"Роман за удоволствието от четенето на романи. Главен герой е Читателят, който десет поредни пъти начева нова книга, но по независещи от него обстоятелства не успява да я завърши. Затова написах началата на десет романа от въображаеми автори, различни от мен и един от друг... " – да, с такива думи Итало Калвино описва своето експериментално творение Ако пътник в зимна нощ, чиито следи, неслучайно, се крият в присъствието на Калвино в литературния кръг Oulipo, изкушен от Реймон Кьоно и неговата класика Упражнение по стил (съдържаща една история, разказана по 99 различни начина)... И ако на този 15 октомври светът ще отбележи 100 години от рождението на Калвино, маркирани подобаващо и от издателство Колибри с ново издание на Ако пътник в зимна нощ (с илюстрация на Теодор Ушев и твърди корици), то, както добре знаете, удоволствието от Четенето се крие... между редовете или както казва Калвино: "Светлините на гарата и изреченията, които четеш, сякаш имат за цел повече да те размият, отколкото да откроят нещата, които се задават изпод булото на мрака и мъглата."...
Романът започва на железопътна гара, изпухтява локомотив, задъхване на бутала заглушава встъпителните думи, валмо пушек скрива част от първото изречение. През гаровата миризма изведнъж лъхва на гаров бюфет. Някой гледа през изпотените прозорци, отваря остъклената врата на бара, всичко се вижда полуразмазано, дори вътре, като наблюдавано през късогледи очи или очи, подлютени от сажди. Самите страници на книгата са замъглени като стъклата на стар влак, валмото пушек е кацнало над фразите. Дъжделива вечер, мъжът влиза в бара, разкопчава мокрото си палто, обвива го облак изпарения, свирка огласява прострелите се докъдето стига погледът релси, лъснали от влага.
Локомотивно изфъстяване и струя пара изригват откъм машината за кафе, която старият барман задейства, сякаш за да прати сигнал. Поне така изглежда от подредбата на изреченията във втория абзац, където играчите по масите захлупват ветрилата от карти върху гърдите си и се извръщат към новодошлия с тройно завъртане на вратове, рамене и столове, докато клиентите на бара вдигат чашки и духват повърхността на кафето с присвити устни и очи или сръбват от пяната над халбите бира, излишно съсредоточени, за да не я съборят. Котката извива гръб, касиерката хлопва чекмеджето на касата със звучно "дзън". Тези знаци дружно оповестяват, че става дума за малка провинциална гара, където всеки, който пристига, бива незабавно забелязан. Гарите, без изключение, си приличат и не е кой знае колко важно, че лампите не смогват да огреят по-далеч от собствения си разкривен ореол – ти тази обстановка я знаеш наизуст, знаеш и мириса на влак, който остава дори след като всички влакове са заминали, особения мирис на гарите след отпътуването на последната композиция. Светлините на гарата и изреченията, които четеш, сякаш имат за цел повече да те размият, отколкото да откроят нещата, които се задават изпод булото на мрака и мъглата.
Днес слязох на тази гара за първи път през живота си, а вече имам чувството, че съм тук от векове и не спирам да влизам и излизам от бара, да минавам от миризмата на пероните към миризмата на мокър талаш в тоалетните, смесени в един-единствен дъх – дъх на очакване, на телефонна кабина, където единственото, което ти остава, е да си прибереш жетоните, защото търсеният номер не дава признаци на живот. Аз съм мъжът, който снове между бара и телефонната кабина. Тоест този мъж се нарича "аз" и друго не знаеш за него, така, както и тази гара се нарича просто "гара" и извън нея не съществува друго, освен безответния свободен сигнал на телефона, който звъни в една тъмна стая в далечен град. Пак затварям слушалката, изчаквам желязното издрънчаване надолу до металното отверстие, отново бутвам остъклената врата и се отправям към струпаните порцеланови чаши да се суша в облак от изпарения.
