"Чух в мрака силен звук от биене на сърце. На моето сърце. Бях обгърнат от него, бях част от него. Нямаше от какво да се страхувам. Всичко беше свързано." – тези думи принадлежат на анонимния герой от романа Танцувай, танцувай, танцувай (продължил сюрреалните авантюри на героя от Преследване на дива овца) на Харуки Мураками... И да, всичко е свързано (като в света на Мураками) – отново Сънищата дърпат конците на интригата (включваща освен всичко друго и изчезнала, и убита жена), отново имаме среща с Плъха, появява се и Човека овца, и дори персонаж с името Хираку Макимура (очевидна анаграма и с името, и с дейността на Мураками) като (почти) всичко се върти около енигматичния хотел Делфин... "Някъде отвъд тънката черта, отделяща кошмара от действителността."...
10
Мракът беше мъртвешки непрогледен.
Не различавах нито една форма, нито един предмет. Не виждах собственото си тяло. Не усещах нищо там. Намирах се в огромен черен вакуум.
Бях сведен до чиста представа. Плътта ми се беше разтворила, формата ми се беше разпаднала. Носех се из пространството. Освободен от плътската си същност, но без милостта да се отнеса някъде другаде. Реех се в пустош. Някъде отвъд тънката черта, отделяща кошмара от действителността.
Стоях. Но не можех да се движа. Чувствах ръцете и краката си сковани. Бях на дъното на морето, което ме притискаше силно, смазващо, неумолимо. Мъртвешка тишина притискаше тъпанчетата ми. Мракът беше непробиваем. Колкото и да се опитвах да свикна с тъмнината, мракът беше непробиваем. Беше непроницаем: черно, нарисувано върху черно, нарисувано върху черно.
Несъзнателно затърсих из джобовете си. В десния бяха портфейлът и ключодържателят, в левия – картата-ключ от стаята, носната кърпа и дребни пари. Всички излишни сега. Ако не бях отказал цигарите, щях да нося поне запалка или кибрит. Сякаш не беше все едно. Извадих си ръцете от джобовете и посегнах да докосна стена. Напипах я, тревожно хлъзгава и ледена, не точно стената, която очакваш да откриеш в хотел "Делфин" с неговите климатици.
"Само спокойно. Помисли добре." Ами да, точно това се е случило на моята приятелка администраторката. Аз просто вървя по нейните стъпки. Излишно е да се плаша. Тя се е измъкнала жива, ще се измъкна и аз. Успокой се, направи като нея. Със сигурност тук става нещо странно. Може би е свързано с мен? С по-раншния хотел "Делфин"? Нали заради него съм тук? Да. Значи трябва да направя каквото се иска от мен и да приключа. Уплашен ли? Ами да.
Бях уплашен, бях уплашен до смърт. Чувствах се гол. Запратен насред мощните струи от наситеночерни частици, които се гърчеха трескаво около мен като слепи змиорки. Обзе ме безпомощност. Ризата ми беше наквасена със студена пот, усещах гърлото си пресипнало, сухо.
Къде, да го вземат мътните, се намирах? Не бях тук, в lʼHotel Dauphin, това поне беше сигурно. Бях престъпил някаква черта и бях навлязъл в този свят в преддверието на ада. Затворих очи и си поех дълбоко въздух. Знам, че звучи нелепо, но почувствах, че си мечтая за "Любовта е синя". Звукът на фоновата музика, на която и да е фонова музика, щеше да ми вдъхне сили. Бих предпочел да чуя Ричард Клайдерман. Или "Лос Индиос Табахарас", Хосе Фелисиано, Хулио Иглесиас, Серджо Мендес, "Партридж Фамили", "1910 Фрутгъм Къмпани", Мич Милър и хор, Анди Уилямс в дует с Ал Мартино... каквото и да е. Но стига толкова. Умът ми отказа да действа. От страх? Беше ли възможно страхът да дебне в празното пространство? Майкъл Джексън, който танцува с дайре около огъня в стана на кервана и пее "Били Джийн". Камилите са омагьосани от песента. Сигурно съм малко объркан. Сигурно съм малко объркан. Звучи като ехо в главата ми. Ехо в главата ми. Пак си поех дълбоко въздух и се опитах да отпъдя от съзнанието си безсмислените образи.
Стегнах се и с протегнати напред ръце понечих да завия надясно. Но краката ми отказваха да се движат, сякаш не бяха мои. Мускулите и нервите не откликваха. Аз пращах сигналите, а не се случваше нищо. Бях затънал в течен мрак. Бях хванат като в капан, бях обездвижен.
Мракът нямаше край. Бях запратен към центъра на Земята. Никога нямаше да изляза отново на повърхността. Мисли за нещо друго, мой човек. Мисли, иначе страхът ще надделее над цялото ти същество. Например за сценария на египетския филм. Докъде бяхме стигнали? А, да, на сцената се появава Човека овца. От безлюдната пустиня се връща в двореца на фараона. Лустросаният дворец, грейнал от съкровищата на Африка. Накъдето и да се обърнеш, роби нубийци. Точно в центъра – фараонът. Музика на Миклош Рожа. Фараонът се е вкиснал. "Има нещо гнило в държавата Египет – мисли си той. – Надушвам заговор в двореца. Усещам го с костите си. Трябва да я видя аз тая работа."
