Home / Рубрики / Литература / Реката | Лаура Виноградова
A+ R A-
19 Дек

Реката | Лаура Виноградова

Оценете статията
(17 оценки)
   
Реката | Лаура Виноградова фотографии © Misha Mar

"Морето все още е мъгливо. Кристофс напълва дробовете си с влажен въздух и се усмихва. Тук е неговият дом. Тук не се чувства самотен. Може би това е единственото място на света, където може да се почувства у дома си." – тези думи принадлежат на дебютния роман Реката (откъсът по-долу), който донася Европейска награда за литература 2021 на латвийската писателка Лаура Виноградова. Но този роман има друг главен герой – Руте – а единственото място на света, където тя може да се почувства у дома си е... реката край бащината къща, оставена ѝ в наследство (от баща, когото не познава), където Руте преживява отново и отново спомените за нерадостно детство и за... изчезването на сестра ѝ Дина преди 10 години... Да, може би, реката свързва Руте и Дина по същия начин както морето свързва Кристофс с неговата сестра Матилде или пък двете истории са свързани някъде там, между завоите на реката... така или иначе, всички реки водят в морето, нали...

 

 

Глава втора

 

Чайките са влетели дори в сънищата на Кристофс. Понякога си мисли, че може да чуе писъците им дори когато е безкрайно далеч. Чайките крещят за живота му, разпъват душата му и го разкъсват в съня му.

Тази сутрин Кристофс се събужда от един такъв вик. Поглежда телефона.

"Мам..." – отхвърля надолу завивката и скача на крака.

Мъжете сигурно вече го чакат в склада. Него, бебето. Пак цял ден ще го попилеят от бъзици за бебето.

Кристофс се оправя набързо, качва се в колата и подкарва към склада. Марис и Гунарс стоят на портата. Да му се не види. И се подхилват.

– Ей, бебок, спинкаш ли?

– Точно вие трябва да ме наричате "капитане"!

Кристофс ръмжи яростно в брадата си, но не се ядосва.

Мъжете се шегуват. Всъщност той има добър колектив. Работят като зверове и не говорят много-много. И просто е неприятно точно ти да бъдеш бебето, обаче Кристофс е най-малкият от всички. Твърде млад за морските разбирания на тези старци. Така казват. И може би е така. Кристофс не мисли за това.

Вече е почти шест, когато корабът им излиза в морето. Бавно и с достойнство се отделя от кея, повличайки със себе си своето ято чайки. Понякога Кристофс се чуди дали птиците са винаги едни и същи. Събират ли се всяка сутрин и чакат ли своя кораб.

Морето все още е мъгливо. Кристофс напълва дробовете си с влажен въздух и се усмихва. Тук е неговият дом. Тук не се чувства самотен. Може би това е единственото място на света, където може да се почувства у дома си.

seame

Докато Кристофс планира деня, мъжете нарязват рибата за стръв. С големите ножове, с привичните движения, скрити във водоустойчивите си гащеризони и качулки. Чайките вече не летят и само прикрякват взискателно, когато усетят мириса на суровата риба. Стръвта в кошниците, кошниците във водата, вдигат, улавят – всички действат като единен механизъм. Като безмълвно устройство, което няма да може да функционира, ако някой липсва.

Кристофс си поглежда телефона едва когато вече са отплавали дълбоко в морето. Чак тогава прочита съобщението от сестра си.

– Fuck!!!

– Какво е станало? – стряска се Марис.

– Някакви усложнения със сестра ми. Ражда малко по-рано. Наистина не разбирам, много объркано е написано, но има нужда от помощта ми.

– Сега ли?

Мъжете са недоволни.

– Ммм – изсумтява Кристофс и след това добавя: – Довечера.

– А какво да правим ние? Ъъъ, старче, така не се прави.

Мъжете са възмутени, защото в морето няма място за разни такива, дето жените им раждат, а пък те са от чехльовците, що търчат още преди да ги повикат.

