"В разказа Премного смени на пол и жанр говоря за един от ключовите елементи във Всичко за майка ми – еклектизма, смесването не само на жанрове, но и на произведения, които са ме белязали. Заедно с монопиесата Човешкият глас на Кокто това са Трамвай Желание на Тенеси Уилямс (El Deseo или "Желание" е името на моята продуцентска компания) и филмът "Премиера" на Джон Касаветис." – тези думи на Педро Алмодóвар фино и прекрасно разкодират сборника с разкази (или своеобразната криптирана автобиография) Последният сън на Алмодовар... Да, заглавието на разказа Премного смени на пол и жанр (откъса по-долу) не само прецизно девоалира прочутата Алмодовар естетика... не само уточнява, че "в тези текстове вече присъстват много от темите, които се явяват в моите филми и ги изграждат. Една от тях е натрапчивата идея, породена от пиесата Човешкият глас на Кокто, която е видима също в Законът на желанието, в основата е на Жени на ръба на нервна криза; появява се отново в Прекършени прегръдки, за да се превърне накрая, преди две години, в моя филм Човешкият глас с Тилда Суинтън"... Тези думи също така разкриват защо е жизненоважно разказът за смъртта на майка му Последният сън да даде заглавието на този сборник с 12 сюжета... и защо последния му късометражен филм Странен начин на живот (очаквайте спа-гей-ти уестърна в програмата на Киномания 2023) е пряко и косвено свързан с изданието на тази "фрагментирана автобиография", на ръба между фикцията и реалността, където най-важно е "Желанието не само като продуцент на моите филми, а и като лудост, епифания и закон, на който сме длъжни да се подчиним като герои в текст на болеро."...
Из разказа ПРЕМНОГО СМЕНИ НА ПОЛ И ЖАНР
ВТОРИЯТ ТРАМВАЙ
Прекарах в болница една-единствена нощ, след като бях опериран от камъни в бъбрека – катетър удължаваше пениса ми до гостоприемно гърне, което поемаше моята урина с тъмен, лятночервен цвят. Леон настоя да ме придружи. Помолих го да не идва (благодарих му, естествено), защото провиждах показност в желанието му да се грижи за мен. Персоналът на болницата го познаваше повече от киното, отколкото от театъра, и присъствието му се набиваше на очи. Леон обаче не пожела да пропусне случай да ми демонстрира своето великодушие, леко преигравайки, както с всичко – освен с актьорската игра, – което правеше с пресилено удоволствие."Това е ситуация, която човек трябва да съумее да изживее", каза по повод на преспиването за една нощ в болницата. Предполагам, че говореше повече за изживяването си като актьор, отколкото като човешко същество. Леон винаги играеше, най-лошото и най-доброто, постигнато от него в живота, беше свързано с изпълнението на роли: персонажите, които копнееше да пресъздаде, произведенията, които желаеше за себе си, макар и да се налагаше оригиналът да бъде преобърнат с главата надолу и напълно преиначен. Невъзможно смесване на теми, див постмодернистичен дух, непочтителен и агресивен, целящ да разпъне собствените му граници като актьор; посегателство към персонажи и автори, които нерядко представляваха свръхестествено за него предизвикателство.
Присвоителският му дух съчетаваше превърнати в норма суета, неприемане и неуважение към другите. Този коктейл го превръщаше в пленителен и страховит персонаж за режисьор като мен, който освен това бях и негов любовник. Покорен и страстен любовник, който изживя началните години от нашите кариери като в магия, защото когато Леон жънеше успехи (а това често се случваше), усещането бе неизразимо. И продължи да е пленително и прекрасно да го гледа човек двайсет и пет години по-късно, с двайсет и пет килограма повече, когато двамата се завърнахме към "Трамвай „Желание". Невъзможно бе да се спори с Леон, че колкото и да го привличаше персонажът на Бланш Дюбоа, нито физиката, нито полът му позволяваха да я изиграе на сцената.
– За какъв пол ми говориш? – възразяваше Леон. – Кога ни е било грижа за пола? Ще се казва Бланко дел Боске, аз ще поотслабна и ще опъна оня грубиян Ковалски; ако Тенеси се надигне от гроба, би бил очарован, че най-сетне някакъв тип чука Ковалски, то е много по-унизително за персонажа, отколкото чукането на крехката Бланш. Винаги съм смятал, че Ковалски в крайна сметка ще легне с мъж в някое от своите пиянства.
