"И макар че много хора, които вече са били някъде другаде, му казваха, че там е същото като тук, той не можеше да спре да пита къде се отива, когато просто се върви нататък, не само до следващото село, но и по-нататък и по-нататък." – да, това е силата, която движи младия странстващ въжеиграч Тил Уленшпигел, героят в историческия роман на Даниел Келман Тил (откъс от него ви очаква по-долу), който ще избяга от родното село, когато Църквата изгаря на кладата като вещер баща му... Ще бяга по Въжето, за да види какво има по-нататък и по-нататък... Ще избяга, за да обиколи една разкъсвана от религиозни войни и конфликти Страна... Една страна, ходеща по въжето на Трийсетгодишната война... Една страна от XVII век, но приличаща на всяка, разединена страна от ХХI век... защото всички, изправени пред Апокалипсис, страни си приличат, нали!?...
Беше опънал въжето на височината на коленете, от липата до старата ела. За целта трябваше да поодялка малко дървото, при елата беше лесно, при липата обаче ножът все се изплъзваше, но в края на краищата се получи добре. Той проверява възлите, събува бавно дървените си обуща, качва се на въжето, пада.
Сега отново се качва, разперва ръце и прави една стъпка. Разперва ръце, но не може да се задържи и пада. Отново се качва, опитва се, пак пада.
Отново се опитва и пада.
Не може да се върви по въже. Това е очевидно. Човешките ходила не са направени за това. Защо изобщо да пробва?
Но продължава да пробва. Всеки път почва от липата, всеки път пада веднага. Минават часове. Следобед успява да направи една крачка, една-единствена, до стъмване следваща не му се удава. Но все пак за миг въжето го беше задържало, а пък той бе стоял отгоре му като на твърда земя.
На следващия ден вали като из ведро. Той стои вкъщи и помага на майка си. "Опъни кърпата, не се отнасяй, за бога!" Дъждът барабани по покрива като удари с хиляди малки пръстчета.
На следващия ден пак вали. Мразовито е и въжето е студено и влажно, не може да се направи нито една стъпка.
На следващия ден пак дъжд. Той се качва и пада, качва се и пак пада, всеки път. Известно време лежи на земята, разперил ръце, косата му представлява мокро тъмно петно.
Следващият ден е неделя, затова чак следобед може да иде до въжето, църковната служба продължава цялата сутрин. Вечерта успява да направи три стъпки и ако въжето не беше мокро, щяха да са четири.
Постепенно схваща как може да се прави. Коленете му разбират, раменете почват да стоят по друг начин. Трябва да следваш полюляването, коленете и раменете да се отпуснат и да омекнат, да си винаги една крачка преди падането. Тежестта иска да те задържи в плен, но ти вече си отишъл напред. Танцът по въжето: изплъзване от клопката.
Следващият ден е по-топъл. Гарги грачат, бръмбари бръмчат, пчели жужат, а слънцето разкъсва облаците. Дъхът му се рее на малки облачета из въздуха.
Светлината на утрото носи гласове, чува у тях баща си да крещи на един ратай. Той си затананиква, песента за оная с косата, която се казва Смърт, овластена от великия бог, песента има мелодия, която е подходяща за вървене по въже, но пък вероятно е бил прекалено шумен, защото внезапно до него застава Агнета, майка му, и го пита защо не работи.
– Ей сега идвам.
– Трябва да се донесе вода – казва тя, – да се изчисти печката.
Той разперва ръце, качва се на въжето и се опитва да не гледа към заобления ѝ корем. Наистина ли вътре в нея има дете, което рита и се свива, и ги слуша?
Мисълта го смущава. Когато бог иска да създаде човек, защо го прави вътре в друг човек? Има нещо отвратително в това, че всички същества се появяват на скрито място: глистите в тестото, мухите в лайната, червеите в кафявата земя. Много рядко само, беше обяснил баща му, децата израстват от корените на мандрагората, а още по-рядко кърмачета се пръкват от развалени яйца.
– Да пратя ли Сеп? – пита тя. – Искаш ли да пратя Сеп?
Момчето пада от въжето, затваря очи, разтваря ръце, пак се качва. Когато отново поглежда, майка му си е тръгнала.
