Тик-так, тик-так... да, след като скочи утопично с Пумпал в Бъдещето, сега Владислав Тодоров се завръща ноар-стилистично и жанрово в Миналото, някъде там преди Дзифт и Цинкограф, за да създаде дистопия в миналото (брандирана като алт-исторически роман) – да, Адската машина на щастието (новият му роман в два откъса по-долу) пренарежда пъзела и историческия ход на времето, метаморфозира социално-политическия контекст, за да настрои адската машина на Дистопията, в която има място за диктатури, за атентати, за фиксидеи и радикализация, за анархо-терористичната организация Оръдия на хаоса, за статистици, потопени в гротеска амбианс и... за поуки, които да вдишаме... защото когато е намесено "брутното щастие на народите", нали знаете: "Невежеството ражда самомнение, знанието – печал."...
ПЪРВИ ВОСЪЧЕН ЦИЛИНДЪР
Да ви помоля за чаша вода, господине? Потя се здравата и гърлото ми съхне... Благодаря... Да ви попитам нещо... Нали восъчният цилиндър, дето се върти, няма да се стопи от жегата, записът да се затрие и после да трябва да повтарям, мразя да повтарям. Няма, казвате, слава богу! Да започваме тогава.
#
Небето над града беше с цвят на нар. Цикадите стържеха оглушително в ритъма на пулсиращата мараня. Слънцето беше в апогея си, напичайки медните покриви на Улпиа Сердика с металургична интензивност.
Следобедът течеше бавно като река от разтопен асфалт. Въздухът, необикновено гъст и тежък за пролетен ден като този, лепнеше по кожата. В тази палеща сероводородна влага на човек му трябваха химически хриле вместо дроб, за да си поеме дъх.
Бях седнал на желязна пейка под дебела сянка и с премрежен поглед съзерцавах жълтия площад с ар деко павета, на който се редяха Магнаурската библиотека и трите храма на монотеизма – базиликата "Свети Крал", синагогата и джамията, чието минаре пореше с връх натежалото небе.
Внушителен фонтан-мемориал се издигаше в центъра на площада – един разцепен череп от черен гранит в памет на именит строител на новата румелийска държава, посечен на това място от Оръдия на хаоса.
Като безмълвен свидетел на края на света, обвит от хипнотична празнота, корпусът на базиликата "Свети Крал" наподобяваше гръден кош, чийто последен дъх сякаш бе застинал в монумент – дълбока вкаменена въздишка, отвътре куха. Тук преди много лета православната прамайка ме беше покръстила тайно.
Наблюдавайки този величествен архитектурен ансамбъл, изобразил поривите на воюващи цивилизации, се почувствах, как да кажа, призван. В краката ми се търкаляше барутното буре на стария континент, докато аз държах в ръцете си тлеещия му фитил. Тогава работех в каталога в Магнаурската библиотека и същевременно учех статистика в Свободния университет. Мислех се за иконоборец, което обяснява интересите ми. Главният библиотекар на Константинополския лицей за мъртви езици ме запали по науката на големите числа. Той проповядваше статистика, вярвайки че математизацията на световните човешки маси ще ги отърве от лапите на мизерията. Само статистическият подход към човечеството можеше според него да спаси крехките мислещи тръстики, разлюлени в блатата на живота. Беше убеден, че статистиката може безгранично да уедрява брутното щастие на народите. Брутното, това беше думата.
Вярата не е грях, дори да е погрешна.
По залез-слънце поемах обратно към къщи. Пътят ми минаваше покрай "Стробоскопа", така наричаха кварталното ни кино. Пред него обикновено просеха гаврошчета. Купувах им билети за кино, за да ги измъкна от улицата – поне за малко. Стараех се да бъда щедър, макар да знаех, че щедростта подхранва мизерията.
