"Ако от тези изречения не почувствате нищо, то е, защото не сте влюбени в Алис." казва Фриц, героят в новия роман Нашите раздели (откъсът от него по-долу е ваш) на френския писател Давид Фоенкинос, когото (може би) сте срещнали наживо миналата година. Фриц работи в Ларус, но дори този легендарен речник, с бездънните си енциклопедични познания, едва ли може да даде определение за Любовта – онази, "истинската, която ви запраща в категорията на индивидите, достойни за присмех" като Фриц и Алис; онази, която ви събира и разделя в омагьосан перпетуум мобиле кръг; онази, която се ражда от един жест, от една дума... или от непоносимостта към сьомгата.
Първите дни не бяха най-трудните. Казвах си, че просто ѝ е необходимо малко време, за да приеме моята издънка през семейната неделя. После мина време и разбрах, че Алис няма да даде заден ход. Бях прекрачил границите на простимото. Щяхме да сме нещастни всеки поотделно и може би щяхме да изпитваме мъка по едно и също време, сякаш обединени в онова, което изживявахме разделени.
* * *
Най-сложното бе да изглеждам нормално на работа. Да си на нова служба означава да се усмихваш. Всяка сутрин по пътя за "Ларус" се упражнявах да отпускам челюстта си. Така успявах да вляза в издателството захилен. Никой не можеше да се досети за любовния траур, който изживявах вътрешно. Болката си споделях единствено с Пол. Присъствието му в този период наистина бе важно за мен. Въпреки че положението не беше просто – докато мен ме наеха, на него му предложиха само удължаване на стажа. Вече не бяхме равни, бях станал негов наставник. Представете си следния парадокс: утешаваше ме човек, на когото трябваше да давам наставления. Случваше се да сдържам сълзите си, нареждайки му да фотокопира нещо.
– Благодаря, Пол... благодаря ти за всичко.
– Няма защо, Фриц. Просто вдигнах телефона.
Първите ми професионални задължения завинаги щяха да бъдат свързани със спомена за любовната ми ранимост. Дали това не беше някакъв знак? Щях ли да съм принуден впоследствие да избирам между емоционалния си разцвет и успешната си кариера? Все същият голям въпрос: може ли човек да има всичко? Не плащаме ли задължително за онова, което получаваме? Все въпроси, които тормозеха съзнанието ми и които сигурно вече бяха станали досадни на Пол. За щастие на приятелството ни той скоро щеше да получи предложение за работа в "Малкият Робер". Тогава за наше най-голямо облекчение щяхме да се превърнем в конкуренти.
* * *
Имаше и друго обяснение за способността на Пол да ме изслушва: той беше щастлив. Истински щастлив. С онова почти дразнещо за околните щастие. Наскоро бе срещнал едно момиче и усещах, че крие нещо от мен. Винаги е малко неудобно да разкриеш щастието си пред нещастен приятел. Все пак си казвах, че е странно: срещнал я бе точно когато двамата с Алис се разделяхме. Нима в представлението на любовния живот нямаше място за двама? Предпочитах да не разсъждавам върху тази хипотеза, която можеше да ме накара да дебна залеза на неговата история. Веднъж на обяд подхванах темата.
– Виждам, че си щастлив.
– Защо мислиш така?
– Защото си ми приятел и го виждам. Виждам го в начина, по който гледаш менюто.
– Така ли?
– Когато човек е щастлив, менюто няма никакво значение. Докато аз, още не влязъл, веднага искам да разбера какво е обедното меню. Защото то несъмнено ще е апотеозът на деня ми.
Пол се възхити. Бях го уловил в мрежата на моята прозорливост. Впусна се в дълго описание на любовната си история.
* * *
Всичко започнало преди месец. Срещнали се у общи приятели. Нищо особено, призна си, но веднага добави: "Ще видиш, продължението е невероятно". Така че с нетърпение очаквах продължението, както очаквах и поръчаното без особен ентусиазъм пармантие. Описа ми хола, където един от приятелите му празнувал дипломирането си.
Имало около трийсетина души и атмосферата се колебаела между елегантност и разпуснатост, без някоя от тенденциите да вземе връх. Лека джазова музика, която напомняла на соарето в "Закуска в Тифани". Пиели шампанско и имало малки триъгълни сандвичи със сьомга, тарама хайвер и пастет от гъши дроб. Питах се защо Пол разказва с такива подробности. Явно прочете мислите ми (това е приятелството) и обясни, че всичко това щяло да има своето значение. И най-вече фактът, че не обичал сьомга.
– Фриц, нали помниш, че не обичам сьомга?
– Да.
– Добре.
Така че Пол не хапвал от сандвичите със сьомга. И благодарение на това се влюбил във Виржини.
– И толкова?
– Не, чакай, ще ти обясня. Но двете са свързани.
Нарочно бавеше разказа, наслаждаваше се на собствената си история. Като че ли я разказваше по-скоро на себе си, подобно на хората, които ни показват снимки единствено за да се видят на тях. Опитваше се да създаде съспенс. И съвсем логично отиде до тоалетната, оставяйки ме насред куп предположения относно връзката между запознанството с жена и непоносимостта към сьомгата.
* * *
Върна се и продължи разказа си. Сьомгата явно не била прясна. След половин час всички, които яли от нея, се почувствали зле, измъчвали ги остри стомашни болки. Гледката била невероятна. Гостите рухвали един след друг. Всички, с изключение на един човек. И това, естествено, била Виржини. Момиче, което Пол никога нямало да забележи сред тълпата. Именно сьомговата зараза я откроила. Били като избраници, като двама оцелели от "Титаник". Ако всички с изключение на един човек се свлекат на земята, то, значи, сте предопределени да се сближите с този човек.
* * *
Извикали няколко лекари, които били инжекции на натровените. Пол и Виржини отишли на друг купон, смаяни от случилото се. Опитвах се отново и отново да си представя сцената. Аз съм сред тълпа и всички припадат, за да остане една-единствена жена, внезапно разкрила се пред очите ми като някакво видение. Стори ми се като вълшебство и останах със зяпнала уста. Пол явно бе доволен от реакцията ми. И имаше защо, това беше една от най-прекрасните истории, която някога бях чувал.
II
Отдадох се на работата си. Живеех с думите – с тях нямаше за какво да споря. Алис ми липсваше почти непоносимо, но не исках да ѝ се обаждам. Нямах желание да виждам никого. Несъмнено това бе най-самотният период в живота ми. Понякога си мислех, че съм в състояние да напиша роман. По-късно щях да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.
* * *
Животът ми влезе в релси, имах колеги, разказвахме си вицове пред машината за кафе. Научавах историите на всеки един от тях, войните и предпочитанията им. Това бе изолиран свят, вселена, в която бе затворена една общност. Всички вървяхме към една и съща цел: ежегодното излизане на "Ларус". Прекарвах много време в подземния етаж, където се намираше архивът. На това място времето не съществуваше, не проникваше нищо от нашето съвремие. Там преживявах часове на щастие. Разбира се, понякога ми ставаше досадно. Особено когато трябваше да правя многобройни фотокопия. Настанявах се до машината, заслушан в свистенето ѝ. Не знам защо, но щом започнех да правя фотокопия, в главата ми се създаваше някаква абсолютно немотивирана връзка и се сещах за Алис.. Стаичката с копирната машина бе като параклис в памет на Алис. Там изпитвах тъга, носталгия, понякога и радост, припомняйки си най-щастливите ни мигове.
Нашите раздели (превод Георги Ангелов, 200 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
