"Разбрахме се без думи. Без да се разбираме. Но бяхме споделили частица време, която иначе щеше да потъне във вечността." – тези думи принадлежат на разказа Без Думи от дебютния сборник Вода за гледане на Гергана Гълъбова... И наистина, съществува негласно разбирателство, че когато погледнеш към Вода за гледане ще откриеш реалност, която не е съвсем тази, която гледат очите ти – независимо дали става дума за полароид, който "вижда" и проявява чужди снимки (като в разказа Без Думи по-долу), или за жена, която вижда морето за първи път, или пък за хора, които виждат изцелението на нещастието си в обезкостяването си... Абсурдни, сюрреални или пък напълно реални, историите във Вода за гледане трябва да бъдат разказани или споделени, защото иначе просто ще потънат във вечността...
Без Думи
Намерих фотоапарат в кофата пред блока. Беше закачен отстрани на капака, сякаш оставен, за да бъде взет. Както оставяха понякога обувки или храна. Приех поканата. Беше стар, но изглеждаше запазен. Полароид. Празен. Трябваше да разбера дали работи. Тогава щях да реша да го продам ли, или да си го запазя.
На следващия ден, като се прибрах от работа, минах да купя фотохартия. Оказа се много по-скъпа от лентите, на които бях свикнала. Но пък ми изглеждаше по-логично да изпробвам фотоапарата, отколкото да го нося на диагностика. Все пак беше в приличен вид. Заредих го и веднага щракнах едно от цветята си. Светкавицата се задейства (добър знак) и фотоапаратът изплю снимката. Имах чувството, че се проявява вечно. Оставих я на библиотеката и влязох да се къпя.
Бързо я забравих. Като отивах за чаша вода обаче, погледът ми неволно се спря върху фотографията. Бе се проявила перфектно – цветовете бяха сравнително ярки, не прекалено светли. Само дето не беше на моето цвете. Беше друго – по-голямо и цъфтящо на фона на много по-обширна и значително по-подредена стая. Взех фотоапарата и отидох пред огледалото. Снимах. Отново познатата светкавица, последвана от бавното изплюване на бялата снимка. Седнах на леглото и я наблюдавах как се проявява. Погледнах отново снимката на другото цвете, за да се уверя, че не си въобразявам. Не, това положително изглеждаше като чуждо цвете в чужд дом. Имах чувството, че някой ме следи. Сякаш заедно с полароида бях прибрала непознат човек в дома си.
Тази нощ явно нямаше да се спи. Очертанията започнаха да се проявяват – фигура на човек в огледало. Успокоих се. Аз бях фигура в огледало. Отпуснах се назад в леглото. Ето, появяваше се и нещо като легло отзад. Оставаше само да си проличат цветовете и да видя че... не бях аз. Огледалото на снимката висеше на синя стена, а рамката му беше бяла – моето огледало беше закрепено за вратата на гардероба. Другият носеше анцуг и тениска (аз бях облечена с потник и къси панталонки), а лицето бе закрито от ярката светкавица.
Ако не бях купила фотохартията, щях да предположа, че има някакъв странен проблем с нея, но всичко това беше далеч отвъд нормалното. Не че би било нормално стар пълнител да има чужди снимки. Оставаше да се окаже обладан предмет, който ме е свързал с демон. Или пък камерата краде души, отпечатва ги и сега си комуникирам с хора, заклещени в обектива. През ума ми минаха всякакви фантастични сценарии, които не звучаха напълно неправдоподобни на този етап. Силно се надявах да не се намирам в сюжет на филм на ужасите.
