"Том и Берта не знаеха, че под този знак щеше да премине голяма част от съвместния им живот или пък щяха да бъдат заедно, но със слабо присъствие и без определено тяхно си русло, или пък заедно, но обърнати с гръб един към друг." – да, има един знак, който тегне като здрачна сянка из целия роман Берта Исла на Хавиер Мариас и това е Знакът на шпионажа... с всичките му митове и клишета, но разбити на пух и прах – разпарчетосани и събрани в пъзел също като отношенията между Берта Исла и Томас Невинсън (загатнати в откъса по-долу). Пъзел със скрити автобиографични моменти (Берта следва философия и литература в университета Комплутенсе в Мадрид досущ като самия Мариас), в който животът на двама души е попаднал в паяжината на шпионажа и на франкисткия режим (от който е пострадало и семейството на Мариас); пъзел, в който нищо не изглежда такова каквото е и всичко е въпрос на паралелна версия и гледна точка – неслучайно след Берта Исла, миналата година се появи и романа Томас Невинсън, нали...
През последния, третия срок на прогимназията Берта и Том станаха съвсем открито гаджета, доколкото това бе възможно на тяхната възраст, а останалите негови кандидатки приеха положението с въздишка на примирение и се оттеглиха: щом Берта наистина проявяваше интерес, не бе никак странно, че Томас Невинсън е предпочел нея. В края на краищата цялата мъжка половина на училище "Естудио" поне от една-две години се извръщаше след нея, без да откъсва поглед – винаги когато се разминаваха с нея на огромното мраморно стълбище или на двора, през междучасията. Привличаше погледите на съучениците си, на по-големите и на по-малките, дори няколко десет-единайсетгодишни момченца, чиято първа любов, далечна и неочаквана – любов, която още не можеше да се нарече така, – бе именно Берта Исла, затова и никога не я забравиха, нито като млади, нито в зряла възраст, нито на стари години, макар и никога да не си бяха разменили нито дума и изобщо да не бяха съществували за нея. Дори момчета от други училища обикаляха наоколо, за да я видят на излизане и да я последват, докато учениците от "Естудио" със силно изразено чувство за собственост, се ежеха на натрапниците и я пазеха да не попадне в мрежата на някой чужд, не от нашите.
Нито Том, нито Берта, родени съответно през август и септември, бяха навършили петнайсет, когато се "свалиха" или "станаха гаджета", както се казваше тогава, започнаха да излизат заедно и споделиха чувствата си. Всъщност тя отдавна го беше сторила, само че си бе направила труда да прикрие това първично и сляпо влюбване – или поне да го сдържа, – колкото да не изглежда досадна или нахална, а добре възпитана, с онова възпитание от втората половина на шейсетте години на миналия век, та когато той се реши да направи първата стъпка, да няма усещането, че е бил избран и направляван, а да може сам да поеме инициативата.
Подобни ранни двойки са обречени да развият известно братско чувство, дори и само защото от самото начало – още от първите дни, които понякога така силно бележат насоката на бъдещето – знаят, че трябва да изчакат, преди любовта и страстите им да стигнат до края. В тяхната социална класа, поне по онова време и въпреки неминуемите сексуални потребности, още начеващи, но често пъти взривоопасни, се смяташе за неблагоразумно и неприлично да се прибързва, когато нещата са сериозни, а Томас и Берта веднага разбраха, че при тях е на сериозно, че не става въпрос за свалка, която ще приключи с края на годината, нито пък след две години, когато щяха да завършат училище и да го напуснат. У Том Невинсън имаше известна стеснителност, заедно с пълната липса на опит в тази област, а освен това и на него се случи същото като на немалко други момчета – да уважават твърде много девойката, която са избрали за любовта на живота си – днес, утре и завинаги, – и да внимават да не злоупотребят с нея, както не биха постъпили с други момичета. Те често прекаляват със закрилата и грижите си, защото виждат своя идеал, независимо че щом е здрава и права, и при нея плътта си иска своето и любопитството е налице; но те се страхуват да не я омърсят и я превръщат в почти недосегаема. На Берта ѝ се случи същото като на доста момичета – знаят, че може да ги опипват без пречки и им се ще да бъдат омърсени, но пък не искат да ги вземат за нетърпеливи, а още по-малко пък зажаднели за това. Затова не е никак чудно, че след толкова пазене и размяна на страстни погледи и предпазливи целувки, изключвайки определени части на тялото; след толкова благоприлични милувки, спиращи, щом се почувства, че благоприличието е на път да се срине, първият любовен опит се добива поотделно и със заместител, тоест с някой случаен трети.