Надява се, че заплахата няма да бъде изпълнена, но след известно време Сеп наистина идва. Наблюдава за кратко, после се качва на въжето и го блъсва надолу: съвсем не лекичко, а така силно, че момчето пльосва в цял ръст на земята. От яд то нарича Сеп гаден волски задник, който спи със собствената си сестра.
Това не се оказва много умно. Защото, първо, изобщо не знае дали Сеп, който като всички ратаи беше дошъл отнякъде и щеше да си тръгне нанякъде, има сестра, и второ, здравенякът само това и чака. Още преди момчето да се изправи, Сеп сяда върху тила му.
Не може да диша. Камъчетата прерязват лицето му. Той се гъне, но това не помага, тъй като Сеп е двойно по-възрастен, три пъти по-тежък и пет пъти по-силен. Затова се стяга, за да не изразходва много въздух. В устата си усеща вкус на кръв. Вдишва мръсотия, задушава се, плюе. Ушите му бучат и пищят, а земята сякаш се надига, спада надолу и пак се надига.
Изведнъж тежестта изчезва. Обръщат го по гръб, пръст в устата, очите залепнали, в главата пронизваща болка. Ратаят го влачи до воденицата: по чакъл и пръст, по трева, по още пръст, по остри камъчета, покрай дървета, покрай смеещо се момиче, покрай плевника, покрай кошарата с кози. После го издърпва нагоре, отваря вратата и го блъска навътре.
– Хайде, няма време – казва Агнета. – Печката не се чисти самичка.
Ако се тръгне от воденицата в посока към селото, се минава през гората.
Там, където дърветата се разреждат и където се прeсича землището на селото – поляни, ливади и ниви, една трета от които пустеят, две трети се обработват и са оградени с дървени огради, – вече се вижда върхът на църковната камбанария. Там винаги някой се въргаля в мръсотията и кове по оградите, които непрекъснато се катурват встрани, затова трябва да се поддържат, иначе говедата ще излязат или пък горските животни ще навредят на зърното.
Повечето ниви са на Петер Щегер. Повечето животни също, лесно се разпознават, имат знак от жигосване по врата.
Първо се минава покрай къщата на Хана Крел. Хана седи на прага, че какво друго да прави, и плете дрехи, така си изкарва хляба. След това се минава през тясната пролука между двора на Щегер и ковачницата на Лудвиг Щелинг, нагоре по дървеното стълбище, което предотвратява потъването в рядката кал, вдясно остава оборът на Джеймс Крьон, и се излиза на главната улица, която е и единствената улица: тук живее млекарят Анселм Мелкер с жена и деца, до него деверът му Лудвиг Колер и след това Мария Лозерин, чийто мъж умря предната година, тъй като някой го беше проклел; дъщерята е на седемнайсет и много хубава, ще се омъжи за най-големия син на Петер Щегер. На отсрещната страна живее Мартин Холц, който пече хляба заедно с жена си и дъщерите, а до него са по-малките къщи на семействата Там, Хенрих и Хайнерлинг, от чиито прозорци често долитат кавги; Хайнерлинг не са добри хора, нямат достойнство. Всички освен ковача и пекаря имат малко земя наоколо, всеки притежава няколко кози, но само Петер Щегер, който е богат, има крави.
После се озоваваш на селския площад с църквата, старата селска липа и кладенеца. До църквата е къщата на пастора, до къщата на пастора е къщата, в която живее местният бирник, Паул Щегер, племенникът на Петер Щегер, който два пъти в годината обикаля нивите и всеки трети месец носи данъците на земевладелеца.
В задната страна на селския площад има ограда. Като се отвори стоборът и се тръгне през широкото поле, което също е собственост на Щегер, човек отново се озовава в гората, ако не се бои от Студената и продължава напред, и не се заблуди в храстите, за шест часа стига до имението на Мартин Ройтер. Ако не го ухапе кучето и продължи да върви, за три часа е в следващото село, което не е много по-голямо.
Там обаче момчето никога не е ходило. Всъщност досега то не е ходило никъде. И макар че много хора, които вече са били някъде другаде, му казваха, че там е същото като тук, той не можеше да спре да пита къде се отива, когато просто се върви нататък, не само до следващото село, но и по-нататък и по-нататък.
Тил (превод Жанина Драгостинова, 368 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