Живеех в една квадратна дупка на приземния етаж на бивш склад на Сточна гара. Инвентарът на квадрата беше беден, бих казал аскетичен – изкорубена пружина, закрепена върху тухли за легло, очукан меден леген за мивка, газена лампа, кофа за боклук и пукната чугунена печка със смачкан кюнец. Горях основно отпадъци, автомобилни гуми и парцали. Коминът обаче не теглеше добре, връщаше, което задушаваше огъня в печката и тя бълваше дим в стаята. Стенен часовник с ютия наместо махало украсяваше зазидания прозорец в квадрата – символ на моя суспендиран хронотоп.
В коридора имаше клекало, снабдено с отомански ибрик на верига. В отходните канали се въдеха плъхове, които само чакаха да заспя, за да започнат да се ръфат, плющейки със сатанински опашки по ламаринената кофа за боклук.
Моля да ме извините за криволичещия ми разказ, господине. Нищо на този свят не е право. Всичко в него е криво. Правите линии са оптическа измама. Ако се загледаш дълго в тях, те започват да се кривят, да се сливат и пресичат, да губят краищата си в мрачните гърди на Космоса.
Но нека се върна към онзи следобед, когато слънцето бавно захождаше, а погледът ми се щураше сред разноликата тълпа. Младежи бяха насядали на зелената площ около фонтана, други излизаха от библиотеката с изтекли от четене очи.
Изневиделица момиче на ролкови кънки с бледо като платно лице и крехко тяло, увито в черни воали, влетя в полезрението ми. Това късо подстригано ефирно създание започна да танцува около фонтана с разцепения череп на държавника герой. Внезапно застина и хвърли във водата тесте карти за игра. Извади бутилка със синкава течност и се заля с нея. Вдигна високо ръцете си, в тях блесна искра, дланите ѝ пламнаха и крехката ѝ фигура лумна като факла. После се втурна напред с кънките и влетя в джамията като горящо кълбо, всявайки паника сред поклонниците.
В този момент до мен достигна гърлено стенание. Обърнах поглед настрани и видях странно момиче да седи на съседната пейка. Атлетичното ѝ тяло потръпна при вида на самозапалилата се танцьорка, сякаш струна се скъса в него. Непознатата носеше сърповидна стоманена обица, която лъщеше ослепително на слънцето. С порцелановия си блясък очите ѝ изглеждаха термично втвърдени. Косата ѝ беше късо и грубо подстригана, по-скоро скълцана.
Излизайки от шока, аз се спуснах надолу и приближих фонтана. Извадих от водата една от картите за игра и застинах поразен. Картата изобразяваше разярен башибозук на кон да изнасилва мома християнка. Погледът ми, като мокро куче, се опита да се отръска от изображението, белязано от крещяща анатомия.
На следващия ден вестниците отразиха събитието като трагичен протест срещу изнасилванията, съпровождащи безкрайните войни и кървави междуособици на новоосвободените народи на разпадаща се Отомания. Маркиз Зибен, прословут виенски литограф, произвеждаше и снабдяваше окопите на всички воюващи страни с порнографска еротика, която правеше победата над врага да се преживява като сексуално надмощие. Ерос и Марс се бяха съюзили в окопна игра на карти.
"Война и блудство!" провикнал се Терсит, най-грозният и развратен воин на античността – плазмодият на Троянската война.
#
Понеже властите не можаха да идентифицират самоубийцата и никой не бе поискал да прибере тленните ѝ останки, те щяха да бъде погребани в общ гроб на Грънчаревата нива в покрайнините на града. Реших да отида.
Из главата СПЪТНИЦИ ВЪВ ВЛАКА
Нощният влак за Одесос напредваше тромаво по виещи се релси в мрачно планинско ждрело и надуваше свирка при влизане във всеки тунел, подплашвайки прилепите, които излитаха оттам на готически ята.
Железницата кашляше лошо. Облаци от сажди почерняха диска на залязващото слънце. Светът мързеливо гаснеше в мръсните прозорци на влака, през които едва се процеждаше залезът.
Само безразсъдните пътуваха с влак в тази нощ. По комюнике на Оръдия на хаоса в страната се очакваше терорист да взриви случаен влак в незнаен тунел.
Купето, обляно от дежурна синкава светлина, приличаше на рококо будоар, обзаведен с опърпани седалки от лилав плюш с дъх на сперма и лакерда.