И двамата загубиха девствеността си в първи курс на университета и нито единият, нито другият посмя да го сподели. Тази година прекараха доста време разделени – Том бе приет в Оксфорд, до голяма степен благодарение на връзките на баща си и на Уолтър Старки, освен заради собствените му езикови дарби, а Берта записа философия и литература в университета "Комплутенсе". Ваканциите в английския университет са дълги, малко повече от месец между Архангеловден и Деня на свети Иларий, още толкова между него и Света Троица и три пълни месеца между Света Троица и следващия Архангеловден (или началото на курса, както наричат там трите тъй наречени terms, триместри, така че Том се връщаше в Мадрид след осем или девет седмици престой и сериозно учене и времето му стигаше да възстанови мадридския си начин на живот или поне да не го изгуби окончателно от погледа си, да не скъса напълно с него и да не го замести, никога нищо да не забрави. Но през тези осем-девет седмици и на двамата им оставаше време да поставят другия в резервен режим, тоест в скоби. Същевременно обаче знаеха, че в скоби ще остане периодът на раздялата, след като отново се съберат и всичко се върне в обичайното си русло. Честата раздяла позволява именно това – никой от алтернативните етапи да не е точно истински, и двата да са някаква фантасмагория, всеки от тях да замъглява и отрича другия по време на царстването си, почти да го заличава, и в края на краищата нищо от станалото тогава да не бъде земно, действително, да не се смята за случило се, нито пък да има особено значение. Том и Берта не знаеха, че под този знак щеше да премине голяма част от съвместния им живот или пък щяха да бъдат заедно, но със слабо присъствие и без определено тяхно си русло, или пък заедно, но обърнати с гръб един към друг.
През 1969 г. две моди бродеха из Европа, главно сред младежите – политиката и сексът. Парижките безредици от май 1968 година и Пражката пролет, смазана от съветските танкове, разбуниха половината континент, макар и за кратко. Освен това в Испания на власт все още беше една диктатура, установена преди повече от три десетилетия. Работническите и студентските стачки принудиха франкисткия режим да обяви извънредно положение в цялата страна, което не означаваше нищо друго освен орязване на и без това немощните права, увеличаване на правомощията и на безнаказаността на полицията, та да може съвсем свободно да прави каквото си иска с когото си поиска. На 20 януари студентът по право Енрике Руано, арестуван три дни по-рано от страшната политическа полиция за разпространяване на позиви, умря, уж охраняван от същата тази полиция. Официалната версия, непрекъснато променяща се и пълна с противоречия, беше, че двайсет и една годишният младеж бил откаран за проверка в сграда на днешната улица "Принсипе де Вергара", там успял да се изплъзне от тримата охраняващи го полицаи, след което паднал или се хвърлил от прозореца на седмия етаж, където се намирали. Министърът на информацията Фрага и вестник АВС се изсилиха да го представят като самоубийство и да изкарат Руано слабоумен и неуравновесен, като публикуваха на първа страница в няколко последователни броя едно писмо до психиатъра му, на отделни части, манипулирани така, че да изглеждат като извадени от някакъв предполагаем изтерзан дневник. Почти никой обаче не повярва на тази версия и случаят бе определен като политическо убийство, тъй като студентът беше член на Фронта за национално освобождение (съкратено Фелипе), нелегална антифранкистка организация без особена тежест, каквито по принуда бяха почти всички (без особена тежест и нелегални). Всеобщата недоверчивост беше основателна, не само поради дълбоко вкоренения навик на всички правителства на диктатурата да лъжат – двайсет и седем години по-късно се доказа след ексхумацията на трупа във връзка със заплетеното наказателно дело срещу тримата полицаи, вече при демокрацията, че има счупена ключица, кост, почти без никакво съмнение пронизана от куршум. Навремето фалшифицирали аутопсията, не допуснали семейството да види тялото, забранили да се публикува некролог във вестниците, а бащата бил повикан лично от министъра на информацията Фрага и заплашван да не протестира и да си мълчи с горе-долу следните думи: "Не забравяйте, че имате и дъщеря, и за нея трябва да се погрижите", с намек за сестрата на Руано, Марго, която също се бъркала в политиката. Макар и след толкова години, не можа нищо да се докаже и тримата "политически" бяха оправдани по обвинението в убийство – фамилиите им бяха Колино, Галван и Симон; вероятно са изтезавали момчето през няколкото дена в ареста, включително и през последния, когато най-накрая го отвели в сградата на "Принсипе де Вергара", застреляли го и го хвърлили от високия етаж. Това беше версията на другарите му от 1969 г.
