Home / Рубрики / Литература / Сляпа върба, спяща жена | Харуки Мураками
A+ R A-
20 Сеп

Сляпа върба, спяща жена | Харуки Мураками

Оценете статията
(17 оценки)
   
Сляпа върба, спяща жена | Харуки Мураками Сляпа върба, спяща жена | Франция, Канада, 2022 © Режисьор Пиер Фьолдес

"А когато си на кръстопът, целият ти живот може да се промени в зависимост от това дали ще влезеш в хубав, или в лош ресторант. Както има значение дали ще паднеш от тази страна на оградата, или от онази." – този цитат принадлежи на разказа Раци (четете го по-долу) от сборника Сляпа върба, спяща жена на Харуки Мураками... И, всъщност, почти цялото творчество на Мураками се движи на кръстопът – между реалността и паралелната магия на сюрреалното; между писането на разкази и на епични романи... или както споделя самият Мураками в предговора към Сляпа върба, спяща жена: "Никога не пиша разкази, докато работя над роман, и никога не пиша роман, докато работя над разкази. Двата вида писане сигурно ангажират различни области от мозъка, затова отнема известно време да слезеш от едната писта и да преминеш на другата."; и напоследък, кръстопът между литературата и киното – да, зачестиха (както предрекохме) филмовите адаптации по творби на Мураками и ако Burning и Drive My Car използваха една кратка история (както разказът превърнал се във филм Тони Такитани, включен в сборника тук) или няколко разказа за драматургичната си фабула (както Drive My Car от сборника Мъже без жени), то тази година ни очаква почти пълна адаптация на цялата антология от истории в Сляпа върба, спяща жена, на която може да се насладите в рамките на фестивала Cinelibri 2022...

 

 

РАЦИ

 

Попаднаха на малкия ресторант съвсем случайно.

Случи се вечерта на първия им ден в Сингапур – разхождаха се близо до един бряг, когато просто ей така се шмугнаха в една пресечка и минаха покрай това заведение. Ресторантът беше едноетажна постройка, оградена с висока до кръста тухлена стена, градинка с ниски палми и пет дървени маси. Основната сграда с гипсова мазилка беше боядисана в яркорозово. Над всяка маса беше разтворен чадър. Още беше рано и в заведението нямаше почти никой. Само двама възрастни мъже с къси коси, наглед китайци, седяха един срещу друг, пиеха бира и мълчаливо похапваха. Не си казваха нито дума. В нозете им лежеше едро черно куче, изморено, с полузатворени очи. От кухненския прозорец се виеше призрачна струя дим и долиташе уханието на готвена храна. Чуваха се весели гласове и тракането на тенджери и тигани. Клонките на палмите, които потрепваха на лекия ветрец, се открояваха ясно на фона на залязващото слънце.

Жената спря и огледа сцената.

– Какво ще кажеш да вечеряме тук? – предложи тя.

Младият мъж прочете името на ресторанта над входа и се озърна за менюто. Само че отвън не беше изнесено меню. Той се замисли.

– Хммм. Не знам дали да се храним на някакво съмнително място в чужда страна.

– Аз обаче имам шесто чувство за ресторантите. Веднага надушвам хубавите. А този определено е страхотен. Гарантирам ти. Защо да не го пробваме?

Мъжът затвори очи и пое дълбоко въздух. Нямаше представа каква храна приготвят в ресторанта, но наистина миришеше много съблазнително. А самият ресторант също притежавал известно очарование.

– Но мислиш ли, че е чист?

Тя го дръпна за ръката.

– Прекалено си чувствителен. Не се тревожи. Дойдохме чак дотук, би трябвало да сме по-авантюристично настроени. Не искам да се храня в ресторанта на хотела всеки ден. Скучно е. Хайде, ела да го пробваме.

bwsw1

 

* * *

 

След като влязоха, установиха, че заведението специализира в ястия от раци. Менюто беше написано на английски и на китайски. Повечето клиенти бяха местни и цените бяха относително разумни. Ако се вярва на менюто, в Сингапур имаше десетки видове местни раци и над сто вида ястия с рачешко. Мъжът и жената си поръчаха сингапурска бира, избраха си няколко ястия с раци и си ги поделиха. Порциите бяха грамадни, всички съставки бяха пресни и пикантни точно колкото трябва.

– Наистина е вкусно – призна впечатлен мъжът.

– Видя ли? Нали ти казах? Имам усет към най-хубавите ресторанти. Вече вярваш ли ми?

– Да, вярвам ти – призна мъжът.

