"В действителност обаче само този тип изречения и мисли ме пленяваха наистина. Тревожните усилия и недоволството, свързано с тях, бяха своеобразен израз на любов, любов, която не носи удоволствие, ала се корени дълбоко в душата ни." – да, тези думи са взети от магнум опуса По следите на изгубеното време на Марсел Пруст и ако чудесно синтезират натурата на творчеството на Пруст, то неслучайно Анна Ватева прави фина дисекция на монументалния му седемтомен роман като селектира всички пасажи, говорещи за есенцията на изкуството и творчеството, от него в настоящия сборник За изкуството и литературата. И няма как в тези страници (и в откъса по-долу) да не се корени особено важна същност, тъй като дори 100 години след смъртта на Пруст (да, този ноември ще ги отбележим) ние все още вървим по следите на Прустовото време...
ЗА ЛИТЕРАТУРАТА
Първите дни, също като мелодия, в която ще се влюбим до полуда, ала все още не долавяме, това, което щях толкова много да харесам в стила на Бергот, оставаше невидимо за мен. Не можех да се откъсна от романа, който четях, но мислех, че съм заинтригуван от сюжета му, също както в първите мигове на любовта всеки ден се отправяме към събиране или забава, където срещаме все същата жена, като си въобразяваме, че сме привлечени от развлеченията, които те ни предлагат. После забелязах необичайните, почти архаични изрази, които Бергот обичаше да използва от време на време, когато един невидим приток на хармония, една вътрешна прелюдия повдигаше стила му; в същите тези мигове той заговаряше за "суетния блян на живота", за "несекващия порой от красиви привидности", за "безплодното и сладостно терзание на любовта и на проникновението", за "вълнуващите релефни изображения, които придават благородство на внушителните, обаятелни фасади на катедралите", и обрисуваше съвсем нова за мен философия като си служеше с приказни образи, които сякаш пробуждаха песента на арфите, разнесла се в същия миг, придавайки възвишено звучене на съпровода им. Един от тези пасажи, третият или четвъртият, който отличих в книгите на Бергот, ми достави огромна наслада, несравнима с тази, която изпитах, четейки първия, почувствана в една област на съществото ми, която се намираше по-надълбоко, беше по-цялостна и по-просторна и сякаш изчистена от прегради и препятствия. Така беше, тъй като, разпознавайки същата склонност към необичайни изрази, същия музикален порив, същата идеалистична философия, които бяха породили, без да съзнавам, удоволствието ми и предишните пъти, този път нямах чувството, че се намирам пред точно определен откъс от книга на Бергот, чертаещ по повърхността на мисълта ми една чисто линейна фигура, а по-скоро пред "идеалния Берготов пасаж", присъщ на всичките му книги, откъс, който като че ли добиваше известна плътност и обем от всички подобни пасажи, вливащи се в него, и именно така сякаш уголемяваше душевността ми.
Бергот имаше още неколцина почитатели; беше любимият писател на една много начетена приятелка на майка ми; най-сетне, за да прочете последната му книга, доктор Булбон караше болните си да го чакат; така че именно от кабинета му и от един парк в съседство с Комбре литнаха някои от първите семенца на увлечението по Бергот – извънредно рядък навремето, а днес повсеместно разпространен вид, чийто типичен цвят вирее и в най-малкото селце в Европа и Америка. Също като мен, приятелката на майка ми и доктор Булбон обичаха най-много в книгите на Бергот мелодичния поток, остарелите изрази, някои други, съвсем прости и често срещани, които той поставяше на по-особени места, белег на своеобразен вкус, както и резкия тон, почти дрезгавото звучене на някои по-тъжни пасажи. Той сигурно усещаше, че тези елементи крият най-големите му прелести. Защото в следващите си книги, щом срещнеше някоя голяма истина или името на известна катедрала, той прекъсваше разказа си и, в една дълга молитва, повик, зов, отприщваше струите, които в първите му произведения оставаха вплетени в прозата, предизвиквайки само леко вълнение на повърхността, може би още по-сладостни и хармонични, бидейки забулени по този начин, без да е ясно кога точно се ражда и кога издъхва нежният им шепот. Тези белязани от удоволствието му пасажи бяха и нашите любими. За себе си мога да кажа, че ги знаех наизуст. Всеки път щом Бергот се връщаше към нишката на разказа, оставах разочарован. Защото когато говореше за нещо, чиято красота до този миг беше останала невидима за мен – боровите гори, градушката, "Парижката Света Богородица", "Аталия" или пък "Федра" – благодарение на неговите образи, тя изригваше и достигаше до мен.