Пристъпих внимателно напред, крачка по крачка. Изведнъж ми хрумна. Какво е успяла да направи моята приятелка администраторката. Изумително! Била е запратена в някаква налудничава черна дупка, обаче е тръгнала да проучи всичко. Представих си я с черен бански костюм, тя плува ли, плува в басейна. И кой още е там – то се знае, моят съученик, кинозвездата. Иска ли питане – още щом го зърва, тя направо се прехласва по него. Той я учи как да изпъва дясната ръка за кроула. Тя го гледа с блеснали очи. И същата вечер се пъха в леглото му. Аз съм смазан. Не мога да го допусна. Тя не разбира нищо. О, да, той наистина е мил и добър. Говори нежни думи и я възбужда. Но това е само гальовност. Просто любовни ласки.
Коридорът зави надясно. Точно както ми каза моята приятелка. Но сега тя е в леглото със съученика ми. Той съблича внимателно дрехите ѝ, обсипва с комплименти всяка част от тялото ѝ. И е искрен. Страхотно, направо страхотно. Няма как да не му го призная. Но малко по малко у мен се трупа гняв. Това не биваше да става! Коридорът завива надясно. Свърнах надясно, като се движех пипнешком покрай стената. Някъде далеч отпред се виждаше слаба светлинка. Сякаш се процеждаше през пластове и пластове завеса. Точно както ми каза моята приятелка.
Съученикът ми я целува навсякъде. Бавно, много изтънчено, от тила до раменете и после до гърдите. Камерата е в такава позиция, че показва лицето му и нейния гръб. После ракурсът се сменя, за да видим и нейното лице. Но това не е моята приятелка администраторката, не. Това е Кики! Моята приятелка, скъпо платеното момиче на повикване с най-красивите уши на света, която отседна заедно с мен в стария "Делфин". Кики, която изчезна безследно, без да каже и дума. И ето че сега спи със съученика ми. Това е истинска сцена от истински филм. Всички кадри, монтажът – според замисъла. Може би прекалено премислени – изглеждат толкова изтъркани. Двамата се любят в някакъв апартамент, през щорите блести светлина. Кики. Какво търси тя тук?
Времето и пространството явно са полудели. Времето и пространството явно са полудели. Продължих да вървя към светлината. Щом задвижих крака, образът в главата ми се изпари.
ИЗЧЕЗНА.
Продължих нататък покрай стената. Вече не мислех. Бях се съсредоточил върху това да движа напред краката си. Внимателно, предпазливо. Слабата светлина отпред започва да струи и да се разпростира от една врата. Но аз още не знам къде съм. И почти не различавам вратата. Не е като вратите, които бях видял при предишната си обиколка. Върху вратата – метална табела с цифра отгоре. Не мога да я разчета. Тъмно е, табелата е помръкнала. Но ако не друго, поне знам, че това не е хотел "Делфин". Вратите са други. Въздухът също е различен. Тази миризма, каква ли е? Като на стара хартия. От време на време светлината трепка. От свещ е.
Пак се сетих за моята приятелка администраторката. Трябваше да спя с нея, когато имах тази възможност. Знам ли дали ще се върна някога отново в истинския свят? И дали ще имам още един шанс да я видя? Ревнувах я от истинския свят и от плувния ѝ басейн. Или може би не ревнувах. Може би беше въпрос на съжаление, на преувеличено, изкривено чувство за съжаление, макар че, затънало в мрака, то може би все пак се свеждаше до ревност. Бяха минали години. Бях забравил какво е да ревнуваш. Това е съвсем лично чувство. Може би сега ревнувах. Може би, но да ревнувам от някакъв си плувен басейн?
Тъпо е. Преглътнах. Прозвуча така, сякаш метална бейзболна бухалка е ударила по тъпан. Каква беше тази слюнка? После – странно трептене, полузвук. Трябваше да почукам. Както каза приятелката ми. Събрах смелост и почуках съвсем тихо. Така че не непременно да ме чуят. Но звукът беше страшно силен, тътнещ. Студен и тежък като смъртта.
Затаих дъх. Тишина. Точно както каза приятелката ми. Не можех да кажа колко е продължила. Може и пет секунди, а може и цяла минута. Времето не беше застинало. То трептеше, разтягаше се, свиваше се. Или може би не времето, а аз трептях, разтягах се и се свивах в тишината? Бях заседнал в гънките на времето като отражение в зала с криви огледала.
После онзи звук. Шумолене на дреха, силно. Нещо, което се надига от пода. След това – стъпки. Които се приближават към мен. Тътрузене. Нещо, но не човек. Точно както ми каза тя. Нещо от друга действителност – действителност, която съществуваше тук. Нямаше къде да избягам. Не се и помръднах. По гърба ми се стичаше пот. Но докато стъпките се приближаваха все повече и повече, кой знае защо, страхът ми започна да отстъпва. Няма страшно, казах си. Каквото и да е това, то не ти мисли злото. Знаех. Знаех, че няма от какво да се страхувам. Можех да го оставя да се случи. Усетих се в топъл водовъртеж. Вкопчих се в дръжката на вратата, стиснах очи, затаих дъх. Нищо ти няма, добре си. Чух в мрака силен звук от биене на сърце. На моето сърце. Бях обгърнат от него, бях част от него. Нямаше от какво да се страхувам. Всичко беше свързано.
Стъпките спряха. Бяха до мен. Онова нещо беше до мен. Очите ми бяха затворени. "Започва да се избистря." Знаех. Знаех, че съм свързан с това място. Бреговете на Нил, придворните дами нубийки с намазани с благовония тела, Кики, хотел "Делфин", рокендролът, всичко, всичко, всичко! Взрив на времето и на веществените форми. Стара светлина, стар звук, стари гласове.
– Чакамте. Чакамтеотцялавечност. Влизайде.
Знаех кой е и без да отварям очи.
Танцувай, танцувай, танцувай (превод Емилия Л. Масларова, корица Стефан Касъров, 404 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