– Много полезна способност – каза жената. – Знаеш ли, яденето е много по-важно, отколкото си мислят хората. В живота настава момент, когато непременно ти се иска да хапнеш нещо изключително вкусно. А когато си на кръстопът, целият ти живот може да се промени в зависимост от това дали ще влезеш в хубав, или в лош ресторант. Както има значение дали ще паднеш от тази страна на оградата, или от онази.

– Интересно – каза той. – Животът понякога е много плашещ, нали?

– Именно – каза жената и вдигна палаво пръст. – Животът е много плашещ. Повече, отколкото допускаш.

Младият мъж кимна.

– А ние се озовахме от отсамната страна на оградата, нали?

– Точно така.

– Хубаво – равнодушно отбеляза младият мъж. – Ти обичаш ли раци?

– Открай време. А ти?

– Обожавам. Нямам нищо против да ги ям всеки ден.

– Още нещо общо помежду ни – грейна жената.

Мъжът се усмихна и двамата отново чукнаха чаши.

– Утре пак ще дойдем – каза тя. – Едва ли на света има много ресторанти като този. Толкова е вкусно... а виж цените.

 

* * *

 

През следващите три дни те се хранеха в ресторанта. Сутрин отиваха на брега да поплуват и да се попекат на слънце, разхождаха се в града и си избираха сувенири в местните магазинчета. Горе-долу по едно и също време всяка вечер отиваха в малкото ресторантче, опитваха различни ястия с рачешко, после се връщаха в хотела си, любеха се лениво и заспиваха дълбоко, без сънища. Всеки ден бяха в рая. Жената беше на двайсет и шест години и преподаваше английски в частна девическа прогимназия. Мъжът беше на двайсет и осем и работеше като одитор в голяма банка. Почти чудо беше, че двамата успяха да си вземат почивка по едно и също време, освен това искаха да отидат някъде, където никой няма да ги смущава и ще могат да се наслаждават на компанията си. Стараеха се да избягват всяка тема, която би могла да им развали настроението и скъпоценното им време заедно.

На четвъртия ден – последния от ваканцията им – както винаги, вечеряха с раци. Докато вадеха месото от рачешките крачета с приборите си, двамата си говореха, че заради пребиваването им тук, плуването всеки ден в морето и яденето на рачешки блюда всяка вечер животът в Токио им изглежда далечен и нереален. Но най-вече говореха за настоящето. От време на време се умълчаваха и всеки потъваше в мислите си. Само че мълчанието не им беше неприятно. Студената бира и топлите раци запълваха приятно празнината.

Тръгнаха си от ресторанта, върнаха се в хотела си и както винаги, се любиха. Спокойно, но удовлетворително. След това двамата си взеха душ и заспаха дълбоко.

bwsw7

Малко по-късно обаче младият мъж се събуди с ужасно усещане – сякаш беше погълнал корав облак.

Завтече се към банята, приведе се над тоалетната чиния и изпразни съдържанието на корема си, който беше пълен с бяло рачешко месо. Нямаше време да светне лампата, но на светлината на луната, увиснала над морето, успя да види какво има в тоалетната. Пое дълбоко дъх, затвори очи и изчака малко. Главата му беше празна, не можеше да формулира нито една мисъл. Можеше само да чака. Връхлетя го ново гадене и той изхвърли каквото беше останало в корема му.

Когато отвори очи, видя бялата буца на повърнатото да плува в тоалетната. Огромна буца. Адски много рачешко съм изял, да му се не види!, помисли си той донякъде впечатлен. Нищо чудно, че ми прилоша, като се тъпча с рачешко всеки ден. Както и да го погледнеш, просто прекалих. За четири дни изядох толкова рачешко, колкото човек обикновено изяжда за две-три години. Вторачен в буцата в тоалетната чиния, той забеляза, че тя сякаш лекичко се движи. Отначало си помисли, че така му се е сторило. Бледата лунна светлина сигурно пораждаше подобна илюзия. От време на време облак закриваше луната и за миг всичко помръкваше. Младият мъж затвори очи, пое дълбоко дъх и отново отвори очи. Не беше илюзия. Буцата месо определено се движеше. Месото мърдаше, сякаш по повърхността му се виеха бръчки. Младият мъж се изправи и светна лампата в банята. Приведе се по-близо до буцата месо и установи, че по повърхността ѝ всъщност пълзят стотици червейчета. Бяха милиони, с цвета на рачешко месо, и се бяха вкопчили в повърхността на месната топка. В корема му отново се надигна гадене. Само че не беше останало какво да повръща, а коремът му се беше свил, колкото юмрук. От корема през гърлото му се изля горчива зеленикава жлъчка. Той отпи вода, проми устата си и изплю водата. Пусна водата в тоалетната чиния няколко пъти, за да отмие всичко. След това си наплиска лицето в мивката, избърса си устата с чиста кърпа и най-старателно си изми зъбите. Облегна ръце на мивката и се вторачи в отражението си в огледалото. Лицето му изглеждаше изпито, сбръчкано, кожата му беше пръстена на цвят. Не можеше да повярва, че насреща е собственото му лице. Изглеждаше като немощен старец.