В нашата версия Бланко щеше да бъде любимият брат на Стела, към когото тя изпитва слабост и съчувствие. Той се появява неочаквано, изгубен след дълго отсъствие, прекарано в затвора. Бланко е бил блестящ учител по математика в колеж, но е изпаднал в немилост заради деяние, на което не се гледа с добро око дори сред престъпниците. Стела знае за мрачния епизод, отвел го в затвора, но това не ѝ пречи да обожава брат си, който е на ръба на мизерията. Въпреки това, независимо че се преструват и прикриват, Ковалски разкрива инцидента с Бланко, как е злоупотребил с някакво дете и заради това се е озовал зад решетките. Противно на всякакви разумни прогнози, след като се помъчих да го убедя, че бихме могли да балансираме на ръба, стига да не изпаднем в гротеска, се залових за работа, адаптирах драмата на Т. Уилямс, така че един деветдесеткилограмов и четиридесет и пет годишен Леон да се въплъти в образа на Бланш Дюбоа, без да се подхлъзнем в трансвестизъм. Предизвикателство и за двама ни.
Сценичното присъствие на Бланко в крайна сметка се оказа толкова и дори още по-разтърсващо, отколкото това на Бланш. Леон действително отслабна, тъй като в новата версия героят бе излязъл болен от затвора, и това възвърна донякъде неговата привлекателност. Затворническият опит бе втвърдил обноските му, физически той излъчваше животинска прелъстителност, сравнима с тази на Ковалски, но по-нечиста; амбицията му бе да изхвърли от дома миризливия мъжкар заедно с цялата му банда приятелчета, за да остане сам със сестра си Стела и да се грижи за бебето ѝ. Леон отново успя, под мое ръководство и с текст, за който изобщо не вярвах, че ще съумея да напиша. Леон провокираше, блестеше, изненадваше и пленяваше така, както го бе направил в началото на кариерата си в нашия пръв съвместен спектакъл "Едуард II" от Марлоу – на двайсет години, един неизвестен Леон, излъчващ колкото нежност, толкова и злонамереност, бе поразителен в ролята си на фаворита и бе накарал краля и всички зрители на театър "Мария Гереро" да полудеят от любов – включвам тук и себе си, който споделих с него щастието от успеха и насладата, в която се потапяхме всяка нощ след спектакъла. А след "Едуард II" последва първият ни "Трамвай" в ролята му на Ковалски.
За онези, които го познават от началото, вторият "Трамвай" бе метатеатрална постановка, в която присъствахме на диалог между Леон отпреди двайсет и пет години и по-късния, фантазиращ Леон-Бланко-Бланш, също толкова силен, колкото поляка, толкова арогантен, но по-интелигентен, с онази смесица от фатална женственост и мъжественост, която обезоръжаваше всички около него. Не знам дали спектакълът следваше отблизо Тенеси Уилямс, страхувам се, че не. Изчезнал бе лиризмът, привнесен от женското излъчване на смазаната и безумна Бланш, но семейната драма се разгръщаше стремглаво, за да роди по-твърд, по-зловещ, по-съвременен спектакъл с привкус на Жан Жьоне. Жьоне беше своеобразен сос, с който понякога поливахме нещата, които правехме.
Леон ликуваше. Последните триумфи радват най-силно. При първите нямаш време и не осъзнаваш колко непосилно ще е да ги повториш. След Бланко дел Боске бях изчерпан. Получи се, но като режисьор и писател бях форсирал машината, не вярвах, че ще мога да продължавам по същия начин с темпото, което Леон ми налагаше. Неговите екстравагантности след двайсет и пет години ексцесии можеха да се окажат жалки и гротескови, а аз не знаех как да избегна това. Изгубил бях този талант, тази сила. Изгубил бях също стимула, за да продължавам да изопачавам текстовете, та да ги пригодя за актьора, когото обичах и на когото се възхищавах. Предполагам, че изгубвайки страстта към Леон, бях изгубил също таланта да пиша и режисирам за него. Няколко месеца след втория "Трамвай" прозрях, че нещата приключват, но не знаех кога щях да събера сили да си тръгна. Преди свалянето на една диктатура или преди диктаторът да си отиде от естествена смърт, поробеният народ прекарва години в очакване, с шампанско в хладилника за когато той издъхне. Това са години, в които вътрешно хората приемат промяната и се подготвят мълчаливо за момента, в който тя ще настъпи. Така се чувствах и аз, трябваше да напусна Леон.
НАИСТИНА ЛИ МЕ ПИТАШ КАК СЕ ЧУВСТВАМ?!
