Да, миналия септември (а и цялата 2021-а) мина под галактическия знак на 100-годишнината от рождението на Станислав Лем и след като го отбелязахме с антиутопията Дневник, намерен във вана, книгата с интервюта Свят на ръба и новото издание на емблематичния Соларис, сега идва време за прочутите Звездни дневници – цикълът сатирични разкази, в който знаковият космолог Ийон Тихи, откривател на "осемдесет хиляди и три свята", описва интергалактическите си пътешествия из (почти) всички кътчета на безкрайната Вселена на хумора, сатирата, (само)иронията и въображението... В откъса от Звездни дневници по-долу придружаваме Ийон Тихи до Амавропия, планета от съзвездието Циклоп, като преди това срещаме и прогонтите, които "унищожили планетата си чрез грабителско минно дело и експорт на всевъзможни минерали. С тези занимания така разровили и прекопали вътрешността на планетата, че я съсипали напълно, докато от нея останала само голяма дупка, която един ден се срутила под краката им." – звучи познато, нали...
ДВАНАДЕСЕТО ПЪТЕШЕСТВИЕ
В никое друго свое пътешествие май не съм бил изложен на толкова стресиращи изпитания, както по време на експедицията си до Амавропия, планета от съзвездието Циклоп. Преживяното там дължа на професор Тарантога. Този високообразовен астрозоолог е не само велик изследовател – както е известно, през свободното си време той се занимава с изобретателство. Изобретил е, между другото, течния препарат за премахване на неприятни спомени, банкнотите с хоризонтална осмица, означаваща безкрайно голяма сума пари, трите начина за оцветяване на мъглата в приятни за окото багри, както и специалния прах, с който облаците може да се посипват и после да се пресоват, благодарение на което придобиват трайни, солидни форми. Негово дело е също апаратурата за използване на хабящата се обикновено енергия на децата, защото, както се знае, те не могат да стоят мирни дори за миг. Въпросното устройство представлява система от стърчащи на различни места в жилището ръчки, панели и лостове, които децата бутат, дърпат и мърдат по време на игрите си, като по този начин, без да си дават сметка, изпомпват вода, перат, белят картофи, произвеждат електрически ток и пр. С грижа за най-малките, оставяни понякога от родителите си сами вкъщи, професорът беше измислил също незапалващите се кибритени клечки, които вече масово се произвеждат на Земята. Един ден професорът ми показа най-новото си изобретение. В първия момент реших, че виждам желязно кюмбе и Тарантога ми разкри, че действително такъв предмет му е послужил като изходен продукт.
– Това е, драги ми Ийоне, реализираната извечна човешка мечта – поясни, – а именно: ускорител, или пък, ако предпочиташ, забавител на времето. Той дава възможност за произволно удължаване на живота. Ако не греша в сметките, вътре в него една минута трае около два месеца. Искаш ли да го пробваш...?
С моята слабост към техническите новости приех ентусиазирано поканата и се напъхах в апарата. Едва бях приседнал и професорът затръшна вратичката. Засърбя ме носът, щото замахът, с който беше затворена печката, вдигна във въздуха неизстъргани остатъци от сажди, така че при вдишването им кихнах. В същия момент професорът бе включил захранването. Като следствие от забавянето на времето това мое кихане трая пет денонощия и когато Тарантога отвори вратичката на апарата, бях почти издъхнал от изтощение. Той най-напред се изненада и разтревожи, но като разбра за станалото, се усмихна добродушно и рече:
– А всъщност според моя часовник са изминали едва четири секунди. Е, какво ще кажеш за това изобретение, Ийоне?
– Ами, струва ми се, честно казано, че не е идеално, но заслужава да му се обърне внимание – казах, след като успях да си поема дъх.
Достопочтеният професор се попритесни, ала после великодушно ми подари апарата, пояснявайки, че той може да служи еднакво ефективно и за забавяне, и за ускоряване на хода на времето. Понеже се чувствах малко уморен, отказах за момента по-нататъшните изследвания, благодарих му от все сърце и закарах машината у дома. Признавам, не ми беше съвсем ясно какво ще правя с нея, затова я качих на тавана над ракетния хангар, където остана, кажи-речи, половин година.
