"Съществуват хора, за които войната или дори убийството са решение, но аз не съм от тях, за мен, както за повечето хора, войната и убийството са въпрос, въпрос без отговор, защото когато крещиш в нощта, никой не отговаря" – тези думи принадлежат на монументалния (и солидно награждаван) роман Доброжелателните на Джонатан Лител и наистина, като всяка Голяма книга (и буквално, и преносно), и Доброжелателните (откъс от новото издание ви очаква по-долу) поставя много повече въпроси, отколкото отговори дава... Изповедта и фикционалната биография на Ужаса на Максимилиан Ауе, един "юрист, служител в органите за сигурност, офицер от SS, после директор на фабрика за дантела" преди, по време и след Втората световна, поставя ребром всички кръстопътни въпроси на съвремието, дори (или именно) днес, когато Светът отново е жигосан със знака на Войната – или както се казва в един филм: "Сънят се забравя, затова се повтаря" – да, крайно време е Човекът да реши своите проблеми с Паметта или както пише Джонатан Лител: "Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие. И ако не сте убедени в това, излишно е да четете по-нататък"...
Каквото съм направил, съм го правил напълно съзнателно, вярвайки, че е било мой дълг и е трябвало да се направи, колкото неприятно и долно да е било. Тоталната война е и това също: вече не съществуват цивилни, и между обгазеното или застреляно еврейско дете и загиналото под запалителни бомби немско дете разликата е единствено в средствата; и двете смърти са еднакво напразни, нито една от тях не съкрати войната дори и със секунда; но и в двата случая човекът или хората, които са ги убили, са вярвали, че е било правилно и необходимо; ако са се лъгали, кого трябва да съдим? Казаното от мен остава вярно, въпреки че изкуствено отделят от войната това, което еврейският адвокат Лемпкин нарече геноцид, отбелязвайки, че поне през нашия век все още е нямало геноцид без война, че геноцидът не съществува извън войната, и както при войната, става въпрос за колективно явление: съвременният геноцид е процес, наложен на масите, от масите и за масите.
При случая, с който се занимаваме, той също е процес, разделен на части от изискванията на индустриалните методи. Точно както според Маркс работникът е отчужден от продукта на своя труд, при геноцида или съвременната форма на тотална война изпълнителят е отчужден от продукта на своето действие. Това важи дори за случая, когато един човек насочва пушка срещу главата на друг и натиска спусъка. Защото жертвата е била доведена от други хора, смъртта ѝ е била решена от трети и стрелецът знае, че е само брънка от много дълга верига и няма защо да си задава повече въпроси от някой член на наказателен взвод, който в цивилния живот екзекутира някой надлежно осъден според закона човек. Стрелецът знае, че по някаква случайност той стреля, другарят му охранява конвоя, а трети управлява камиона. Най-много може да опита да си смени мястото с охраната или с шофьора. Още един пример, взет по-скоро от изобилната историческа литература, отколкото от личния ми опит: програмата за унищожение на душевноболните и с тежко умствено изоставане германци, наречена "Евтаназия" или Т-4, въведена две години преди програмата "Окончателно решение".
При нея подбраните според законова наредба болни са приемани в отделението от професионални медицински сестри, които ги записват и събличат; лекарите ги преглеждат и отвеждат в затворено помещение; работник пуска газта; други почистват; полицай изготвя смъртните актове. Разпитвани след войната, всеки от тях възкликва: Аз, виновен? Сестрата не е убила никого, тя само е събличала и успокоявала болните, нещо обичайно за нейната професия. Лекарят също не е убивал, той само е потвърждавал диагнозата по установени от други инстанции критерии. Работникът, който отваря кранчето за газ, и следователно е най-близко във времето и пространството до убийството, изпълнява техническо действие под надзора на своите началници и на лекарите. Работниците, които изпразват помещението, извършват необходимата дейност за почистване, на всичкото отгоре твърде отблъскваща. Полицаят следва процедурата, според която трябва да констатира смъртта и да отбележи, че е била осъществена, без да се нарушават действащите закони.
