Кое е общото между песен като На юг от границата (изпълнявана от Нат Кинг Коул, Бинг Кросби, Франк Синатра...), сибирската пустош и японски любовен триъгълник – романът На юг от границата, на запад от слънцето на Харуки Мураками, естествено... Колкото нетипичен за Мураками матрицата (без сюрреални моменти, с главен герой, назован по име, а именно Хаджиме), толкова и изпъстрен с най-много автобиографични акценти от живота на Харуки, На юг от границата, на запад от слънцето е от онези романи-пъзели, които не само идеално въвеждат в Света на Мураками, в който Музиката е от особено значение (също като в откъса от книгата по-долу), но и по структура прилича на мелодия... такава натрапчиво-повтаряща се, следваща те като ехо през целия живот, която звучи като думите тук: "А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа."...
Насаме с друго момиче изпитвах притеснение, но не и с Шимамото. Обичах да се прибираме заедно към къщи. Тя вървеше, накуцвайки леко с левия крак. Понякога сядаше в парка на някоя пейка и си почиваше за кратко. Това не ми тежеше – напротив, дори се радвах, че имаме още време за разговор.
Прекарвахме все повече време заедно. Не си спомням някой да ни е вземал на подбив по тази причина. Тогава това не ме учудваше, но сега ми се струва странно. Нали децата на тази възраст, щом забележат, че някое момче дружи с момиче, веднага започват да им се подиграват. Вероятно характерът на Шимамото ги възпираше. В нейно присъствие момчетата изпитваха леко напрежение и не искаха да се покажат като глупаци. Нещо в нея ги караше да си мислят: "По-добре да не говорим глупости пред това момиче". Дори учителите бяха някак нащрек с нея. Може би заради накуцването. Така или иначе, повечето хора съзнаваха, че не бива да я дразнят и това ми беше приятно.
Шимамото не посещаваше часовете по физкултура и си оставаше вкъщи, когато целият клас отиваше на екскурзия, на излет в планината или на летен лагер, където всички плуваха. Когато се провеждаха училищни състезания, тя изглеждаше малко кисела, но по отношение на всичко останало водеше съвсем обикновен ученически живот. Никога не говореше за крака си – доколкото си спомням нито веднъж не е ставало дума за него. На връщане от училище никога не ми се извиняваше, задето върви бавно и ме задържа, нито пък в изражението ѝ се четеше неловкост. Но аз добре разбирах, че тя през цялото време мисли за това и че тази тема ѝ е неприятна и я избягва. Тя не обичаше особено да ходи на гости у други деца, понеже, според обичая, трябваше да си събуе обувките на входа. А те бяха с различни по височина токове и различна форма, нещо, което тя на всяка цена искаше да скрие. Сигурно ѝ ги правеха по поръчка. Щом се върнеше вкъщи, тя гледаше веднага да ги събуе и да ги прибере в шкафа.
В дневната им имаше чисто нова стереоуредба и аз често ходех у тях да слушам музика. Уредбата беше много хубава, но не и дългосвирещите плочи, които баща ѝ събираше. Бяха около петнайсет – най-вече лека класическа музика за любители. Слушали сме ги хиляди пъти и не съм забравил нито един тон.
Шимамото се занимаваше с плочите. Вадеше внимателно някоя от обвивката и я поставяше на диска, без да докосва с пръсти повърхността ѝ. После с тънка четчица почистваше праха по нея и спускаше плавно игличката. След като плочата се извъртеше, Шимамото я напръскваше със спрей и я забърсваше с мека кърпа. Накрая я връщаше в обвивката ѝ и я поставяше на мястото ѝ върху рафта. Бе усвоила тази процедура от баща си и я изпълняваше стриктно, с много сериозно изражение, свъсила вежди и почти без да диша. Аз седях на дивана и я наблюдавах. Едва когато плочата отново заемеше мястото си на рафта, Шимамото се обръщаше към мен и леко се усмихваше. А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа.