Когато подготвял осмия том на своята прочута "Астрозоология", професорът се запознал в детайли с материалите относно съществата, населяващи Амавропия. Тогава му хрумнало, че те биха били идеален обект за изпробване на разтегача (съответно – забързвача) на времето. Запознах се с този проект и така се запалих по него, че за три седмици натоварих ракетата с храна и гориво, след което незабавно стартирах, вземайки на борда апарата и малко познатите ми карти на тази околност на Галактиката. Тази припряност беше разбираема, тъй като пътуването до Амавропия трае около тридесет години. Друг път ще напиша с какво се занимавах през това време.
Ще спомена само едно от по-съществените събития – срещата ми с племето на междузвездните бродници, наричани прогонти, в околностите на галактическото ядро (в скоби ще добавя, че то е сред малкото така силно запрашени места в целия Космос). Тези нещастници изобщо не притежават родина. Затова пък, меко казано, са същества с богата фантазия, тъй като почти всеки от тях ми представи различна история на племето си. После чувах от разни хора, че те просто са унищожили планетата си чрез грабителско минно дело и експорт на всевъзможни минерали. С тези занимания така разровили и прекопали вътрешността на планетата, че я съсипали напълно, докато от нея останала само голяма дупка, която един ден се срутила под краката им. Действително има и такива, които твърдят, че веднъж след яка разпивка прогонтите просто са се загубили и не са могли да се върнат вкъщи.
Не се знае какво всъщност е станало, но във всеки случай никой не посреща радушно тези звездни скитници; ако се случи да попаднат на някоя планета, не след дълго се оказва, че нещо липсва: ту е изчезнала част от въздуха, ту внезапно е пресъхнала някоя река, ту броят на островите не излиза. Говори се, че на Арденурия бил откраднат цял континент, за късмет необработван, понеже бил покрит с ледове. Случва се да ги наемат за чистене и регулиране на луни, ала рядко някой им поверява тези отговорни дейности. А дечурлигата им замерват кометите с камъни, возят се на прогнилите метеорити, с една дума – създават безброй проблеми. По моя преценка такива условия на съществуване не бяха приемливи и затова прекъснах за кратко пътуването си, позавъртях се тук и там, и то доста успешно, защото успях да получа изгодно една съвсем прилична луна.
Малък ремонт и благодарение на връзките ми тя биде повишена до ранг на планета. Наистина липсваше ѝ въздух, затова организирах акция за дарения, околните жители дадоха своята лепта и само да бяхте видели с каква радост миличките прогонти стъпиха с маршова стъпка на собствена планета! Благодарностите им край нямаха. Сърдечно се сбогувах с тях и поех по пътя си.
До Амавропия не беше далече, някакви си шест квинтилиона километра; изминах този последен отрязък от трасето, открих съответната планета сред множеството (еднакви досущ макови зрънца) и започнах да се спускам към повърхността ѝ. По едно време, след като включих спирачките, установих с ужас, че те не реагират и че падам на планетата като камък. Надникнах през люка – спирачките изобщо ги нямаше. Възмутен, изрекох благословия по адрес на неблагодарните прогонти, но нямах време за пространни размишления, тъй като вече пресичах атмосферата и ракетата започна да свети в рубинено – след миг щях жив да изгоря. За късмет в последния момент си припомних за разтегача на времето, включих го и нагласих въздействието му на толкова бавен ход, че падането ми на планетата да трае три седмици. По този начин избягнах опасността, а след кацането се огледах наоколо. Ракетата беше кацнала насред просторна поляна сред бледосиня гора. Над дърветата с пипаловидни стволове се носеха изумрудени създания, ротиращи с висока скорост. Като ме видяха, в лилавите храсти се скриха много същества, удивително приличащи на хора, само че с лъскава сапфирена кожа. Знаех туй-онуй за тях от Тарантога, а от джобния наръчник на галактическия пътешественик извлякох шепа допълнителна информация. Планетата населяваха същества от подобен на човека вид – наричани микроцефалианци, които се намираха на безкрайно ниско стъпало от развитието си. Опитите за контакт с тях не бяха дали резултат. Очевидно наръчникът казваше истината. Микроцефалианците ходеха на четири крака, като току приклякаха, пощеха се много сръчно, а когато аз се приближавах до тях, се блещеха в мен със смарагдовите си очи, издавайки безсмислени гърлени звуци. Освен с неразумността си те се отличаваха с добродушен и сговорчив характер.