Млад мъж с обръсната глава и набола брада по изпитото лице, орлов нос и суров поглед, страстни устни, чатал на ездач и рамене на гребец беше седнал сякаш на тръни в ъгъла до прозореца. Облечен бе в тесни кожени панталони, ловни ботуши, черен шлифер до петите и червена бандана на врата. Лявата му ръка бе пъхната в джоба на шлифера, все едно търсеше опора в него. На масичката под прозореца лежеше пакет, голям колкото кутия за шапки.
Локомотивът изпъшка тежко и влаковата композиция спря със зловещо скърцане на малка гара, заседнала в гърловината на тъмен тунел. Младият мъж се надигна в опита си да отвори прозореца с дясната си ръка, но внезапното спиране на влака го накара да загуби равновесие и той с присвити от болка очи се свлече на седалката. Влакът наду свирка, изпусна пара и лека-полека взе да набира скорост, навлизайки в тунела.
В този момент вратата се отвори и в купето бавно се нанесе странен на вид човек с месесто лице, поразено от неясна кожна болест и заобиколено от дълги рошави бакенбарди. На главата му – кривнато износено филцово бомбе. От малкото джобче на сакото му стърчаха няколко пури, криви и те. Тъмният субект носеше стара ожулена чанта "Гладстоун" и масивен бастун с дръжка, изобразяваща жаба от слонова кост.
Очите му – тигрови, чието хищно съсредоточие контрастираше на целия му иначе небрежен вид.
Непознатият се настани удобно на отсрещната страна до прозореца, развинти главата на бастуна си, извади оттам шишенце с абсент и отпи едра глътка от него. После огледа грубо младежа и каза заповедно:
– Кротко, малкият. Седи и мирувай. – Внезапно, сменяйки тона, той продължи грижовно, като гледаше изпитателно младежа: – И защо ти трябваше да си обелиш главата, синко? И какво ни казваш с това облекло, сякаш си го купил втора употреба за нелегална сгледа? – Мъжът пусна ехидна усмивка, която застина на лицето му.
– Да не си някой студент по статистика, пътуващ инкогнито, нагиздена жива бомба с мокър фитил или – врътна ехидно очи той – просто откачалка от пирографския техникум?
Тонът на непознатия бе любезно подигравателен и обърка младежа. Очевидно той се забавляваше за негова сметка. На младия мъж не му беше до това да разменя куци остроумия със случаен идиот в нощен влак. Стана решително и каза:
– С ваше позволение, драги ми господине, отивам да пикая.
– Ама, разбира се! Междувременно аз ще се заема с опазването на... Нали това тук е... – непознатият побутна с бастуна кутията на масичката – вашата адска машина?
– Това е, което е, и то не ви засяга – отговори смутено младият мъж.
– Засяга ме, и то как. Повишава ми рязко фоновата тревога. Дали няма да се взриви в лицето ми, докато вие се изтакате, и да ми избие виенската стоматология? – любителят на абсент намигна многократно.
– Врели-некипели, господине!
– М-м-моля? – промълви непознатият с удължено лице.
– Чухте ме добре, господин-н-н...?
– Доктор Абаносов. – Непознатият направи многозначителна пауза. – Та, млади ми господине, в ситуация на всенародна тревога, в режим на код червено за терористична заплаха нали сте чули?
– Е и?
– Обзалагам се, че носите бомба със себе си.
– Верно ли мислите така?
– Верно, но не лековерно. Аз също нося своя бомба в Гладстоуна. – Непознатият тръшна чантата си на масата – Чат ли си, момко?
– Моля? – Младият мъж се ококори.
– Бидейки статистик, дори и предрешен, предполагам, сте запознат с а-а-а...
Последва дълго "а" и още по дълга пауза след него.
– С какво? – възкликна младежът.
– С теорията на игрите, с рулетката, с въртележките на хаоса.
– Няма такива работи.
– Ignorantia non est argumentum – апострофира го непознатият.
– Моето невежество е толкова безпомощно, колкото вашето знание – контрира го младежът.