Еспресо-машините в гаровите кафенета се перчат с известно родство с локомотивите – вчерашните и днешните еспресо-машини с вчерашните и днешните локомотиви. Не спирам, обикалям насам-натам, щурам се, въртя се: попаднал съм в клопка, в една от онези клопки безвремие, които гарите неизменно залагат. Въглищен прашец още витае из въздуха им толкова години, след като линиите бяха поголовно електрифицирани, та роман, в който се говори за влакове и гари, не може да не мирише на пушек. Напреднал си поне две-три страници в четенето и е редно вече да ти се каже недвусмислено дали гарата, на която съм слязъл от един закъснял влак, е от някогашните или от днешните. Но изреченията продължават да се движат в неопределеност, в сива зона, в ничията земя на опита, сведен до най-малко общо кратно. Бъди нащрек: това без съмнение е способ да бъдеш въвлечен неусетно, да бъдеш грабнат от историята, без да се осъзнаеш – капан. Или може би авторът още се колебае, както впрочем и ти, читателю, не си твърде уверен какво ще ти е по-приятно да прочетеш – дали пристигането на стара гара, която да създаде у теб усещане за скок в миналото и връщане към изгубени епохи и места, или вихър от светлини и звукове, който да ти напомни, че си жив днес, по начина, по който днес се смята, че е приятно да си жив.
Може пък само моите очи, късогледи или раздразнени, да са видели този бар (или "гаров бюфет", както още го наричат) смътно-мъгляво. Нищо чудно той всъщност да искри от светлина, излъчвана от тръби с цвят на мълния и отразена в огледалата до степен да запълни всички пролуки и междини, а пространството без сенки да се пръска от надута до отказ музика, трещяща откъм вибриращата уредба за убиване на тишината. Нищо чудно да работят всички флипери и други електронни игри, симулиращи конни надбягвания и лов на глави; пъстри видения да плуват в прозрачностите на телевизора и на аквариума с тропически риби, веселени от една вертикална струя въздушни мехурчета. И нищо чудно ръката ми, вместо да държи тази издута и поожулена тумбеста кожена чанта, да побутва квадратен куфар от корава пластмаса, снабден с колелца и управляван с помощта на хромирана сгъваема дръжка от метал.
Ти, читателю, бе склонен да помислиш, че там, под навеса на сградата, погледът ми се е насочил към изрязаните като алебарди стрелки на кръгъл часовник на старинна гара, в напразно усилие да ги накарам да се завъртят наобратно, да се върнат по стъпките си през гробището на изтеклите часове, безжизнено отпуснати в своя объл пантеон.
Но кой ти каза, че цифрите на часовника не се появяват в правоъгълни отвори и аз не наблюдавам всяка минута рязко да се стоварва върху ми като острие на гилотина? Така или иначе, разликата не е голяма. Дори да се движеше в един по-гладък и леснопроходим свят, ръката ми, вкопчена в лекия рул на куфара с колелца, пак би изпитвала вътрешна съпротива, сякаш нехайно направляваният багаж за мен е нежелано, изнурително бреме.
Някъде сигурно е станала засечка: я недоглеждане, я закъснение, я изтървано прекачване. Вероятно при пристигането ми някой е трябвало да ме посрещне заради този куфар, който явно ме притеснява, неизвестно защо – дали от страх да не го изгубя, или от нетърпение да се отърва от него. Единственото що-годе ясно е, че това не е какъв да е багаж, който може да се остави на гардероб или ужким да се забрави в чакалнята. Безполезно е да се взирам в часовника – ако някой ме е чакал, отдавна вече си е тръгнал. Няма смисъл да се самоизмъчвам с налудното желание да върна назад часовниците и календарите до мига, преди да се случи нещо, което не е бивало да се случва. Ако на тази гара е трябвало да се видя с някого (който по всяка вероятност няма нищо общо с тази гара и е щял само да слезе от един влак и да се качи на друг, както впрочем и аз) и един от двамата е трябвало да предаде нещо на другия (да речем аз да връча на другия куфара на колелца, дето сега е у мен и ми пари ръцете), значи единственият изход е да опитам да възобновя прекъснатата връзка.
Ако пътник в зимна нощ (превод Нева Мичева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 288 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 13 октомври
100 години Итало Калвино е на 15 октомври | Casa Libri, 17:00 - 21:00