Два дни разглеждах синята гора и обширните степи около нея, а след като се върнах в ракетата, се отдадох на почивка. Вече в леглото си спомних за ускорителя и реших да го пусна в действие за няколко часа, за да проверя на сутринта дали ще има някакъв ефект. Затова не без усилие го изнесох от ракетата, поставих го под дърветата, включих ускорителя на времето и се върнах в леглото, за да заспя с чувството за добре изпълнен дълг. Събуди ме рязко разтърсване. Отворих очи и съзрях лицата на приведени над мен микроцефалианци, които, вече на два крака, разговаряха гръмоголасно и с огромен интерес мърдаха ръцете ми, а когато се опитах да им се противопоставя, едва не ги изтръгнаха от ставите.
Най-едрият от тях, един лилав великан, отвори насила устата ми и след като напъха в нея пръстите си, започна да ми брои зъбите. Въпреки моята отчаяна съпротива ме извлякоха на поляната и ме привързаха към опашката на ракетата. От тази позиция виждах как микроцефалианците изнасят от ракетата каквото им попадне, а вещите с по-големи габарити, които не минаваха през отвора на люка, първо натрошаваха с камъни. Изведнъж върху ракетата и суетящите се наоколо микроцефалианци се изсипа каменна градушка, един камък ме перна по главата. Както бях вързан, не успявах да погледна в посоката, от която долитаха камъните. Чувах единствено звуците от битката. Най-накрая микроцефалианците, които ме бяха завързали, се впуснаха в бяг. Дотичаха други, освободиха ме и в знак на най-висока почит ме занесоха на раменете си навътре в гората. Процесията спря под едно голямо дърво. На клоните му, закрепена с лиани, висеше нещо като къщичка с малък прозорец. През този прозорец ме напъхаха вътре, а насъбралото се под дървото множество падна на колене с молитвени възгласи. Върволици микроцефалианци се изредиха да ми поднасят дарове – цветя и плодове. През следващите няколко дни се превърнах в обект на всеобщ култ; жреците предсказваха бъдещето по изражението на лицето ми, а когато то им изглеждаше зловещо, ме окадяваха с дим, докато почти се задушавах. За късмет по време на жертвоприношенията с изгаряне на тела жрецът залюляваше параклиса, в който седях, благодарение на което можех от време на време да си поема дъх. На четвъртия ден моите поклонници бяха нападнати от отряд въоръжени с боздугани микроцефалианци под командването на великана, който беше броил зъбите ми. По време на битката бях предаван от ръка на ръка, като ставах ту обект на обожание, ту на низвергване. Битката завърши с победа на нападателите под командването на великана Глистолет. Взех участие в триумфалното му завръщане в лагера, привързан към висок стълб в ръцете на роднините на вожда. Това стана традиция и оттогава аз се превърнах в нещо като флаг, носен на всички военни походи. Беше натоварващо, но и свързано с привилегии. След като се понаучих на микроцефалианския диалект, започнах да обяснявам на Глистолет, че той и неговите поданици дължат извънредно ускорения си напредък на мен. Не усвояваше бързо чутото, ала имах усещането, че нещо започва да му просветва, тогава обаче, за жалост, той беше отровен от племенника си Одлопенз. Последният обедини враждуващите дотогава горски и равнинни микроцефалианци и се ожени за Мастозимаза, жрицата на горските. Виждайки ме по време на сватбеното пиршество (аз бях дегустатор – Одлопенз беше въвел тази длъжност), Мастозимаза нададе радостен вик: "Ама че беличка кожичка имаш!". Това ме изпълни с лоши предчувствия, които скоро се оправдаха. Мастозимоза удуши съпруга си в съня му и сключи морганатичен брак с мен. Аз на свой ред се опитах да обясня и на нея заслугите си към микроцефалианците, но тя ме разбра погрешно, защото още след първите мои думи възкликна: "Значи съм ти омръзнала!", и се наложи дълго да я успокоявам. При следващия дворцов преврат Мастозимаза беше убита, а аз се спасих чрез бягство през прозореца. От връзката ми с нея остана единствено бяло-лилавият цвят на държавните знамена. След бягството си открих в гората поляната с ускорителя и поисках да го изключа, но ми хрумна, че по-разумно би било да изчакам, докато микроцефалианците създадат по-демократична цивилизация.
Звездни дневници (превод Лина Василева, Силвия Борисова, корица Люба Халева, 528 стр, цена 28 лева) е в книжарниците
Срещата с новото издание на Звездни дневници е на 27 октомври | 18:30, Полски институт в София