Колкото и да разсъждавах, не успях да измисля друг изход от ситуацията, освен да продължа да снимам. Можех да изхвърля фотоапарата през прозореца и да го гледам как се разбива долу (като се надявам, че не съм се забъркала наистина с демон). Но това нямаше да ме отърве от усещането за чуждо присъствие. Затова продължих. Снимах обувките в коридора – получих снимка на дрехи. Ако предишните снимки следваха някаква логическа последователност и донякъде изглеждаха като отговор на моите, то тази рязко прекъсна хоризонта на очакване. Оставаха само десет кадъра в пълнителя. Трябваше да ги оползотворя ефективно. Помислих за момент и взех един лист. Написах "Какво става?" и снимах. Получих снимка на замъглено огледало с нарисувана въпросителна. Що за отговор беше това? Ако изобщо имаше човек отсреща и той също получаваше моите кадри, може би още не се бе сдобил с въпроса. Отидох в банята. Опитах се да замъгля огледалото с дъх и да нарисувам удивителен знак, но той изчезваше прекалено бързо. Взех едно червило и повторих опита си. В отговор получих снимка на асансьор. Приличаше доста на този в нашия вход. Вратата му беше синя, а тази на нашия – керемидена. Беше тъмно и не исках да излизам. Особено сега. Щях да умра от страх (ако не ме убиеше друго). Дори двете стаички вкъщи ми се струваха твърде големи. Имаше прекалено много места, където можеше да се скрие някой непознат – в гардероба, под леглото, зад вратите, зад пердето. Лесно се притичваше от едното място до другото. А ако имах работа с демон, може би дори не беше нужно да се крие. Той би бил постоянно и невидимо присъствие. Но нямаше демон, защото фотоапаратът не беше обладан.
Повтарях си това изречение, докато правех следващата снимка. Отново написах на един лист "Кой си ти?". Надявах се думите да се виждат и да не избледняват при проявяването. Получих снимка на друга фотография, поставена върху асфалт. Цветето ми. Или поне това, което очаквах да изплюе фотоапаратът, след като щракнах растението в стаята ми. Снимах си краката. Не мислех какво ще получи моят събеседник, исках да видя какво ще ми покаже. Кофа за боклук. Приличаше страшно много на тази пред блока. Излязох на балкона и снимах площадката. Светкавицата проблесна, изплю кадър – предишната снимка, поставена върху кофата. Огледах улицата. Не се виждаше жива душа. Провикнах се. Никакъв отговор. Не знаех колко кадъра ми остават, щракнах още веднъж и се надявах да излезе снимка. Кофата за смет отстрани. Натиснах копчето отново, но фотоапаратът издаде само звук. Това беше. С това разполагах. Десет парчета фантастичен пъзел. Седнах на дивана и започнах да ги разглеждам отново. Първо всяка снимка поотделно, после по двойки. Подреждах ги една до друга, разменях местата им. Сякаш можеха да ми покажат нещо ново. Някаква скрита истина.
Заспах. Не го бях планирала, но умората явно ме бе преборила по някое време. Събудих се призори. Небето се проясняваше, но слънцето още не беше пробило хоризонта. Облякох се – изглеждаше достатъчно светло, че да не ме е страх да изляза. Взех полароида и снимките със себе си. Пъхнах лист и химикалка в джоба си за всеки случай.
Около кофата нямаше разпилени снимки, беше пълна само с чували и някакви единични боклуци. Закачих фотоапарата там, откъдето го бях взела. Имах намерение да изхвърля снимките, но вместо това взех тази с въпросителната и написах "Кой си ти?" на гърба ѝ. Другите прибрах в джоба на суитшърта. Не знам защо ги задържах.
Отидох на работа. Цял ден мислех за полароида, закачен на кофата. Не знаех дали постъпих правилно, като го върнах. Но ме беше страх да го задържа. Скоро щях да изхвърля и снимките. Защо изобщо ги прибрах? Трябваше да ги метна в кофата.
Постепенно спрях да мисля за случилото се. След няколко дни съвсем се бях отърсила от чувството, че някой ме наблюдава. В края на седмицата всичко беше нормално. Толкова нормално, че щях да подмина снимката. Намерих я подпряна на кофата. За малко да падне вътре, като изхвърлях боклука. Отзад беше написано "Ти?". Чуждите снимки още си стояха в суитшърта. Извадих тази с огледалото и написах "Ти". След няколко дни снимките ми бяха наредени до кофата на асфалта. Оставих чуждите фотографии в купчинка на същото място.
Разбрахме се без думи. Без да се разбираме. Но бяхме споделили частица време, която иначе щеше да потъне във вечността.
Вода за гледане (корица Лиза Викторова, 88 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Срещата с Гергана Гълъбова през Вода за гледане е на 17 май в Топлоцентрала | 20:00
