Да, любовните триъгълници с буреносни последици са често срещани в творбите на Франсоаз Саган и романът Чашата преля (откъсът по-долу) не прави изключение. Да, един от главните герои в него, Шарл, доста напомня образа на баща ѝ, особено като се има предвид как невръстната Саган преживява със своето семейство окупацията на Франция по време на Втората световна – да, интригата в Чашата преля се забърква именно когато фабрикантът Шарл дава убежище на своя приятел от юношеството Жером и неговата любовница Алис, преследвани от Гестапо заради активното им участие в Съпротивата... И да, ако младостта е като буря в чаша вода, то идва момент, в който тя прелива... особено по време на война, нали...
Из ТРЕТА ГЛАВА
Шарл седеше на стълбите пред къщата със заспало до него куче, но не в обичайната поза, разперил ръце и крака, а, напротив, прихванал колене и тикнал брадичка между тях. Втренченият в далечината поглед и решителното изражение у него бяха признак на вътрешна неувереност.
Жером приседна, но на един метър от него и мълчаливо запали цигара. По превития гръб, настръхналата на тила коса и сериозния вид той, който отлично го познаваше, разбра, че приятелят му е изпаднал в дълбоко униние, което му се случваше много рядко. Въпреки това Жером садистично зачака Шарл да заговори първи. Съчувствието му беше примесено със смътно озлобление, защото знаеше, че ако положението беше различно, или по-скоро, ако Алис беше различна, ако не се намираше на сто лакти по-високо от неговия стар приятел и от всякакви любовни приключения, както ги разбираше Шарл, ако последният имаше и най-малък шанс да прелъсти Алис, непременно би му я отнел или поне би се опитал да го направи. "Всички права и задължения", ненадейно си припомни Жером. Такъв беше девизът на странния кодекс, който двамата бяха съставили преди много, много години на възраст, когато девизите на бойскаутите все още важат, но вече белязани от наивен юношески цинизъм; в него те бяха предвидили всички обстоятелства на бъдещия си живот, а един от законите гласеше между другото, че както домът на твоя приятел е и твой дом, в който можеш да се настаниш дори посред нощ без каквато и да било специална причина, така и жената на приятеля е благо, което спокойно можеш да му отнемеш, ако е налице съгласие от нейна страна, без да си навлечеш каквито и да било упреци: в култ се издигаше безразличието, както и полуанглийските, полуварварски нрави, пленили тяхното въображение на девственици (или наполовина девственици, защото Жером подозираше, че Шарл вече е успял да си оплете кошницата с дъщерята на хлебаря).
На осемнайсет години те все още следваха донякъде тези правила, тъй като никой не бързаше да се раздели с юношеството, във всеки случай не толкова, че да се отрече открито от тях или да ги наруши. Ето защо въпросният кодекс оцеля. Впрочем до този момент двамата съвсем естествено заобикаляха правилата, приемайки например, че когато отиваш на гости у твоя приятел, по-приятно е той да те чака на перона. Що се отнася до жените, никой не бе изпитвал и най-малко желание да отнеме избраницата на другия и любовните им истории се бяха развивали успоредно. Ала днес, увлечен по Алис, Шарл съвсем на място си припомняше кодекса и открито я ухажваше. Засега обаче клетият съблазнител явно не беше в най-добрата си форма и дори би могло да се каже, че се намира в долната граница.
– Престани да въздишаш така – каза най-сетне Жером. – Късаш ми сърцето.
Шарл се обърна рязко към него:
– Не се ли сърдиш? Сериозно, нали не съм те обидил?
Изглежда искрено разтревожен, помисли си Жером и неволно се усмихна. По-скоро би изглеждал разтревожен, ако имаше друг тен, ако бялото на очите му не беше толкова бяло, ако лицето му нямаше такъв загар, ако мускулите под кожата му не бяха толкова корави, толкова развити, и ако над смръщеното му чело не се спускаше толкова блестяща и буйна коса. Върху подобно лице тревогата би могла единствено да се плъзне. Подобни лица вече не се срещаха. Такъв тен, такъв здрав вид, такава животинска сила сега притежаваха единствено младите войници на Хитлер, седналите върху танковете голи до кръста есесовци. Жителите на окупираните страни до един са бледи, помисли си Жером. Сякаш младите войници от германската армия редом със свободата, мира и живота бяха отнели от Европа слънцето, вятъра, морето и дори полята. Ала той знаеше, че зад гърба на тези млади атлети, иззад руините, от мазетата, отвсякъде се надигаха техните антиподи, техните бледи, изнурени негативи, чиято участ бяха мракът, влажните скривалища, нелегалният живот, ако не и телените мрежи. Сякаш всеки от тези красиви млади мъже, обучени да воюват без милост, без сам да знае бе поробил друг човек, различен по кръв, по възраст, по идеи, който, жив или мъртъв, се явяваше обратна страна, кървава и опустошена, на техния боен арийски медал.