– Невежеството ражда самомнение, знанието – печал.
– Е добре, ограмотете ме.
– Паскал, патронът на науката статистика, вашият патрон, е изобретил рулетката, машината на случайността.
– И какво от това?
– На какво трябва да заложи един истински статистик, за да намали вероятността от наличие на бомба на даден влак в даден момент?
Младият мъж замълча многозначително.
– Иначе казано, как да предотвратим появата на случайна бомба на случаен влак?
Младият мъж мълчеше и ровеше с поглед лицето на своя събеседник.
– Много просто – развесели се ехидно непознатият, – той трябва да носи бомба със себе си. Защото каква е вероятността да има две некоординирано внесени бомби по едно и също време на един и същ влак? Нищожна!
– Не мога да бръщолевя и да стискам едновременно, господине.
Младежът промърмори, изфуча панически от купето и се заключи в тоалетната в опит да се усамоти и да осмисли случая с непознатия. За беда, по своя външен вид и веществен състав отходният пункт не предразполагаше към трезво размишление.
Киселинният въздух спря дъха му. Той зарови лице в шепите си и издуха носа си със страшна сила.
– Ето ни отново заедно, гражданино Петрини! – възкликна непознатият в момента, в който младият мъж влезе обратно в купето.
Лицето му се удължи от изненада, когато чу непознатият да произнася името му.
– Да, млади ми господине, знам вашето име – Зако Петрини. И какво от това? Защо това ви тревожи? Успокойте се, запалете една крива пура от Дивия запад. Да сменим въздуха, че тук мирише на умрели лебеди.
Зак пое запалената пура и си дръпна дълбоко от нея. Тютюнът с вкус на люта телешка кожа му подейства успокоително.
– Виждам, Зак, вие сте ранен – очите на непознатия зашариха в облака от тютюнев дим.
– Това ли? – Зак вдигна ръката си. – Нищо работа.
– Тази нищо работа кърви.
Зак погледна надолу. На ризата му се беше образувало кърваво петно.
– Битов инцидент – отвърна небрежно той.
– Трябва да те види лекар, момко.
– Като пристигна.
– Коя е вашата гара?
– Одесос, а оттам на ферибота за нос Султана.
– Аха, там ти е мястото, в тази Аркадия на анархисти, пушачи на опиум и нудокултуристи. Едва сега ви разгадах, вникнах в образа. Това обяснява костюма, маниерите и финтифлюшките. Харесва ми стилът ви, Петрини, публичната ви персона. Браво и отново браво!
– Изглежда, ме вземате за цветист идиот, който се прави на радикал.
– Ти го каза. – Непознатият намигна. – На всичкото отгоре там климатът е райски. Местиш се за постоянно?
– Не – Зак пропусна иронията, – само за сезона, с приятели на палатка.
– Ядачи на мак и псилоцибин, триполови билкари... Обаче знаеш ли... – непознатият се умълча. – Тази кутия... дето я носиш. Какво има в нея?
– Нищо особено, материали, книжа... – Зак не се стърпя и избухна: – И защо, по дяволите, толкова много ви занимава къде и при кого отивам и какво нося? И откъде накъде знаете моето име, господин доктор Абаносов, ако това е истинското ви име?
– Името ви, драги, заедно с адреса са написани на кутията – непознатият намигна и премрежи поглед. – Отпусни се, момко. Не бъди трогателно тревожен, размеква ти фасона. Бъди корав, допуши и да поспим. – Непознатият извади джобен часовник с инкрустирана жаба на капачето и отбеляза: – Току-що мина полунощ и стана Връбница. Да подремнем, вместо да претакаме врели-некипели в ситуация на текуща прокоба.
Доктор Абаносов изпразни шишенцето абсент в гърлото си и затвори очи. Зак допуши, гледайки лицето му, сякаш ще разбива каса, докато не склопи и той очи.
Адската машина на щастието (корица Теодор Ушев, 224 стр, цена 12 €) е в книжарниците
Срещата с Владислав Тодоров е на 16 април | 18:30, Casa Libri
