"Може и да не се случи Наистина, но определено не беше Сън..." казва героят на Харуки Мураками в най-новия му роман Убийството на Командора (откъс от глава 5 ви очаква по-долу)... И наистина, животът на млад художник-портретист (заживял в усамотената къща на майстора на японска живопис Томохико Амада, за да преодолее раздялата със съпругата си) започва да се движи по тънката, измамна граница между Реално и Мистично... Там, където енигматичното Въплъщение на една Идея ще го срещне с малко бухалче, с мистериозния съсед-богаташ (ала Великият Гетсби) Меншики, със симпатично-проницателната 13-годишна Марие, с митичен олтар под земята... там, където мистичната, скрита от хорски погледи, картина Убийството на Командора на Томохико Амада ще играе двойни-метафора-игри с операта Дон Жуан на Моцарт и с анти-Наци съпротивата във Виена през 1938-а... И така, докато животът на нашия портретист не се превърне в живо олицетворение на Света на Харуки Мураками (отбелязал юбилейните 70 тази година), където "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"...
Не диша вече... крайниците му са студени
Първата странност, която ми направи впечатление, след като се преместих в къщата, беше пълното отсъствие на картини. Не само нямаше окачени по стените, нямаше нито една картина, прибрана в килер или в барака. Никакви платна нито на Томохико Амада, нито на други художници. Всички стени бяха голи, не се виждаха дори следи от пирони, на които са окачвали картини. Художниците почти винаги държат поне няколко картини – собствени или на други творци. Преди да осъзнаят какво ги е връхлетяло, те вече са се оградили с всякакви платна, както когато непрекъснато изгребваш снега, но той не спира да се трупа.
Веднъж, когато са обадих на Масахико за нещо друго, повдигнах и този въпрос. Как така в къщата няма нито една картина? Някой ги е отнесъл или никога не е имало картини?
– Баща ми не обичаше да държи свои работи – отговори Масахико. – Щом завършеше някое платно, викаше търговците и им го поверяваше. Ако не останеше доволен, изгаряше го в пещта за смет в двора. Нищо чудно, че в къщата няма нито една негова творба.
– И не е притежавал картини на други художници, така ли?
– Имаше няколко. Един стар Матис или Брак, такива неща. Всички бяха малки платна, които си беше купил в Европа преди войната. Вземал ги беше от свои познати и навремето не били много скъпи. Разбира се, сега струват солидна сума. Когато баща ми постъпи в дома за стари хора, аз занесох всички картини на един познат търговец и го оставих да се разпорежда с тях. Не мога да ги зарежа в празната къща, нали? Сигурно са в някой специален климатизиран склад. С изключение на тези няколко платна, не съм виждал други в къщата. Честно казано, баща ми не харесваше много другите художници. Пък и те не харесваха него. Беше единак или казано не толкова любезно – саможивец.
– Баща ти е бил във Виена от 1936 до 1939 година, нали?
– Да, бил е там около две години. Не знам защо е избрал Виена, след като харесваше предимно френски художници.
– А когато се върнал в Япония, неочаквано се заел с традиционна японска живопис – казах. – Според теб защо е взел толкова важно решение? Случило ли се е нещо необичайно, докато е живял в чужбина?
– Хммм, това остава загадка. Баща ми не говореше много за времето, прекарано във Виена. Понякога отваряше дума за неща, от които никой не се интересуваше – за Виенската зоологическа градина, за храна или за операта. Обаче за себе си не говореше много. И аз не се осмелявах да го попитам. Живеехме предимно разделени и рядко се виждахме. Чувствах го по-скоро като чичо, който ни посещава от време на време, отколкото като баща. В прогимназията ми стана още по-досаден и избягвах да общувам с него. Дори когато започнах да следвам живопис, не се консултирах с баща си. Не че отношенията ни бяха сложни, но не бяхме и съвсем обикновено семейство. Доби ли представа?
– Да.
– Както и да е, спомените на баща ми за миналото вече са заличени или са потънали дълбоко в калта. Каквото и да го попиташ, няма да ти отговори. И мен не познава. Вероятно не знае дори кой е. Понякога си мисля, че трябваше да го разпитам за много неща, преди да стане такъв. Е, вече е прекалено късно.
Масахико помълча, потънал в размисли.
– Защо се интересуваш? – попита накрая. – Нещо е разпалило любопитството ти ли?
– Не точно – отговорих. – Просто сега живея в къщата му и усещам сянката на баща ти да витае там. Освен това го проучих малко в библиотеката.
– Сянката на баща ми ли?
– Като спомен от съществуването му.
– Не ти ли се струва малко злокобно?
Поклатих глава в другия край на телефонната линия.
– Не, ни най-малко. Като че ли присъствието на Томохико Амада продължава да витае над всичко. Усеща се във въздуха.
Масахико отново потъна в размисли.
– Баща ми дълго живя и рисува в онази къща, може би затова се усеща присъствието му. Кой знае? Честно казано, по тази причина не искам да припарвам там.
Изслушах го, но си замълчах.
– Както вече ти казах, Томохико Амада в основни линии за мен беше просто начумерено старче. Винаги затворен в ателието си, рисуваше с кисела физиономия. Не говореше много, така че нямах представа какво му минава през главата. Когато бяхме под един покрив, майка ми все казваше: "Не притеснявай баща си, той работи". Не можеше да тичам, да викам, нищо. За света той беше велик художник, но за едно малко дете беше чисто и просто досадник. Освен това, когато самият аз започнах да рисувам, се оказа бреме да имаш баща като него. Всеки път, когато се представях на някого, ме питаха дали съм роднина на Томохико Амада. Дори мислех да си променя името. Вече съзнавам, че не е бил чак толкова лош човек. Вероятно ми е демонстрирал обичта си по свой начин, но не беше човек, който ще изпитва безусловна любов към едно дете. Какво да се прави, за него рисуването открай време е било най-важното нещо на света. Такива са художниците.