Студентското негодувание бе толкова голямо, че в протестите през следващите дни се включиха и младежи, които дотогава се бяха държали по-скоро настрана от политиката или просто предпочитаха да не рискуват и да не си създават проблеми, като например Берта Исла. Нейни приятелки от факултета я бяха убедили да отиде с тях на митинга, свикан един следобед на площад "Мануел Бесера", недалеч от арената за корида в квартал "Лас Вентас". Тия масови прояви траеха кратко, всичките бяха забранени. Въоръжената полиция, тъй наречените "сиви" заради цвета на униформите им, обикновено биваха предварително осведомени, разпръскваха събралите си, като ги блъскаха, а ако все пак успееше да се оформи компактна група и да се придвижи поне на няколко метра, скандирайки някакъв лозунг, а да не говорим ако почнеха да хвърлят камъни по витрини и банки, веднага ги подгонваха, тичешком или на коне, с дълги черни, гумени палки (палките на конните полицаи бяха по-дълги и по-гъвкави, почти като къси и дебели камшици) и сред тях редовно се намираше някой самонадеян или избухлив полицай, който вадеше пистолета, за да всее повече страх у другите или да прогони този в себе си.
Още в самото начало на схватката Берта побягна пред полицаите заедно с много свои колеги и непознати. Всеки тичаше накъдето види с надеждата, че преследвачите няма да погнат точно него, а ще решат да налагат други с палките. Тя за пръв път участваше в такива протести, нямаше представа кое е по-добре – да се шмугне в метрото или да влезе в някой бар, като се смеси с клиентите, или пък да остане на улицата, където винаги оставаше възможността да бяга, а не да се окаже притисната някъде. Знаеше, разбира се, че да те задържат на политически митинг, означава в най-добрия случай една нощ и няколко шамара в Главна дирекция "Обществена безопасност", а в най-лошия – съдебен процес и от няколко месеца до една-две години затвор, в зависимост от това доколко проклет щеше да се окаже подставеният съдия, – както и незабавна вътрешна проверка в Университета. Знаеше също и че макар да е момиче и още малка – студентка първи курс, – няма да се отърве от предвиденото наказание.
Скоро изгуби от поглед приятелките си, изпадна в паника, притисната в нощта, зле осветена от мътните фенери, защура се насам-натам, всичкият януарски студ се изпари за секунда, почувства дебнещата я опасност, инстинктивно се опита да се откъсне от тълпата и тичешком се насочи към площада по една съседна улица, не много широка; почти не се виждаха демонстранти, повечето бяха избрали други пътища или пък предпочитаха да не се разпръсват прекалено, за да могат бързо да се прегрупират и опитат отново, макар и напразно, изплашени и яростни, екзалтирани, с ускорен пулс, забравили всякакви планове. Тя вървеше, водена сякаш от дявола, ужасена, без вече да вижда никого, нито отляво, нито отдясно, с крайчеца на окото, докато понесена от мисълта никога да не спира или поне докато не се почувства на сигурно място, докато градът остане зад гърба ѝ или стигне до дома си, и тогава ѝ хрумна да погледне назад, без да забавя ход – може би дочу нещо странно, цвилене или отчетливо чаткане на копита, тропот, познат ѝ от летните ваканции, от село, от полето, от детството, – и видя зад гърба си, почти надвесено над нея огромното лице на един от "сивите", на кон, с вече вдигната палка, замахнал да я стовари върху тила или върху задника ѝ, или странично върху ребрата, със сигурност щеше да я събори на земята, вероятно да я остави в безсъзнание или зашеметена, неспособна да реагира, нито да бяга, изложена на още и още удари, ако полицаят се окажеше свиреп, или влачена, окована в белезници и вкарана в някой фургон, а животът ѝ щеше да се обърка и да провали бъдещето си буквално за няколко минути безразсъдство и лош късмет.