Кой тогава е виновен? Всички или никой? Защо назначеният при газта работник да е по-виновен от назначения при котела, градината, автомобилите? Същото се отнася до всички страни на това огромно начинание. Стрелочникът например виновен ли е за смъртта на насочените от него към даден концентрационен лагер евреи? Този работник е служител, двадесет години върши една и съща работа, насочва влакове според определен план, не е нужно да знае какво има вътре. Не е виновен, че евреите са транспортирани от точка А, през неговия стрелочен пункт, до точка В, където ги убиват. Обаче стрелочникът играе ключова роля в дейността за унищожение: без него влакът с евреи не може да стигне до точка В. Същото се отнася и до служителя, натоварен да реквизира жилища за пострадалите от бомбардировките, печатаря, който изготвя известията за депортиране, доставчика, който продава бетон и бодлива тел на SS, подофицера от интендантството, който предоставя гориво за тейлкомандо на SP, и Бог в небето, който позволява всичко това. Разбира се, могат да се установят сравнително точни степени на наказателна отговорност, които позволяват някои да бъдат осъдени, а всички останали да бъдат оставени на тяхната съвест, ако въобще имат такава; това е още по-лесно, защото законите се пишат след деянията, както в Нюрнберг. Но дори и там нещата бяха свършени малко през пръсти. Защо обесиха Щрайхер, този безпомощен селяндур, а не зловещия Фон дем Бах-Зелевски? Защо обесиха моя началник Рудолф Брант, а не неговия, Волф? Защо обесиха министър Фрик, а не неговия подчинен Щукарт, който вършеше цялата работа? Щастливец е този Щукарт, че си е цапал ръцете само с мастило, никога с кръв. Още веднъж, да сме наясно: не се опитвам да кажа, че не съм виновен за едно или друго деяние. Аз съм виновен, вие не сте, така да е. Но все пак би трябвало да признаете, че това, което съм направил, вие също бихте го направили. Може би с по-малко усърдие, но може би също и с по-малко отчаяние, при всички положения, по един или друг начин. Мисля, че ми е позволено да приема като доказан от съвременната история факт, че всеки, или почти всеки, при съвкупност от определени обстоятелства, прави това, което му наредят; и, извинете ме, твърде малка е вероятността точно вие да сте изключението, не повече отколкото аз. Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри. Защото ако имате наглостта да си мислите, че сте, с това започва страшното.
Обичаме да противопоставяме Държавата, тоталитарна или не, на обикновения човек, силен или крехък. Но забравяме, че Държавата е съставена от хора, всеки повече или по-малко обикновен, всеки със свой живот, своя история, поредица от случайности, които са определили, че в даден момент той се е оказал от добрата страна на пушката или листа хартия, а други – от лошата. Този път много рядко е резултат на избор, още по-малко – на предразположение. В мнозинството от случаите жертвите не са били измъчвани и убивани, защото са добри, както палачите не са го вършили, защото са лоши. Би било наивно да мислим така, достатъчно е да се запознаем с която и да е бюрокрация, дори с тази на Червения кръст, за да се убедим. Впрочем Сталин красноречиво доказа моята теза, като превърна всяко поколение палачи в жертви на следващото поколение, без при това да изпитва липса на палачи. Прочее, държавната машина е изградена от същата спойка ронлив пясък като този, който стрива зрънце по зрънце. Тя съществува, защото всички са съгласни да съществува, дори, много често и до последния миг, и нейните жертви. Без разните Хьос, Айхман, Гоглидзе, Вишински, но също и без стрелочниците, производителите на бетон и служителите от министерствата, Сталин или Хитлер не са нищо повече от един изпълнен с омраза и безплодни страхове балон. Вече е банално да се твърди, че голямото мнозинство ръководители на процесите за унищожение са били садисти или ненормални. Разбира се, както при всички войни, е имало садисти, умопобъркани, и те са вършили безподобни жестокости, това е самата истина. Истина е също, че SS можеше да удвои усилията си да обуздае тези хора, макар и да са правили повече, отколкото обикновено се мисли; пък и не е толкова очевидно: попитайте френските генерали, те имаха много неприятности в Алжир със своите алкохолици и изнасилвачи, със своите убийци на офицери.
Но проблемът не е в това. Побъркани има навсякъде, във всички времена. Нашите спокойни предградия гъмжат от педофили и психопати, нощните ни приюти – от побеснели мегаломани; някои действително се превръщат в проблем, убиват двама, трима, десет, даже петдесет души – после същата тази Държава, която, без да се мръщи, би ги използвала по време на война, ги смачква като насмукани с кръв гадини. Тези болни хора не представляват нищо. Но обикновените хора, от които е съставена Държавата – особено в несигурни времена – ето я истинската опасност. Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие. И ако не сте убедени в това, излишно е да четете по-нататък. Нищо няма да разберете и ще се ядосвате, без полза нито за мен, нито за вас.
Както повечето хора, никога не съм искал да стана убиец. Вече го казах, ако можех, щях да се занимавам с литература. Да пиша, ако имах талант, ако не – може би да преподавам; каквото и да е, но да живея сред красота и спокойствие, сред най-добрите творения на човешките стремежи. Кой по собствена воля, освен лудият, би избрал убийството? Освен това бих искал да свиря на пиано. Веднъж, по време на концерт, една дама се наведе към мен: "Струва ми се, че сте пианист?" – "Уви, госпожо, не", трябваше да отговоря за съжаление. И днес още, въпреки че не свиря на пиано и никога няма да свиря, това ме задушава, понякога дори повече от ужасите, от черната река на моето минало, която ме носи през годините.
Буквално не мога да го преживея. Когато бях още малък, майка ми купи пиано. Мисля, че бе за деветия ми рожден ден. Или за осмия. При всички положения, преди да заминем да живеем във Франция с онзи Моро. Бях я умолявал от месеци. Мечтаех да бъда пианист, велик концертиращ пианист: под пръстите ми – леки като мехурчета катедрали. Но нямахме пари. Баща ми си бе тръгнал преди време, сметките му (разбрах го много по-късно) бяха блокирани, майка ми трябваше да се оправя сама. Но тогава бе намерила пари, не знам как, сигурно е спестявала или е взела назаем; може би дори е проституирала, не знам, няма значение. Вероятно е хранила амбиции за мен, искала е да развие талантите ми. Така, на моя рожден ден ни доставиха пианото, хубаво право пиано. Макар и на старо, трябва да е струвало скъпо. В началото бях възхитен. Вземах уроци; но липсата на напредък бързо ми дотегна и го зарязах. Не си бях представял, че трябва да свиря гами, бях като останалите деца. Майка ми не посмя да ме упрекне за моето непостоянство и мързел; но си давам сметка, че мисълта за всички тези хвърлени на вятъра пари сигурно я е тормозела. Пианото така и си остана да събира прах; сестра ми също не се интересуваше от него; не мислех повече за това и едва обърнах внимание, когато най-накрая майка ми го продаде, сигурно на загуба. Никога не съм обичал истински майка си, даже я ненавиждах, но тази случка ме натъжава. Донякъде и тя е виновна за това. Ако беше настоявала, ако бе проявила строгост, когато трябваше, можех да се науча да свиря на пиано и това щеше да ми доставя голяма наслада, щеше да е сигурно убежище. Да свиря вкъщи, само за себе си – какво щастие. Естествено, често слушам музика и ми доставя истинско удоволствие, но не е същото, това е заместител. Точно като мъжките ми любови: истината е, не се срамувам да го кажа, че несъмнено бих предпочел да съм жена. Не непременно жизнена и дейна жена, съпруга, майка; не, една гола, легнала по гръб жена, с разтворени крака, смазана под тежестта на мъж, вкопчена в него и проникната от него, удавена в него, превръщаща се в безкрайно море, в което самият той се удавя, удоволствие без край, а също и без начало. Но не би. Вместо това се оказах юрист, служител в органите за сигурност, офицер от SS, после директор на фабрика за дантела. Тъжно е, но е така.