У дома нямаше нито грамофон, нито плочи. Родителите ми не се интересуваха от музика. Слушах музика с малък пластмасов транзистор, приемащ само средни вълни. Най-много харесвах рокендрол, но скоро обикнах и класиката, която слушахме у Шимамото. Беше музика от друг свят и ме привличаше, може би защото приятелката ми бе част от него. Веднъж или два пъти седмично двамата с Шимамото се събирахме у тях, сядахме на дивана, пиехме чай, който майка ѝ ни приготвяше, и прекарвахме следобеда с увертюри от Росини, "Пасторалната симфония" на Бетховен и сюитата "Пер Гинт". Майка ѝ се радваше, че им ходя на гости. Приятно ѝ беше, че дъщеря ѝ е намерила приятел толкова скоро след преместването си в ново училище. Мисля, че ѝ харесваше и това, че бях кротък и винаги спретнато облечен. Честно казано, майка ѝ не ми допадаше много. И аз не знам защо. Беше винаги любезна с мен, но понякога в гласа ѝ звучаха нотки на раздразнение и това нерядко ми разваляше настроението.
От плочите на баща ѝ най-много обичах една – концертите за пиано на Лист, по един на всяка страна. Харесвах я по две причини. Първо, имаше красива обложка. Второ, никой от познатите ми – с изключение на Шимамото, разбира се – не беше слушал концертите за пиано на Лист. Самата тази мисъл ме вълнуваше. Бях открил свят, за който никой около мен не знаеше – свят, подобен на тайна градина, чийто вход бе отворен само за мен. Докато слушах Лист, чувствах, че се издигам едно стъпало по-нагоре.
А и самата музика беше прекрасна. Отначало ми се струваше маниерна, изкуствена, някак неразбираема. Малко по малко обаче, след неколкократно слушане, мелодията започна да оформя смътни образи в съзнанието ми, образи, които се избистряха и придобиваха смисъл. Щом затворех очи и се концентрирах, с вътрешното си зрение започвах да наблюдавам клокочещите в тези звуци водовъртежи. От току-що зейналата водна яма се образуваше втора, а от нея трета. Сега разбирам, че тези водовъртежи са били една абстракция.
Повече от всичко на света исках да разкажа за тях на Шимамото, но не можех да обясня с обикновени думи онова, което изпитвах тогава. За тази цел бяха необходими други, особени думи, но все още не знаех такива. При това не бях сигурен, че си струваше да разказвам за усещанията си. За жалост не мога да си спомня името на пианиста. Помня само блестящата цветна обложка и тежестта на плочата в ръката ми – бе доста тежка и ми се струваше необикновено масивна.
Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как не са ни омръзвали?
Един ден през декември, в навечерието на Коледа, двамата с Шимамото седяхме както обикновено на дивана в тяхната дневна и слушахме плочи. Майка ѝ бе излязла по някаква работа и ние бяхме сами. Беше облачен и мрачен зимен следобед. Слънчевите лъчи рядко проникваха през надвисналите тежки облаци и очертаваха светли ивици от прашинки във въздуха. Времето течеше, всичко наоколо потъмня и застина. Вечерта настъпваше и в стаята стана съвсем тъмно – също като през нощта. По стените се разливаше бледата алена светлина на газовата печка. Нат Кинг Коул пееше "Преструвай се". Разбира се, нямахме представа какъв е смисълът на текста. Звучеше ни като заклинание. Но аз обикнах тази песен и я бях слушал толкова много пъти, че можех да възпроизведа първите строфи, подражавайки на певеца:
Pretend you're happy when you're blue. It isn't very hard to do.
Сега вече знам какво означават. "Да се престориш на щастлив, когато ти е зле. Никак не е трудно". Тази песен винаги ми напомняше за красивата усмивка, която постоянно озаряваше лицето на Шимамото. Да, възможно е и такова отношение към живота, за каквото се пее в тази песен. Друг въпрос е, че понякога е много трудно да гледаш на него така...
На юг от границата, на запад от слънцето (превод Людмил Люцканов, корица Стефан Касъров, 216 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