И тъй като усещах, че вселената е препълнена с неща, които немощното ми възприятие нямаше да различи, ако той не ги доближеше до мен, исках да притежавам по едно негово мнение, по една негова метафора за всичко и особено за нещата, които щях да имам възможност да видя, а между тях най-вече френските исторически забележителности, както и някои морски пейзажи, защото настоятелността, с която ги цитираше в книгите си, показваше, че ги възприема като нещо наситено със смисъл и красота. За жалост, по почти всички въпроси неговото мнение ми беше неизвестно. Сигурен бях, че то не би имало нищо общо с моите, понеже идваше от един непознат, възвишен свят, до който се домогвах; и тъй като бях убеден, че мислите ми биха се сторили пълна нелепица на този съвършен ум, аз ги бях изтрил до такава степен, че когато ми се случеше да срещна в негова книга някоя, която вече ми бе минавала през ум, сърцето ми се издуваше, сякаш някой милостив Бог ми я беше върнал, обявявайки я за основателна и красива. Понякога се случваше негова страница да казва същото, което често пишех през нощта на майка ми и баба ми, когато не успявах да заспя, и затова приличаше на сборник епиграфи за писмата ми. По-късно, когато започнах да пиша книга, ми се случи дори да намеря аналог на някои изречения, чието качество не бе достатъчно добро, за да ме стимулира да я продължа, в изреченията на Бергот. Само в подобни мигове, когато ги четях в неговите творби, успявах истински да им се насладя; когато ги пишех, от опасениe дали ще отразя точно това, което различавах в мисълта си, от срах да не би копието да се окаже несъвършено, не ми оставаше време да се запитам дали съчинението ми е приятно. В действителност обаче само този тип изречения и мисли ме пленяваха наистина. Тревожните усилия и недоволството, свързано с тях, бяха своеобразен израз на любов, любов, която не носи удоволствие, ала се корени дълбоко в душата ни. Така че, щом попаднех ненадейно на подобни изречения в произведението на някой друг, което означаваше, че мога да подходя към тях без скрупули и прекомерна взискателност, както и без да се терзая, най-сетне се оставях с наслаждение на увлечението си по тях, подобно на готвач, който, в редките мигове, когато е освободен от задълженията си, най-сетне намира време да стане сладокусец. Веднъж, когато срещнах у Бергот шега, свързана със стара прислужница, наистина по-иронична благодарение на превъзходния и тържествен език на писателя, но еднаква по същество с онази, която обичах да правя пред баба, говорейки за Франсоаз, друг път, когато видях, че той не е сметнал за недостойно да включи в едно от огледалата на истината, каквито представляваха книгите му, забележка, сходна с тази, която бях направил по повод нашия приятел Льогранден (два израза, които бях напълно готов да пожертвам в името на Бергот, убеден, че те не представляват ни най-малък интерес за него), внезапно ми се стори, че незначителният ми живот не бе чак толкова откъснат от владенията на истината, колкото си бях мислил, и че дори имаше някои допирни точки с тях, и от доверие и радост заплаках върху страниците на писателя като в обятията на баща, при когото съм се завърнал.
Съдейки по книгите му, аз си представях Бергот като немощен и разочарован старец, който е изгубил едно или две деца и е останал безутешен. Затова четях, или по-точно пеех наум прозата му, може би по-dolce и по-lento, отколкото беше написана, като дори и най-простото изречение се обръщаше към мен с разнежена интонация. От всичко най-много обичах философията му и ѝ се бях отдал за вечни времена. Заради нея чаках с нетърпение да стигна възрастта, когато щях да вляза в прогимназията и да имам часове по Философия. Но не исках по време на занятие да правим каквото и да е друго, освен да живеем чрез мисълта на Бергот, и ако ми бяха казали, че метафизиците, на които щях да се посветя по-късно, нямаха нищо общо с нея, щях да изпитам отчаянието на влюбен, вречен на любовта си до последен дъх, комуто говорят за бъдещите му любими.
* * *
За изкуството и литературата (превод и селекция Анна Ватева, корица Иво Рафаилов, 312 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