– Ще опитаме да ти намерим място другаде. – Кристофс едва се сдържа и само стисва здраво устни. На челото му се появява дълбока бръчка, очите му се присвиват. Мъжете познават този поглед, затова замълчават. Щом са казали, че ще му намерят друга работа, значи ще му намерят. То Кристофс и сам може да си намери. Ще търси цял ден, ако трябва, докато си намери. Мъжете не спират работа нито за миг. Кристофс опитва да се концентрира върху работата, но мисълта за Матилде непрекъснато го обърква.

– Още ли мислиш за раждането? – появява се по някое време Гунарс и слага ръка на рамото му.

– Не бе...

– Малкия, всичко ще е наред. Жените все някакси винаги се справят!

Лукас остава сам с младичкия си колега.

– Нямам си никаква представа какво е да си жена.

– Аха... – замисля се Гунарс и поклаща глава.

Кристофс е малко ядосан на Матилде. Откъде ги намира всичките тези деца? Тя ли търчи насам-натам да ги събира, или сами идват при нея? Кристофс си няма представа кой е бащата на Лукас, а ето ти го сега и още едно.

Направо като някаква света Мария. Деца от нищото. Избраници. Да, Лукас е истински избраник. Кристофс го обича повече от всичко на света. "Липсваш му", винаги казва Матилде.

– Ами намери накрая кой да го отглежда! – не се сдържа веднъж Кристофс и големите очи на Матилде изведнъж се напълниха със сълзи.

Тя не отвърна нищо, просто погледна през него и се обгърна с двете си ръце. Тогава се обърна и си тръгна.

Само веднъж се случи Кристофс да смъмри сестра си. Дори когато тя веднъж се прибра и отново я видя с голям корем, си премълча. Даваше пари, помагаше в домакинската работа, ремонтира покрива, косеше редовно тревата.

– Fuck!!! – Кристофс отново губи контрол над себе си и всичко пред очите му потъмнява.

Пълната с раци и омари кошница се е залюляла силно и го удря с цялата си тежест в корема. Светът се преобръща и потъва в дълбок тъмен кладенец. Кристофс се мъчи да поеме глътка въздух и търси светлинка в тъмния кладенец. Сам не разбира как се е изправил на  крака. Проклетисва, но се задържа прав.

Когато отново е в състояние да диша и вижда, повдига леко пуловера си. Целият му корем е зачервен, все едно е изгорял на слънцето.

– Ей, ти там, добре ли си? – уплашено пита Марис.

– Не...

Кристофс се отдръпва и се подпира, защото все още не може да говори. Думите болят и дишането боли. Пак се опитва да направи крачка. Дори стъпката боли. Мъжете внимателно наблюдават Кристофс. Той кимва към кошницата. Мъжете го разбират и мълком продължават работата си.

Късно вечерта хвърля малко дрехи в чантата си и хуква към летището. Няма обаче места за късните полети. Налага се да изчака до сутринта.

Кристофс остава на летището. Опитва се да заспи, но не му се получава. Започва да се присвива от болки в стомаха. Отсреща седят две мюсюлманки, целите увити в парцали. Едната се вглежда в черните му очи. Ще го изчака да заспи и тогава лекичко ще провре ръка в чантата му и ще извади... какво ли ще извади оттам?

Гащета? Чорапи? Кристофс се подсмихва при тази мисъл. Жените ще дадат неговите чорапи на съпрузите си, а те с гордост ще ги показват на другите от тяхното племе – вижте аз какви гигантски бели чорапи имам!

Летището е потънало в лепкава тишина. Кристофс пише съобщение на Матилде.

"Ами Лукас къде е?"

...

"Какво стана със съседите?"

...

"Как се чувстваш?"

...

"Иначе добре ли си?"

Матилде обаче не отговаря. Матилде се бори. Бори се и за малкото, и за себе си. За майката на Лукас и за сестрата на Кристофс.

Кристофс чува крясъците на чайките. Вдига глава и се намръщва. В чакалнята на летището не може да има птици, тук птици не се допускат. Той самият надава викове. Някъде дълбоко в себе си.

 

 

 

cover-rekataРеката (превод Милен Митев, корица Десислава Първанова и Капка Кънева, 152 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн