Познавате ли баронеса Фабиен Клер Нотомб?.. Познавате я, естествено, но под името Амели Нотомб и ако нейните романи доста често живеят на ръба на автофикцията, то нейния тридесети, Първа кръв (откъс от романа ви очаква по-долу), разкрива откровено историята на фамилия Нотомб и по-конкретно, открехва интимно завесата към биографията на нейния баща, дипломатът Патрик Нотомб. Да, Първа кръв е своеобразно и много лично сбогуване на Амели с нейния баща (починал от инфаркт през 2020-а) като с нейни думи, но от негово, първо, лице, разказва един интригуващ 28-годишен живот – от раждането на Патрик до първия му дипломатически пост през 1964-а в Конго, където е отвлечен и среща в очите Смъртта (първа кръв, нали), за да бъде спасен в операцията Червен дракон... Да, дипломатическия живот на фамилия Нотомб и друг път е бил на фокус в романите на Амели – като в издадения преди 30 години втори роман Любовен саботаж или в Биография на глада – и дори ако Амели казва тук, че "умирането е семейна съдба", то Първа кръв далеч не е роман за срещата със Смъртта и Сбогуването, а е по-скоро ода за радостта от Живота, иначе казано "моята необичайна радост, че съществувам"... или според самата Амели: "Никога не трябва да се подценява яростното желание да оцелееш", нали...
На първи юли с деди взехме влака от гарата в квартал "Леополд". Нужни бяха четири часа, за да стигнем от Брюксел до Арлон. Деди беше облечен с униформата си на генерал, а аз с моето моряшко костюмче. Седнал до прозореца, гледах как пейзажът става все по-пуст. След Жемел започна голямата арденска гора, чиято красота ме изуми. Деди беше придал сдържано изражение на лицето си. Не си давах сметка, че той изпълнява дълг, а мен ме очаква посвещаване в нова роля.
На микроскопичната гара на Абе-ла-Ньов ни чакаше колесница с два коня, управлявана от Усмар, човека за всичко у семейство Нотомб. Идеята да пропътуваме по този начин шестте километра до Пон-д'Оа ме доведе до възторг.
Отдалече видях от гората да се показва висока кула. Пон-д'Оа по-скоро ме изненада, отколкото разочарова. От това разстояние изглеждаше някак си притиснат. С приближаването открихме, че е издигнат върху нос в езерото. Най-малкото, което можеше да се каже, беше, че прилича по-скоро на превземаем, отколкото на непревземаем замък. Елегантната сграда от седемнайсети век сигурно имаше спомени и от по-добри времена. Красотата ѝ, която се дължеше преди всичко на разположението ѝ високо в гората и над езерото, изглеждаше повяхнала. Това, което я спасяваше, беше избелелият ѝ червеникаво-оранжев цвят, който на слънчевата светлина преминаваше в розово-охрени и прасковени нюанси.
Огромната входна порта ме изуми. Още щом я прекрачих, ахнах – Пон-д'Оа изведнъж щедро разкри пред мен богатата си на прозорци фасада, градината, изпълнена с диви розови храсти, и чакълената пътека, в чийто край стоеше изправен мъж с господарска осанка.
Деди прошепна:
– Ето го барона.
В тона му се прокрадна ирония. Баронът закрачи към нас, произнасяйки учтиви тиради:
– Скъпи генерале, каква изненада! Ако знаех, щях да ви изпратя колата да ви докара от Брюксел.
– Добър ден, Пиер. Откога имате кола?
– Не помня вече, приятелю – каза достолепният мъж, замръзвайки пред мен, сякаш едва сега забелязваше присъствието ми.
– Дете, красиво като звезда, ти си Патрик, моят внук, синът на първородния ми син, прекалено рано покосен от смъртта.
Той впи царствения си поглед дълбоко в мен.
– Знай, скъпи мой Патрик, че като първороден син на моя първороден син си предопределен да станеш шеф на рода. Един ден ще бъдеш господар на замъка.
Думите му бяха толкова стъписващи, колкото и начинът, по който ги произнасяше. Бях едновременно уплашен и очарован.
Деди явно не споделяше моето вълнение.
– Пиер, след като вече се запознахте, аз ще вървя. Усмар ще ме придружи до гарата.
– Скъпи генерале, в никакъв случай!
– Влакът няма да ме чака. Довиждане, Патрик, ще дойда да те взема на 31 август. Приятна ваканция!
Докато генералът се отдалечаваше, Пиер ме попита как го наричам.
– Деди – отвърнах.
– Отлично. Мен ще наричаш дядо.
– Деди каза, че сте барон.
– Така е. Когато умра, и ти ще станеш барон.
– Какво значи това?
– Как да ти кажа? Баронът е човек като мен.
Кимнах с глава в знак на разбиране.
– А къде е баба?
– Тази достойна жена отдавна е покойница. Ожених се повторно преди петнайсетина години за друга прекрасна жена, която ще наричаш баба. Впрочем, ето я.
Към нас приближи жена, много по-млада от съпруга си. Баба беше на около 40 години, с руса коса и добродушна усмивка. Тя ме целуна мило и отиде да се заеме със задълженията си, които сигурно бяха многобройни. Беше ми нужно време, за да забележа изтощението, което се криеше зад красотата ѝ.
Дядо, за сметка на това, беше в перфектна форма. Той ме поведе на разходка по това, което наричаше паркови алеи, тоест из градината.
– Обичаш ли поезията, Патрик?
– Стихотворенията, така ли?
– Да кажем. Нищо не може да се сравни с поезията. Ето, аз съм поет.
– Вие измисляте стихотворения?
– Може и така да се каже.
Защо баби толкова ожали съдбата ми? Какво лошо имаше в това прелестно място, при този чудесен мъж, който се отнасяше така добре с мен?
– Патрик, бих искал да прочетеш поемите ми и да ми кажеш какво мислиш.
– Знам да чета, така че съм съгласен.
– Знаеш да четеш? На колко години си?
– На шест.
– Най-малкият ми син е на твоите години. Не мисля, че той може да чете.
– Дядо, вие имате син на моите години?
– Да. Доста време отнема да имаш тринайсет деца. Ти си син на покойния ми първороден син, а Шарл е тринайсетото ми дете. Кога е рожденият ти ден?
– На 24 май.
– Шарл е роден на 3 май. Родени сте в един и същи месец и една и съща година.
– Къде са вашите деца?
– Тези от първия ми брак са далече, някои починаха. Загубих три от децата си – твоя баща и скъпите ми Луиз и Маризабел, които си отидоха невръстни. А тези от втория ми брак сега сигурно вилнеят из гората. Ще ги видиш скоро. Да те разведа ли из замъка?
Дядо ме поведе тържествено из залите, които не отстъпваха по разкош на Версай. Никога не бях виждал нещо толкова величествено. Възторжената реч, произнесена от дядо, ми попречи да забележа тъгата, която цареше на това място.
Пиер Нотомб беше дал име на всяко от помещенията в замъка. Даже тоалетната, една-единствена в този огромен замък, имаше име – Трианон. Бях възхитен – щях да прекарам цели два месеца в тази кралска сграда, каква чест!
Баба се присъедини към нас и обяви пристигането на маркиза Незнамкояси. Дядо ми каза с извинителен тон:
– Маркизата ме чака.
През прозореца го видях със забързана крачка да се приближава към наконтена дама, пред която се закипри като влюбен паун.
– Къде е куфарът ти, детето ми? – попита баба.
– Сигурно е останал на входа.
– Да отидем да го вземем.
Тя понесе багажа към третия етаж, който представляваше дълго и занемарено таванско помещение, превърнато в спалня.
– Тук ще те настаним.
Намери легло, което явно беше ничие, и постави върху него куфара ми. Наоколо цареше неописуем безпорядък. Измежду мръсните дрехи и изтърбушените възглавници нямаше къде да се стъпи.
Тъкмо щях да попитам в кой шкаф да сложа дрехите си, когато забелязах, че няма никакви мебели.
В този миг се разнесе врява, която никога няма да забравя.
– Децата са се прибрали – обяви баба.
И си тръгна, дали от коварство, не знам. Изчезна и ме остави сам да посрещна моите законни чичовци и лели, които приличаха на хунска орда...
Първа кръв (превод Светла Лекарска, корица Стефан Касъров, 120 стр, цена 19 лева) е в книжарниците