Излезе от банята, облегна се на вратата и огледа спалнята. Приятелката му спеше дълбоко в леглото. Заровила лице във възглавницата, тя похъркваше спокойно, без да подозира какво се случва. Дългата ѝ коса се беше разпиляла върху двете ѝ бузи и раменете като нежно ветрило. Точно под лопатките ѝ имаше две малки бенки, една до друга като близначки. На гърба ѝ се беше очертала разликата от банския. Белезникава лунна светлина спокойно се лееше през щорите, а заедно с нея долиташе монотонното бучене на прибоя. Върху нощното шкафче светеха зелените цифри на дигиталния часовник. Нищо не се беше променило. Само дето сега раците бяха вътре в нея – вечерта тя беше яла същото като него. Само че още не го знаеше.

Младият мъж седна на ратановия стол до прозореца, затвори очи и задиша бавно и равномерно. Поемаше чист въздух в дробовете си и издишаше стария, застоялия. Опитваше се да вкара в тялото си колкото може повече въздух. Искаше всичките му пори да се отворят широко. Като старинен будилник в празна стая сърцето му отмерваше суров, сух ритъм.

Погледна към спящата си приятелка и си представи безбройните червейчета в корема ѝ. Дали да я събуди и да ѝ каже? Не беше ли редно да предприемат нещо? Не знаеше как да постъпи, размисли и реши да не я буди. Нямаше смисъл. Тя не беше забелязала нищо. И точно в това се криеше проблемът.

Светът сякаш се беше килнал на една страна. Младият мъж го чуваше как скрибуца по новата си орбита. Нещо се е случило, каза той, и светът се е променил.

Нищо не беше наред и никога нямаше да стане същото. Всичко се е променило и ще продължи в тази нова посока. Утре се връщам в Токио, помисли си той. Обратно към живота си там. Привидно нищо не се беше променило, но едва ли ще мога отново да приема тази жена. Никога няма да изпитвам към нея същото, което изпитвах до вчера. Младият мъж беше сигурен. Ала това не бе всичко. Едва ли някога ще мога да приема себе си. Сякаш съм паднал от висока ограда, но от външната страна. Безболезнено, безшумно. А тя дори не забеляза.

Младият мъж седя на ратановия стол до зазоряване и диша тихичко. От време на време се разразяваше буря, дъждовни капки се посипваха по стъклото като наказание. После дъждовните облаци отминаваха и се показваше луната. Отново и отново. А жената не се събуждаше. Дори не се обръщаше в леглото. Рамото ѝ потрепна няколко пъти, и толкова. Страшно му се спеше, копнееше да заспи дълбоко и като се събуди, да установи, че въпросът е решен, че всичко е като преди, гладко и безпроблемно. Най-силното желание на младия мъж беше да заспи дълбоко. Само че колкото и да се протягаше към съня, не успяваше да го достигне.

Младият мъж си спомни онази първа вечер, когато бяха минали по пресечката край ресторанта. Двамата китайски старци, които безмълвно се хранеха, черното куче със затворени очи в нозете им, избелелите чадъри на масите. Как тя го бе дръпнала за ръката. Сякаш се беше случило преди години. А всъщност бяха минали само три дни. Три дни, през които някаква злокобна сила го бе превърнала в зловещ и побледнял старец като онези двамата. И всичко това – в спокойния и красив крайморски Сингапур.

Вдигна ръце пред лицето си и се взря в тях. От горната и от долната страна на дланите. Ръцете му трепереха лекичко – от ясно по-ясно било.

"Ммм, открай време обичам раци – звучеше гласът ѝ в ушите му. – А ти?" Не знам, помисли си.

Усещаше сърцето си обгърнато от нещо безформено, дълбоко, меко и загадъчно. Вече нямаше никаква представа накъде се е устремил животът му и какво го очакваше там. Но когато небето на изток най-сетне започна да просветлява, изведнъж му хрумна: в едно съм сигурен – където и да отида, повече никога няма да ям рачешко.

 

 

 

cover-slyapa-vyrba-spyashta-jenaСляпа върба, спяща жена (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 416 стр, цена 23 лeва) е в книжарниците


Филмът Сляпа върба, спяща жена е в програмата на Cinelibri 2022


11 октомври | Дом на киното, 19:00

12 октомври | Евросинема, 20:15

16 октомври | Одеон, 20:15

24 октомври | Влайкова, 19:30

29 октомври | Кино Люмиер, 17:30

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн