"Чувал съм, че преди шейсет години в Япония имало много силен тайфун, който причинил огромни разрушения, но тогава още не съм бил роден." – да, в романа Октопод на руската писателка с арменски произход Анаит Григорян се вихрят тайфуни, както се надигат и силно земетресение, и апокалиптична цунами вълна..., но друг е епицентърът на страстите, който преживява руския банков служител Александър в Япония. Да, начина чрез който японската култура, бит и традиции са пречупени през погледа на чужденеца (като в откъса от Октопод по-долу) силно напомня Амели Нотомб-изживяванията и трепетите (самата Анаит счита Япония за свой "втори дом"), докато, в същото време, озовавенето на Александър в рибарския остров Химакаджима и сюрреалистичното вникване в японската митология намигат енигматично към специалитетите на класика Мураками...
Младежът и момичето си тръгнаха чак когато навън се стъмни съвсем. Томоко, както изглежда, така и не се стопли напълно; след като любезно се сбогува с Кишо и Александър, тя бавно се отправи към изхода, като се загръщаше в дънковото яке. Акио я изпревари, отвори вратата пред нея и като излязоха, нежно я прегърна през раменете.
Сервитьорът си погледна часовника:
– Скоро затваряме, Арекусандору сан. Ще желаете ли още нещо?
– Не, Кишо, благодаря. – Александър разсеяно почука с кутре по чашата – искаше му се да каже нещо хубаво на сервитьора и се чудеше какво да бъде. – Латето беше чудесно.
– Мм... – японецът помълча, докато подреждаше чистите съдове на масата и оглеждаше мястото с критичен поглед – не трябва ли да прибере още нещо или да го избърше отново. – Вие май че живеете в Набуто?
Александър се помъчи да си спомни кога е казал на Кишо къде е отседнал, но той обясни сам:
– Тези дни ви видях да купувате сладкиши в "Судзуме". Едва ли бихте влезли в сладкарница в друг квартал, тъй че предположих, че сте наели стая в Набуто или в Нишихама. Споменах Набуто наслуки.
Александър се усмихна:
– Трябвало е да станете детектив.
– Надявам се, че не съм ви обидил? Може да вървим заедно, ако ме изчакате да изключа всичко. Живея в Нишихама, недалеч от светилището на Хачиман.
– Красиво място.
Господин Фурукава излезе от кухнята и започна да мете пода с проскубана метла с дълга дръжка, като от време на време поглеждаше неодобрително към Александър.
– Фурукава сан, ще затворите ли заведението? Бих искал да изпратя нашия гост.
На Александър му се стори, че Кишо говори с готвача като със свой връстник, макар че можеше да му бъде и син. Фурукава изгледа мрачно по-младия си колега:
– Както искате. Щом ви се ще да се мотаете в тая влага...
– Рибата цял живот живее във вода, Фурукава сан, и пак не се оплаква – отвърна Кишо с едва доловима ирония в тона. – А вие се сърдите на един най-обикновен дъжд.
В отговор готвачът само изсумтя пренебрежително и продължи работата си, като най-често размахваше метлата напразно и само чупеше и без това редките ѝ клонки. Кишо усмихнато поклати глава и загаси лампата над работното си място.
Като излезе навън, Александър пое с пълна гръд влажния въздух: от морето се носеше йоден мирис от водораслите, но беше несравнимо по-свежо, отколкото в ресторантчето. Дъждът беше спрял и здрачът беше изпълнен с гъста студена мъгла: в светлината на кръглите лампи кръжаха безчет водни капки. Японците биха казали, че "здрачът е обвит в мъгла".
Александър разсеяно прокара пръсти по мократа гипсова риба балон, поставена до входа на ресторанта. Скулптурата бе в стила на традиционната фигурка тануки: рибата балон беше изправена на опашката си, на главата си носеше кръгла сламена шапка, на мястото, където би трябвало да е шията ѝ, бе завързана червена кърпа, а с един от плавниците си тя държеше бутилка саке.
– Вечерта е подходяща за разходка, Арекусандору сан.
Кишо излезе на улицата с топло пухено тъмносиньо яке от "Юникло" – Александър бе останал с впечатлението, че тук почти всички младежи носят такива. По рижата коса и смуглото лице на сервитьора вече проблясваха капчици влага. Той се протегна с наслада, наведе се наляво и надясно, сключил ръце зад главата си, за да раздвижи гърба си, и няколко пъти пое дълбоко въздух. Беше тихо; отнякъде прошумоля бавно движеща се по асфалта кола, чуваше се как от листата на дърветата и от електрическите жици от време на време падат едри капки, как проскърцват риболовните корабчета и лодки на пристанището, как водата се плиска между вълноломите.
– Направо си е чудо, че дъждът спря. Мислех, че ако е тайфун, няма да спре няколко дни...
– Утре ще почне пак, не се съмнявайте. Сега вървят един след друг като пасажи от риба тон: десет, двайсет тайфуна, някои носят само кратък дъжд, други пречупват бамбук с дебелината на човешка китка.
– Виждали ли сте такива, Кишо?
– Амии... – Сервитьорът се замисли за миг. – Чувал съм, че преди шейсет години в Япония имало много силен тайфун, който причинил огромни разрушения, но тогава още не съм бил роден.
Той пъхна ръцете си в джобовете и без да бърза, пое надолу по улицата. Преди да го последва, Александър постоя малко пред ресторанта, в който още светеше: като си тръгваха, Фурукава, вместо да се сбогува, само изръмжа нещо. Кишо май изобщо не обръщаше внимание на мърморенето му: освен него и готвача в ресторанта работеха още няколко жени – въпреки че обикновено мълчаха, Александър бе забелязал, че се отнасят с голяма симпатия към младия сервитьор. Навярно някои от тях нямаха деца, или пък децата им, вече пораснали, бяха заминали да учат и да работят в големите градове.
– В такава тиха вечер ти се иска да забравиш за работата – обади се замислено Кишо.
Беше спрял до един стълб с лампа и гледаше някъде нагоре. Тук улицата правеше завой, от едната ѝ страна нямаше сгради и през деня добре се виждаше каменистият бряг, покрит с изхвърлени от морето водорасли и дребни отпадъци.
– Кишо...
– Да?
– Отдавна ли работите тук? В "Тако"?
Вместо отговор сервитьорът изсумтя и повдигна рамене, като не преставаше да разглежда нещо на стълба.
Александър се приближи и също погледна нагоре: на височина примерно три човешки ръста върху обелената боя бе драсната черта – дебела черна линия с едва различим надпис на нея. Той присви очи, опитвайки се да разчете йероглифите.
– Това е височината на вълната цунами през две хиляди и единайсета година – обясни Кишо.
– Леле... бива си я...
– Да, приблизително шест метра. Страшно е да се помисли колко риба е умряла тогава.
– Риба ли? – Александър се обърка.
Пристъпвайки от пети на пръсти, Кишо стоеше пред стълба със сключени зад гърба ръце и вдигната нагоре глава и не се разбираше шегува ли се, или говори сериозно.
– Кажете, Арекусандору сан, Ясуда Томоко ви хареса, нали?
– Да, много красиво момиче.
– Не, не говоря за това. – Кишо се обърна и погледна Александър в упор, но понеже лицето му бе в сянка, очите му приличаха на влажно проблясващи в тъмното черни камъчета.
– Естествено, Ясуда сан е много красива, за това няма спор. Но красиво момиче и момиче, което си харесал, не е едно и също.
Александър се смути. Разбира се, Кишо не е глупак – веднага е схванал, че чужденецът е висял цяла вечер във вмирисаното на риба ресторантче, тихомълком разглеждайки красавицата студентка. При това професията му предполагаше наблюдателност, иначе много скоро би пукнал от скука, а на него работата явно му харесваше.
– И вероятно смятате, че приятелят ѝ не ѝ подхожда особено, нали? – Кишо говореше спокойно, почти равнодушно, сякаш продължаваше разговор за отдавна минали събития. – Или дори че изобщо не ѝ подхожда, а?
– Слушайте, Камата сан... – Александър се прокашля, като се мъчеше да измисли най-подходящия отговор, и вече съжаляваше, че се е съгласил да се прибират заедно. А Кишо чакаше търпеливо, леко наклонил глава на една страна. – Слушайте, ако си мислите, че само защото съм чужденец... – Разбра, че сега ще сбърка и ще каже нещо не на място. – Естествено, този неин Акио... с две думи, те наистина са странна двойка: тя учи във "Васеда", а той, допускам, едва е завършил гимназия.
– Е, възможно е... – Сервитьорът най-сетне престана да се взира в Александър и продължи нататък по банкета на пътното платно. – Но може би наистина я обича. Трудно е да си ги представим като семейство, но сега са щастливи.
Александър вървеше подире му и оглеждаше асфалта под краката си – целият в пукнатини и дупки, въпреки че тук непрекъснато ремонтираха улиците. Нямаше желание да отговаря на разсъжденията на Кишо: изпитваше неприятното чувство, че японецът, неизвестно с какво право и по каква причина, постоянно го обвинява в нещо.
– Да не се обидихте? – Кишо погледна бегло събеседника си. – Не исках да кажа нещо, което би ви засегнало.
– Защото Акио ви е приятел, нали?
– Ами... – Кишо се усмихна. – Ние с него сме по-скоро добри познати.
– Така значи...
– Запознахме се наскоро. Игараши сан и негови приятели ремонтираха една лодка на брега, а аз спрях да погледам, защото един градски жител не може да види всеки ден такова любопитно занимание. Игараши сан ме забеляза и се приближи...
– За да ви предложи екскурзия из техния риболовен флот ли?
– Не, всъщност смяташе да ме замери с намасления парцал, с който си изтриваше ръцете, защото съм ги зяпал прекалено дълго – разсмя се сервитьорът. – Но се разговорихме и в края на краищата Игараши сан се оказа толкова любезен, че ми помогна да си намеря квартира, и аз наех скромна стая у негови познати. Много мили хора и не вземат скъпо.
Стигнаха до кръстовището и Кишо спря.
– Тук ще се сбогувам с вас. Ще намерите ли пътя в тъмното?
– Че той и без това е един. Тук ли живеете?
– Малко по-нататък. Вечер винаги се отбивам в светилището на Хачиман, хвърлям монета за ками сама. Мислех да ви поканя да дойдете с мен, но не съм сигурен, че това е добра идея в тая влага.
Привързаността на японците, дори на онези от тях, които се смятат за атеисти, към традицията да посещават храмовете продължаваше да учудва Александър, както и навикът им да съчетават несъчетаеми вкусове. Докато работеше, той неведнъж беше виждал как по-възрастните му колеги от банката се отбиваха в светилището на Инари през улицата, оставяха на пода дипломатическите си куфарчета, кланяха се на забавните лисичи фигурки, пляскаха с ръце като деца и хвърляха дребни монети на лисиците. Шефът му Канагава сан също ходеше често в светилището и всеки петък освен монетите оставяше на лисиците от евтиното саке "Одзеки" и онигири с умебоши, купени в 7-Eleven, а по празниците – цяло обенто.
Веднъж господин Канагава покани Александър да отидат заедно в светилището и той, за проклетия, изтърси, че през нощта някой бездомник взима сакето и онигирито – всички го знаят, тъй че защо вие, Канагава сан, всеки петък давате напразно по триста и осемдесет йени? В отговор господин Канагава само поклати глава и отвърна, че Александър ще разбере сам, стига да помисли. Тогава той дори малко се обиди на шефа си.
– Между другото, в светилището има стара котка, преживяла онова страшно цунами – сякаш случайно вметна Кишо.
– Котката е преживяла цунамито? – учуди се Александър.
– Ами да – кимна Кишо. – Не ви се вярва, нали? Когато цунамито дошло, котката се шмугнала в сандъчето за волни пожертвования. Забравили да го затворят, затова не се задушила в него. Вероятно е имало достатъчно въздух. Когато водата спаднала, намерили котката и я измъкнали от сандъчето. Била тежко пострадала – и двете ѝ очи ослепели, напълно оглушала, но останала жива. Такива работи. – Той махна залепналите по челото му кичури. – Вече е почти нощ, имате още ходене до вкъщи, а може да завали отново. До скоро, Арекусандору сан, тези дни непременно се отбийте в "Тако".
– Със сигурност ще мина.
– Говоря сериозно.
Като тръгна към дома си, Александър не се сдържа и се обърна, но японецът вече не се виждаше и пътят към светилището на Хачиман бе погълнат от непроницаемия мрак.
Октопод (превод Ася Григорова, корица Стефан Касъров, 352 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
