"... толкова сме изолирани от света, че скоро няма да знаем кои сме, дори не се сетихме да си кажем имената, а и за какво, за какво биха ни послужили имената..." – да, в алегоричния шедьовър Слепота на Нобеловия лауреат за литература Жозе Сарамаго героите нямат имена, страната, поразена от епидемия от внезапно ослепяване също остава неназована, но пост-пандемичният свят днес е наясно (да се надяваме), че анонимността е най-малкия проблем на едно Човечество, което мисли и желае само физическо оцеляване... Да, вирусът на внезапната "Слепота" няма родина, може да се случи навсякъде и да порази всеки като изпита границите на Човешкото, затова на 16 ноември тази година из целия свят ще се отбележат 100 години от рождението на Жозе Сарамаго – у нас, издателство Колибри и фестивалът Cinelibri ще маркират грандиозната годишнина на 14 октомври с ново издание на Слепота (откъсът по-долу, със специална илюстрация от Теодор Ушев), тематичен танцов пърформанс на португалската трупа Евора и прожекция на едноименната филмова адаптация от 2008-а... А сега да се потопим в "морето от мляко" на "сияйната белота"...
Трябва да отворя очи, помисли жената на лекаря.
През затворените клепачи, когато на няколко пъти се събуди през нощта, тя долавяше светлината на лампите, които едвам осветяваха помещението, но сега сякаш усещаше нещо различно, някакво бляскаво присъствие, можеше да се дължи на зазоряването, а можеше вече да се задава морето от мляко и да потапя очите ѝ. Каза си, че ще преброи до десет и после ще отвори очи, два пъти си го каза, два пъти преброи и два пъти не ги отвори. Чуваше дълбокото дишане на мъжа си в леглото до нея, нечие хъркане, Как ли е кракът на оня, се запита, но знаеше, че в момента не става дума за истинско съчувствие, искаше ѝ се да си измисли друга грижа, искаше ѝ се да не трябва да отваря очи. Веднага след това сами се отвориха, просто така, не защото беше решила. През прозорците, които започваха от средата на стената и свършваха на педя от тавана, влизаше мътната синкава светлина на зазоряването. Не съм сляпа, промърмори и веднага след това се надигна в леглото, момичето с тъмните очила, което заемаше леглото срещу нея, можеше да я е чуло.
Спеше. В леглото до момичето, леглото, което опираше в стената, спеше и детето, Направила е като мен, помисли жената на лекаря, дала му е най-защитеното място, бихме били доста слаби прегради, само един камък на пътя, без друга надежда освен тази, че врагът ще се препъне в нас, какъв ти враг, тук никой няма да ни нападне, можеше да сме крали и убивали навън, пак нямаше да ни задържат, крадецът на колата никога не е бил по-сигурен за свободата си, толкова сме изолирани от света, че скоро няма да знаем кои сме, дори не се сетихме да си кажем имената, а и за какво, за какво биха ни послужили имената, никое куче не разпознава другите кучета по името, нито пък им се представя с името, което са му дали, разпознават се по миризмата, ние тук сме като друга порода кучета, разпознаваме се по лая, по говоренето, останалото, чертите на лицето, цвета на очите, на кожата, на косата, няма никакво значение, сякаш не съществува, аз още виждам, но докога ли.
Светлината се промени малко, не можеше нощта да се връща отново, значи небето се беше покрило с облаци. От леглото на крадеца се чу стон, Ако раната му се е инфектирала, помисли жената на лекаря, нямаме с какво да се погрижим за него, никакви средства, и най-малкият инцидент при тия условия може да се превърне в трагедия, вероятно тъкмо на това се надяват, да свършим тук един подир друг, няма човек, няма проблем. Жената на лекаря стана от леглото, надвеси се над мъжа си, канеше се да го събуди, но не посмя да го изтръгне от съня му, за да установи, че още е сляп. Боса, стъпка по стъпка отиде до леглото на крадеца. Беше с отворени очи, втренчен.
Как сте, прошепна жената на лекаря. Крадецът обърна глава по посока на гласа и каза, Зле, кракът много ме боли, тя се канеше да му каже, Нека погледна, но млъкна навреме, каква непредпазливост, но той самият беше забравил, че там са само слепци, действаше, без да мисли, както би направил преди няколко часа, навън, ако някой лекар му кажеше, Нека погледна, вдигна одеялото. Дори в сумрака, който имаше някакво зрение, можеше да установи, че дюшекът е пропит от кръв, а черната дупка на раната е с подути краища. Превръзката беше паднала. Жената на лекаря бавно свали одеялото, после с бърз лек жест прекара ръка през челото на мъжа. Кожата му беше суха и гореше.
Светлината отново се промени, облаците се махнаха. Жената на лекаря се върна при своето легло, но не легна повече. Гледаше мъжа си, който мърмореше насън, силуетите на останалите под сивите одеяла, мръсните стени, празните легла в очакване и кротко си пожела също да е сляпа, да премине през видимата обвивка на нещата и да попадне вътре, в светлата необратима слепота.
Внезапно отвън, навярно от атриума, който разделяше двете предни крила на сградата, се чуха гневни гласове, Вън, вън, Махайте се, изчезвайте, Не може да останете тук, Трябва да изпълните заповедите. Врявата се усили, стихна, някаква врата се затвори с трясък, сега се чуваха само някакво тревожно хлипане и разпознаваемият звук от нечие препъване. В стаята всички бяха будни. Обръщаха глави към входа, нямаше нужда да са зрящи, за да знаят, че при тях ще влязат слепци. Жената на лекаря стана, по собствена воля щеше да помогне на новопристигналите, да им каже някои мили думи, да ги заведе до леглата, да ги уведоми, Запомнете, това е номер седем от лявата страна, това е номер четири от дясната, не бъркайте, да, тук сме шестима, дойдохме вчера, да, ние бяхме първите, имената, какво значение имат имената, един, мисля, че е ограбил, друг е бил ограбен, има едно загадъчно момиче с тъмни очила, което си слага капки в очите, за да се лекува от конюнктивит, как знам ли, че очилата ѝ са тъмни, след като съм сляпа, така ли, ами моят съпруг е очен лекар и тя е била в кабинета му, да, и той е тук, имал е контакт с всичките, да, наистина, има и едно момченце, което е кривогледо.
Не помръдна, само каза на мъжа си, Идват. Лекарят стана от леглото, жената му помогна да обуе панталона си, нямаше значение, никой не можеше да го види, в този момент слепите започнаха да влизат, бяха петима, трима мъже и две жени. Лекарят каза на висок глас, Спокойно, не бързайте, тук сме шестима, вие колко сте, има място за всички. Те не знаеха колко са, със сигурност се бяха докоснали или сблъскали в даден момент, докато ги изтикваха от лявото крило към това, но не знаеха колко са. И не носеха багаж. Когато се бяха събудили слепи в стаята си и бяха започнали да се оплакват заради това, останалите веднага ги бяха изхвърлили, без да размислят, дори не им бяха оставили време да се сбогуват с някой роднина или приятел, намиращ се там.
Жената на лекаря каза, Най-добре е да се номерирате и всеки да каже кой е.
Спрели, слепите се колебаеха, но все някой трябваше да започне, двама от мъжете заговориха едновременно, случва се, и двамата млъкнаха, та третият започна, Едно, направи пауза, сякаш се канеше да каже името си, но каза само, Аз съм полицай, а жената на лекаря си помисли, Не каза как се казва, навярно и той знае, че тук това няма значение. Вече друг мъж се представяше, Две, и последва примера на първия, Аз съм шофьор на такси. Третият мъж каза, Три, помощник-фармацевт съм. После една жена, Четири, аз съм камериерка в хотел, и последната, Пет, секретарка в офис съм. Това е жена ми, моята жена, извика първият ослепял, къде си, кажи ми къде си, Тук, тук съм, казваше тя през сълзи, докато вървеше разтреперана по пътеката. Очите ѝ бяха изцъклени, а с ръцете си се бореше срещу морето от мляко, което нахлуваше през погледа ѝ. По-уверен, той тръгна към нея, Къде си, къде си, сега мърмореше сякаш се молеше. Едната ръка откри другата, в следващия момент вече бяха прегърнати, представляваха едно тяло, целувките търсеха целувки, понякога се губеха във въздуха, тъй като не знаеха къде са лицата им, очите, устните. Жената на лекаря се вкопчи в мъжа си, хлипайки, сякаш също го беше срещнала сега, но тя казваше, Какво нещастие ни се случи, това е фатално. Тогава се чу гласът на кривогледото момченце, което питаше, И моята майка ли е тук. Седнало на леглото му, момичето с тъмните очила промърмори, Ще дойде, не се безпокой, ще трябва да дойде.
Тук истинският дом на всеки е мястото, където спи, затова не бива да се учудваме, че първата работа на новодошлите беше да си изберат легло, така както бяха направили в другата стая, когато още имаха очи и виждаха. В случая с жената на първия ослепял нямаше никакво съмнение, нейното естествено място беше до мъжа ѝ, на легло седемнайсет, оставяйки легло номер осемнайсет като едно празно пространство, да я отделя от момичето с тъмните очила. Също така не е изненадващо, че всички се опитваха да са близо един до друг, доколкото е възможно, имаха много общи неща, някои вече са известни, но други точно сега ще да се разкрият, например помощник-фармацевтът продаде капките за очи на момичето с тъмните очила, в таксито на шофьора се беше возил първият ослепял, за да отиде на лекар, този, който се обяви за полицай, беше заварил слепия крадец да плаче като дете, което се е загубило, камериерката беше първият човек, влязъл в стаята, когато момичето с тъмните очила беше започнало да крещи. Ала сигурно е, че не всички съвпадения ще станат явни и известни било от липсата на повод, било защото дори не биха могли да си представят, че могат да съществуват, било заради елементарното чувство на такт и дискретност. Камериерката от хотела дори не би могла да си представи, че тук се намира жената, която беше видяла гола, за помощник-фармацевта се знае, че е обслужил и други клиенти с тъмни очила, които са си купили капки за очи, на полицая никой не би издал неблагоразумно, че при тях се намира човек, откраднал автомобил, шофьорът би се заклел, че в последните дни не е возил нито един слепец в таксито си. Естествено, първият ослепял вече каза на жена си тихичко, че един от интернираните е мръсникът, откраднал колата му, Представи си какво съвпадение, но тъй като междувременно беше узнал, че нещастникът е зле заради раната на крака, прояви благоволението да добави, Стига му това наказание. А тя заради огромната тъга, че е сляпа, и заради огромната радост, че отново е намерила съпруга си, радостта и тъгата могат да вървят заедно, не са като водата и олиото, дори не се сети какво беше казала преди два дни, че би дала една година от живота си, за да ослепее гадината, честна дума. И ако все пак сянката на гнева продължаваше да смущава духа ѝ, със сигурност се разнесе, когато раненият простена жаловито, Докторе, моля ви, помогнете ми.
Като позволи на жена си да го заведе дотам, лекарят внимателно опипа краищата на раната, нищо повече не можеше да направи, дори нямаше нужда да я измие, инфекцията можеше да се дължи както на дълбоко проникналото при ритника токче на обувка, която е била в контакт с улиците и с пода на помещенията, така и на патогенните микроорганизми, които най-вероятно вирееха в застоялата вода, излязла от старите и повредени тръби на водопровода. Момичето с тъмните очила, което беше станало, когато чу стона, дойде бавно, броейки леглата. Наведе се напред и протегна ръка, която докосна лицето на жената на лекаря, после, достигайки, и тя не разбра как, до ръката на ранения, която гореше, каза със съжаление, Моля за извинение, вината беше изцяло моя, нямаше нужда да постъпвам така, Оставете, отвърна мъжът, случва се в живота, аз също не биваше да правя каквото направих...
Слепота (превод Вера Киркова-Жекова, корица Иво Рафаилов, 328 стр, цена 25 лева, твърди корици) е в книжарниците
Филмът Слепота е в програмата на Cinelibri 2022
14 октомври | Кино Люмиер, 19:00
15 октомври | Евросинема, 16:00
25 октомври | Културен център G8, 18:00