– Може би – отговорих.
– От мен никога няма да стане художник – въздъхна Масахико. – Това вероятно е единственото, което съм научил от баща си.
– Не спомена ли, че като млад бил доста буен и правел каквото му скимне?
– Когато поотраснах, вече не беше такъв, но на млади години явно доста си е полудувал. Бил е висок и красив млад мъж от заможно семейство, талантлив художник. Как да не привлича жените? Пък и той несъмнено е харесвал жените. Носи се слух, че имал няколко връзки и се наложило семейството му да плати, за да се оправят нещата. Роднините ми твърдяха обаче, че от чужбина се върнал друг човек.
– Как така друг човек?
– Когато се прибрал в Япония, вече не лудувал, непрекъснато стоял у дома и рисувал. И не общувал с почти никого. В Токио дълго време останал ерген, но след като започнал да печели прилично от рисуване, внезапно и неочаквано за всички, сякаш тъкмо му е хрумнало, се оженил за далечна своя роднина у дома. В очите на хората все едно теглел чертата под житейската си сметка или нещо подобно. За него било късен брак. И после съм се родил аз. Нямам представа дали се е занасял с други жени по време на брака си. Просто буйните публични забавления секнали.
– Сериозна промяна.
– Обаче родителите му много ѝ се радвали. Край със заплетените любовни истории, които трябвало да оправят. Никой от роднините не може да ми каже обаче какво се случило с него във Виена, нито защо се отказал от западния стил на рисуване и предпочел традиционната японска живопис. Относно това баща ми беше затворен като мида. Сега дори да отвориш мидата, вътре няма да има нищо.
Благодарих на Масахико и затворих. По една случайност намерих картината на Томохико Амада със странното име "Убийството на Командора". Понякога посред нощ дочувах тихо шумолене от мансардата над спалнята. Отначало реших, че е мишка или катеричка, промъкнала се някак горе. Шумът обаче определено не беше от топуркащи крачета на гризачи.
Нито от плъзгането на змия. По-скоро приличаше на мачкането на пергаментова хартия. Не беше толкова силен, че да ми пречи да спя, но наистина се тревожех, че в къщата може да се е промъкнала животинка. Опасявах се да не повреди нещо.
Поразтърсих се и в дъното на дрешника в спалнята за гости намерих отвор към мансардата. Домъкнах алуминиевата стълба от бараката и с фенерче в ръка отворих капака. Плахо пъхнах глава и се озърнах.
Мансардата се оказа по-голяма от очакваното и тъмна. Слаба слънчева светлина се процеждаше от малки вентилационни отвори от двете страни. Осветих ги с фенерчето, но не видях нищо. Поне нищо, което да се движи. Събрах смелост и се качих в мансардата.
Миришеше на прах, но недостатъчно, за да ме притесни. Явно беше проветриво и на пода нямаше много прахоляк. Видях няколко ниски дебели греди и трябваше да внимавам да ги заобикалям. Промъкнах се напред и проверих и двата вентилационни отвора. Бяха покрити с мрежа, за да не се промъкват животни, обаче мрежата на единия беше продупчена. Явно нещо се беше ударило в нея и я беше разкъсало. Или пък някое животно беше раздрало металната мрежа тъкмо за да се вмъкне вътре. Тъй ли иначе, отворът беше достатъчно голям да влезе дребна твар.
Забелязах натрапника, който чувах нощем, седеше притихнал върху една греда в тъмното – дребен сив бухал. Очите му бяха затворени, изглежда спеше. Изключих фенерчето и се отдръпнах, за да го наблюдавам безшумно, без да го уплаша. За пръв път виждах бухал толкова отблизо. Приличаше по-скоро на крилата котка. Красиво създание.
Бухалът най-вероятно си почиваше тук през деня, а нощем излизаше през вентилационния отвор да ловува в планината. Явно ме е събудил, докато е влизал или излизал. Няма нищо. Присъствието на бухал в мансардата означаваше също, че не бива да се притеснявам от мишки и змии. Може би просто трябваше да го оставя на мира. Почувствах бухала близък. Двамата заедно просто живеехме под наем в тази къща. С радост щях да го оставя да се шири в мансардата. Приятно ми беше да го наблюдавам известно време, после се върнах на пръсти, откъдето бях дошъл. И тогава открих голям пакет близо до входа.
Само един поглед беше достатъчен да установя, че е картина. Близо метър на височина и метър и половина на ширина, стегнато увита в кафява японска опаковъчна хартия и овързана с връв, намотана няколко пъти.
В мансардата нямаше нищо друго. Бледата светлина, която се процеждаше през вентилационните отвори, сивкавото бухалче върху гредата и опакованата картина, подпряна на стената. Съчетанието беше вълшебно и ме омагьоса.
Колебливо вдигнах пакета. Не беше тежък – колкото тежи картина в семпла рамка. Опаковъчната хартия беше прашна. Вероятно беше скътана тук, далеч от погледите на хората, доста отдавна. Към връвта стабилно с тел беше закрепена табелка. С черна писалка беше написано "Убийството на Командора". Със старателен почерк. Сигурно това беше името на картината.
Убийството на Командора (превод Надежда Розова, 768 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