Измежду най-непримиримите и яростните от тях бяха онези, които помагаха на Жером, които заедно с него помагаха на други да оцелеят из долнопробни хотели, по мръсни стълбища, в неотоплени стаи, претъпкани влакове, тъмни килери, в зловещите коридори на метрото, къде ли не. Отвсякъде постепенно прииждаха бойци за тази окаяна армия. Цяло поколение мъже и жени, за чието невъобразимо съществуване светът все още не подозираше, но които Жером бе открил още през 1936 година. Цял един нов човешки род със свой език, който нямаше нищо общо с езика от речниците. В него под израза "на топло" се разбираше килия, глаголът "бягам" означаваше крия се, "среща" означаваше катастрофа, а ако в мирно време думите "утре" или "вдругиден" бяха съпроводени с въпросителна, сега след тях имаше безброй многоточия. Именно в този кръг на ада от близо пет или шест години живееше Жером, в него искаше да навлезе на свой ред и Алис.
– След като не ми се сърдиш, няма ли да пийнем по чаша? – предложи Шарл, все пак донякъде пребледнял въпреки загара и доста разстроен. – Нали ще се чукнеш с мен?
– Разбира се – отвърна Жером.
Шарл се завърна със същата скорост, с която бе изчезнал. Носеше бутилка изстудено много сухо бяло вино с привкус на плодове и на камък, което се стори превъзходно на Жером, а още повече на самия Шарл, който на един дъх изпи две-три чаши: той доблестно бе изчакал опрощението, за да прибегне до това укрепващо духа средство, а не бе прескочил тайно до кухнята за леснодостъпна утеха и това негово свенливо дирене на одобрение за дреболиите, за подробностите, което той редовно искаше от другите (след като изобщо не се интересуваше от мнението им относно истински важните за него неща), искрено трогна Жером. Той непрестанно откриваше у Шарл по нещо от онзи нехаен, симпатичен и откровен юноша, любовчия и рицар, едновременно побойник и добряк, ленив, но предприемчив и храбър до безумие, който някога бе станал негов приятел. От него би излязло превъзходен боец, ако не беше толкова привързан към кожарската си фабрика и към жалкия Петен. В крайна сметка, след като нямаше достатъчно ум в главата, други щяха да мислят вместо него. И Жером се засмя без видима причина.
– Защо се смееш? – запита го строго Шарл. – Как можеш да се смееш, когато тя все още плаче?
– Кой плаче? – зачуди се Жером.
– Алис!
– Нищо подобно, тя отдавна престана да плаче! Нищо сериозно, от нервите, от умората; животът в Париж е труден, нейният живот е труден.
– Но защо? Какво толкова казах, че да я разплача? Не искам това повече да се случва, драги, не искам тази жена да прекара почивката си в моя дом, плачейки. В никакъв случай! Кои мои думи ѝ подействаха така? Може би това "бам-бам-бам-бам"?
Той произнесе "бам-бам-бам-бам", но не с въодушевлението отпреди четвърт час; това не беше вече бойкото маршируване на войска, а напомняше унилото тъпчене на място на слон, който бере душа.
– Не – възрази Жером, – няма нищо общо с твоето "бам-бам-бам"... впрочем има, прав си, причината е в това "бам-бам-бам". Имай предвид, Шарл, че съпругът на Алис се наричаше Герхард Файат, прочут австрийски хирург, най-добрият хирург във Виена...
– И какво от това? Умрял ли е? Какво се е случило?
– Не, не е умрял – отвърна рязко Жером. – Макар че в тези времена това като нищо би го сполетяло! Не, в Америка е. Но той беше... той е евреин.
– Аха, вярно – каза след моментна пауза Шарл. – Чувал съм, че в Австрия германците вършели големи гадости.
– Нещо такова – потвърди Жером, комуто беше все по-трудно да използва подобни литоти. – Понеже по това време Алис се чувствала притеснена, между тях възникнали разногласия... с една дума развели се. Той си тръгнал отчаян, а тя останала не по-малко отчаяна. На всичко отгоре упреквала себе си, а не него, защото, откровено казано, той нямал никаква вина.
– И тя ли е еврейка? – запита Шарл.
Жером го погледна изпитателно, но прочете в очите му пълно безразличие.
– Не зная, не вярвам – отвърна той. – Струва ми се, че не. Защо, това смущава ли те, може да си имаш неприятности?
– Аз ли? Че защо? – зачуди се Шарл. – Какви ги говориш?
– В твоята фабрика и в околността, по тези места – не зная, отдавна не съм идвал – има ли антисемити? Не четат ли Гренгоар? Не слушат ли речите на маршал Петен, на Лавал, не са ли чували, че еврейската раса е опасна, че евреите ги грабят, че им отнемат парите, картофите, вълнените чорапи и че изобщо управляват Франция? Не се ли говорят тук такива неща?
– О, виж какво – отвърна Шарл, – честно казано, не вярвам във Формоа да се намери дори един, който да чете подобни глупости, а още по-малко да им вярва. И какво по-точно са сторили германците на Алис във Виена?
На Жером му стана смешно: достатъчно бе сега да каже, че някакъв есесовец е зашлевил три пъти Алис, за да превърне Шарл в най-всеотдайния и най-яростен участник в Съпротивата. Но не тази бе неговата цел. Не му трябваше джентълмен, изпълнен с негодувание заради лишена от галантност постъпка. Нужен му бе човек, който знае защо се сражава и в името на какво рискува живота си. Нужен му бе чисто и просто друг Шарл, но който да обитава същия дом, да бъде същият човек със същото лице, със същия ум и егоизъм. Твърде вероятно подобно начинание нямаше особен шанс за успех.
Чашата преля (превод Красимир Петров, корица Люба Халева, 208 стр, цена 17 лева) е в книжарниците
