най-известния бегач сред писателите, за Харуки Мураками. В "За какво говоря, когато говоря за бягането" Мураками, който всеки ден, щом приключи с писането, излиза да протича десет километра, казва, че веднъж решил да се запише на сто и няколко километров ултрамаратон в Гърция, на Пелопонес.
"През последните петдесет километра не мислех за друго – признава той – освен за двете леденостудени бири, които щях да обърна, щом додрапам до финала."
Бягането е един вид отложен алкохолизъм. В крайна сметка и алкохоликът е човек, който се въздържа за известно време. Това "известно време" може да варира от няколко часа – колкото отнема един ултрамаратон – до няколко десетилетия. Едно е сигурно – все някой ден ще започне наново. Не като сръбне предпазливо глътка вино, а като излочи наведнъж цяло шише водка. Ще изпита вина, но и огромно облекчение. Човек не бива да допуска алкохолът да го затрие, но животът с няколко чашки на ден е малко по-хубав.
– Нямам нужда от алкохол – твърди бившият пияч. – Хич не ми и липсва.
Две седмици по-късно случайно минавам покрай дома му, докато се опитва да натика в контейнера за стъкло две торби наведнъж. Щом ме забелязва, онзи се разсмива гръмко. Едва сега виждам, че не се държи на краката си.
– Жената я няма тоя уикенд – уведомява ме той с удебелен език, без дори да съм го питал. – Реших да го отпразнувам. От понеделник пак съм на газирана вода.
Но има и такива, които стискат. И след двайсет години те могат да бъдат видени по партита с чаша портокалов сок в ръка, докато се перчат важно, сякаш са нещо повече от шумната пияна тълпа.
– Никакъв проблем не ми е – повтарят. – Сериозно, въобще не ми липсва.
Междувременно обаче новината му е остаряла, не ни вълнува особено, само се преструваме, че слушаме, забравяме да кимаме с възхита. Преди всичко забравяме да се срамуваме от собствената си слабост. Стискаме в ръка пълната още бутилка бира – четвъртата или петата за вечерта – и отпиваме мъчително бавно или твърде жадно, изливаме я в гърлото си пред очите на въздържателя. После обърсваме устни с опакото на ръката си, аха да изпуснем оригня.
– Какво блаженство само! – въздъхваме от дъното на душата си.
При мен алкохолът винаги е бил на първо място визуален стимул. Виждам някого с бира в изящна чаша със столче, всичко е перфектно, съотношението между течността и пяната е съвсем както трябва, пяната още не се е стопила. Не съм седнал, а вече знам какво ще поръчам – от същата чаша, в същото перфектно съотношение, леденостудена чаша бира, огрявана от слънцето.
Това усещане ме спохожда и когато съгледам шот водка, чаша уиски без лед, джин с тоник. Видя ли някой да пие, допива ми се и на мен. Не съм го изпитвал единствено с червено вино. Който пие червено вино просто ей така, а не като притурка към храната, не е разбрал урока. С хората, които се напиват с вино, човек трябва да има едно наум. Пиянството им продължава дълго, устните им посиняват, зъбите им се оцветяват, дори не се налага да се оригват, защото киселият дъх, който се надига от стомаха им, се надушва отдалеч. Клепачите им се спускат, някой трябва да ги завлачи до леглото или да ги сложи да полегнат на дивана. Трудно е да се отърве човек от пиячите на вино, не е рядкост на сутринта още да дремят на дивана.
Допивам си бирата и се вглеждам във въздържателя. Нещо май се случва в мозъка му. Някакъв проблясък. Спомен за времето, в което е намирал леденостудената бира за най-изкусителното нещо на света. Вероятно още вярва, че е така, но е врътнал ключа на тази част от мозъка си.
Моят събеседник се вглежда в изпразнената бутилка в ръката ми. Може би с този свой поглед се опитва да изрази съчувствие. "И толкова ли ти беше нужна? Я ме виж мен. Вече съм над тези неща."
Трагичното във въздържателя, който по-рано е бил доволен пияч, е, че с изтриването на алкохола от ума, с врътването на ключа на веселия живот той изтрива и друго, врътва ключа на още неща. Налага му се да слуша едни и същи комплименти: "Колко добре изглеждаш! Ти май сериозно си отслабнал!".
Питам се кой не би предпочел да изглежда зле, но от време на време да си взима по някоя бира от хладилника. Истински трагичният въздържател обаче е онзи, който и след спирането на алкохола продължава да изглежда зле. Не се вталява, видът му е по-окаян и отпреди раздялата с алкохола. От стреса е. Да си е въздържател, си е стресово.
– А как стои въпросът с алкохола? – подпитах доктор Франкен, щом получих диагнозата. Той се поинтересува колко пия. Казах му истината, не половинчатата истина, в която алкохоликът вади от сметките някоя и друга чашка, не, казах му за трите бири и трите водки на ден, от които се нуждаех, за да водя що-горе нормален живот.
През безкрайно точещите се секунди, в които чаках да ми отговори, мислех за едно-единствено нещо: как ако каже, че от днес нататък алкохолът е табу, ще спазя заръката му. Как няма да шмекерувам. Без "по едно малко" на рождени дни или погребения. Пълно въздържание. Щях да обърна нова страница в живота си. Страница, която, ако трябва да съм откровен, очаквах с любопитство. Без съмнение щях да отслабна. Хората щяха да ми правят комплименти за външния вид. Щях да се събуждам винаги свеж и пълен с енергия. Поне така твърдят въздържателите.
– И писането те държи бодър – беше подметнал веднъж един мой колега. – Много по-енергичен си, много по-издръжлив.
Аз обаче не исках да съм по-енергичен, по-издръжлив пък – съвсем. Вярвах в просъницата, в мъглата, която се надига бавно, оцветява хоризонта в розово и разбулва изгряващото слънце. Прекомерната енергия води до твърде дебели книги, половината от които са излишни.
Но аз щях да се справя, щях да уверя доктор Франкен с ръка на сърце, че ще забравя за бирата и водката. Забраната си е забрана – толкова е просто. Ограда с табела "Достъп забранен" и здрав катинар на входа. Не бих се опитвал да прескоча ограждението.
– Живей си както си живял досега, няма нужда от промени – каза той. – Най-лошото нещо е стресът. Рязкото спиране на алкохола ще ти докара стрес. А той е по-вреден за общото ти състояние от няколкото чашки дневно. При мен са идвали хора, които са били направо оранжеви от преяждане с моркови. Не бива така. Недей.
По-късно изчетох листовките на лекарствата. Във всички тях пишеше: "Умерена консумация на алкохол". Умерената консумация беше относително нещо, оставена беше на здравия разум на консумиращия. "А моето отдавна не може да се нарече умерено" – казах си аз след третия джин с тоник и не си поръчах четвърти. При следващото си посещение при доктор Франкен повдигнах въпроса за количеството.
– Ами какво да ти кажа – започна той. – Препоръчително е консумацията на алкохол да е умерена. Но всеки сам си решава каква му е мярката.
И за това ли ще пишеш книга? (превод Мария Енчева, корица Стефан Касъров, 276 стр, цена 24 лева / 12,27 €) е в книжарниците