Видя муцуната на черния кон и ѝ се стори, че вижда и лицето на сивия мъж, въпреки че каската закриваше челото, а каишката, вдигната леко нагоре и подплатена – брадичката му. Берта не се спъна, не се парализира от страх, а се затича още по-бързо, с последни сили, отчаяно, както постъпва обреченият, дори да знае, че няма смисъл; но какво ли могат да направят краката на едно момиче пред копитата на бързия жребец, и все пак те ускоряват крачка, като животно, неподозиращо, че не може да избяга. И тогава от една странична улица се протегна нечия ръка и рязко я издърпа, тя загуби равновесие и падна по лице, но ръката успя да я измъкне изпод копитата на коня и ездача, да я спаси от надвисналата палка. Конникът продължи още няколко метра напред, по инерция – не е лесно при галоп да спреш на място, – навярно щеше да се откаже и да продължи след другите размирници, за да ги сплаши, в околните улици те бяха стотици. Ръката я дръпна грубо нагоре, изправи я на крака и Берта видя пред себе си красив младеж, който нямаше вид на студент, нито на участник в протести – бунтарите не ходеха с вратовръзка и шапка, за разлика от този млад мъж, облечен дори с елегантно палто, дълго, морскосиньо, с вдигната яка. Изглеждаше старомоден, с бомбе с твърде тясна периферия, сякаш наследено от някой друг.
– Да се махаме оттук, мойто момиче, давай, да не се бавим. – И отново я дръпна, искаше да я извлече оттам, да я отведе, да я спаси.
Но преди още да успеят да се скрият в уличката, отново се появи конният полицай, побързал бе да се върне за жертвата си. Обърнал бе коня си и се носеше в галоп, сякаш вбесен, че му се изплъзва плячката, която почти му беше паднала в ръцете. Сега му се налагаше да избира между двамата, Берта или младежа, осмелил се да я скрие, а може би щеше да успее да залови и двамата, стига да действаше бързо и точно с палката, особено ако още полицаи му се притечаха на помощ; но наоколо нямаше други, повечето се бяха втурнали, настървени, към площада, стоварваха удари наляво и надясно, без да се церемонят, да не би някой началник да ги види и после те да го отнесат. Момчето с шапката стисна ръката на Берта, но не изглеждаше стреснат, по-скоро се изпъчи предизвикателно, хладнокръвно, презирайки опасността или поне без да показва уплаха. Полицаят все още размахваше палката, но жестът не беше заплашителен, палката висеше на китката на ръката, с която придържаше юздите, сякаш полюляваше рибарска въдица или стрък папур. И той беше съвсем млад, със сини очи и гъсти тъмни вежди, това изпъкваше веднага изпод нахлупената каска, приятни черти, напомнящи за село, за юг, навярно за Андалусия. Берта и старомодният младеж го гледаха, без да помръднат, не посмяха да побягнат по улицата, не знаеха дали не е задънена и въобще накъде води. А може би мигновено почувстваха, че няма защо да бягат от този конник.
– Нямаше да те бия, мойто момиче, за какъв ме вземаш? – обърна се полицаят към Берта; и двамата бяха употребили един и същ израз, такова обръщение не се чуваше често в Мадрид по онова време, особено между млади хора. – Исках само да те накарам да избягаш от оная лудница. Много си малка да се забъркваш в такива глупости. Хайде, изчезвай. А ти – обърна се той към старомодния – повече да не си ми се мярнал пред очите, че може доста да си изпатиш: кютек и на топло в ареста. Тоя път ти се размина. Хайде, да те няма. Бездруго си загубих времето с вас.
Младежът с добре пристегнатата си вратовръзка и дългото до средата на прасеца палто остана невъзмутим пред плашещата гледка. Стоеше изправен, с хладен, напрегнат поглед, втренчен в очите на конника, сякаш можеше да прочете в тях намеренията му и бе сигурен, че ако му се нахвърли, ще успее да го свали на земята. Противно на думите си обаче, полицаят не си тръгна веднага, сякаш очакваше първи да го направят помилваните или може би не искаше да откъсне поглед от момичето, докато то не изчезне от взора му и очите му престанат да я виждат, колкото и да се напрягат. Никой от двамата не отвърна нищо и по-късно Берта Исла съжали, че не е благодарила на полицая. Но в ония дни просто не бе възможно от нечия уста да се отронят думи на благодарност към някого от сивите, към един франкистки полицай, дори и да ги заслужаваше. Бяха почти всеобщи врагове, мразеха ги, а те гонеха и биеха с палките, арестуваха и съсипваха не един току-що наченат живот.
Берта Исла (превод Людмила Илиева-Сивкова, корица Стефан Касъров, 520 стр, цена 26 лева) е в книжарниците