Това, което току-що написах, е вярно, но е вярно също, че обичах една жена. Една-единствена, но повече от всичко на света. Обаче тъкмо тя ми бе забранена. Твърде е възможно, мечтаейки да съм жена, мечтаейки си за женско тяло, все още да съм я търсил, да съм искал да се доближа до нея, да бъда като нея, да бъда нея. Напълно вероятно, макар и да не променя нищо. Не съм обичал нито един от онези типове, с които си лягах, просто употребявах тях и телата им. А нейната любов би ми стигнала за цял живот.
Не се надсмивайте: тази любов несъмнено е единственото хубаво нещо, което съм направил. Сигурно си мислите, че всичко това изглежда малко странно за офицер от Schutzstaffel. Но защо един SS оберщурмбанфюрер да не би могъл да има интимен живот, желания, страсти като всеки друг човек? Тези от нас, които все още съдите като престъпници, бяха стотици хиляди: между тях, както между всички хора, имаше несъмнено най-обикновени, но също и не съвсем обичайни хора – хора на изкуството, на културата, истерици, хомосексуални, влюбени в майките си, знам ли, и защо не? Никой от тях не бе по-типичен от който и да е човек от която и да е професия. Има бизнесмени, които обичат доброто вино и пурите, бизнесмени, обзети от мисълта за парите, а също и бизнесмени, които си навират вибратор в ануса, преди да отидат в офиса, и под костюмите си с жилетка крият непристойни татуировки: това ни се струва съвсем очевидно, защо да не е същото и за SS или Вермахта? Военните ни лекари попадаха по-често, отколкото си мислим, на женско бельо, когато разрязваха униформите на ранените. Да се твърди, че не съм бил типичен, не означава нищо. Живеех, имах минало, тежко и обременително минало, но това се случва, и се справях както мога. После дойде войната, служих и се оказах насред ужасяващи неща, жестокости. Не се бях променил, бях все същият човек, проблемите ми не бяха решени, макар и войната да ми създаде нови, макар и ужасите да ме преобразиха.
Съществуват хора, за които войната или дори убийството са решение, но аз не съм от тях, за мен, както за повечето хора, войната и убийството са въпрос, въпрос без отговор, защото когато крещиш в нощта, никой не отговаря. А едното води до друго: започнах в рамките на службата, после, под натиска на събитията, прекрачих тези рамки; но всичко това е тясно, взаимно свързано: невъзможно е да се твърди, че ако не беше войната, пак щях да стигна до тези крайности. Можеше да се случи, но можеше и да не се случи, може би щях да намеря друго решение. Никой не знае. Екхарт бе писал: "Един ангел в Ада лети в собственото си облаче от Рая". Винаги съм смятал, че обратното също трябва да е вярно, че един демон в Рая би летял в собственото си облаче от Ада. Но не мисля, че съм демон. За това, което съм сторил, винаги е имало причини, добри или лоши, не знам, при всички случаи човешки причини. Тези, които убиват, са хора, както и тези, които са убивани – това е ужасното. Не може да кажете: Никога не ще убия, невъзможно е, най-много може да кажете: Надявам се никога да не убия. Аз също се надявах, аз също исках да живея хубав и пълноценен живот, да бъда човек сред хората, равен на другите, аз също исках да дам своя принос в общото дело. Но очакванията ми бяха измамени и използваха моята чистосърдечност за осъществяването на дело, което се оказа лошо и гибелно, и аз "преминах тъмните брегове", и цялото това зло навлезе в живота ми, и нищо не може да се поправи, никога. Думите също не служат за нищо, те изчезват като вода в пясък, и този пясък изпълва устата ми. Живея, правя каквото е възможно, така е с всички, аз съм човек като другите, човек като вас. Така е, казвам ви го!
Доброжелателните (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 816 стр, цена 34 лева) е в книжарниците от 24 март