Няколко години след първия "Трамвай" гледахме по телевизията "Любовта" – късометражен филм, режисиран от Роселини. Филмирана адаптация на "Човешкият глас" на Жан Кокто в изпълнение на Ана Маняни. Бях полудял по нея, когато я гледах за пръв път в юношеските си години. Леон само бе чел пиесата, но след превъплъщението на Маняни той най-неочаквано се сети, че винаги бил изпитвал слабост към тази пиеса.
Изненадах се, когато установих, че мен ме въодушеви много по-малко при второто гледане. Маняни продължаваше да е преизпълнена с талант и крехкост (актриса, позната по-скоро с противоположното) и беше невъзможно да не вълнува, но творбата, филмирана с прекалено много икономии на средства, не бе издържала проверката на времето. Текстът на Кокто бе остарял. Това се случва понякога и с велики писатели. Шейсет години след написването ѝ не съществуваха жени, толкова покорни, колкото героинята на Маняни, и никоя жена не би могла да се почувства идентифицирана с нея. Споделих това с Леон, но той не ми обърна внимание, беше възбуден, защото в ума му се въртеше една мисъл.
– Какво бихме могли да направим с тази пиеса?
– Нищо, какво да правим? – отвърнах аз.
– Когато я прочетох, почувствах специална връзка, а след като я видях, връзката стана още по-силна. Щом я изпитвам такава, трябва да направя нещо – добави Леон. – Познавам много добре това усещане. Живея, за да го почувствам.
– Телефонният разговор може да бъде между двама мъже. Мъжете също страдаме, когато ни изоставят – казах аз. – Трябва да го адаптираме, разбира се, но можеш да изпълниш монолога, ако имаш това предвид. Проблемът е, че ще е нужно да подберем поне още два монолога, за да предложим спектакъл от час и половина – уточних, за да кажа нещо логично. – А може би искаш да е кратък?
– Кратък ли? Не. Дълъг. Нищо ли не ти идва наум?
– За да достигнем деветдесет минути, ще трябва да измислим текст за още цял час. А понеже става дума да се добавя, ми се струва прекалено.
– Въпрос е на написване, но е нужна идея... отвъд Кокто.
– Нужно е нещо много повече от идея – не отстъпвах аз. – Не става дума да се запълва, а да се създава. Ако монологът отиде в края на филма, ще ни е нужно да съчиним онзи един час, който предхожда телефонния разговор. Бихме могли да се ситуираме например четиридесет и осем часа преди започването на телефонния разговор. Да покажем света на главния герой през тези изпълнени с отчаяние часове. Какво е правил в двата дни преди разговора.
– Два цели дни на очакване с готови куфари – това са доста много часове, по всяка вероятност нервите му са на ръба на скъсването – казва Леон.
Този вид предварителен диалог представя най-общо духа и динамиката на нашата работа, а писането извършвам аз по-късно, сам. Импровизирахме, по-точно импровизирах:
– През тези два дни главният герой е неспособен да седи вкъщи. Излиза, търси бившия си любовник, не го намира, но започва да разкрива неща, които не е знаел за него. Че е имало някаква първа жена в живота му, за която е бил женен и има дете.
– Да, не искам история за педерасти. Любовникът е бисексуален. Аз ще съм eдинствената негова продължителна връзка с мъж, скоба в сексуалния му живот.
– Колко си старомоден, Леон! Нима наистина те е грижа дали ще бъде история за педерасти?
– Двама мъже могат да се обичат, без да са обратни. Интересуват ме страстите у хората, сексуалността или полът са ми все тая.
– Разбирам.
– Ако той ще се мотае из улиците, за да среща нови персонажи, предпочитам те да са жени. Любовникът е бисексуален. Трябва ни драматизация на факта, че е бисексуален, никой не го е правил досега. Бисексуалността е голямото неизвестно в сексуалната революция. Това, че бившият любовник е бисексуален, представлява двойно разочарование за моя герой. Носи най-лошото от мъжа любовник и жената любовница и поражда само несигурност в партньора, който съзнава, че никога няма да успее да задоволи всички негови фантазии...
Не обърнах внимание на този негов личен анализ на бисексуалността, но не му го казах. Машината вече се бе задействала.
– Ако искаме да допуснем повече герои, ще отворим вратите на дома на главния персонаж – му казах.
– Как?
– Ще обявим жилището за отдаване под наем. Той не е в състояние повече да понася живот в самота в бившето любовно гнездо. Всичко му напомня за отсъстващия мъж, по някакво чудо още не е драснал клечката на дома. Така ще може да се среща с най-различни персонажи. Дори със сина на любовника, който ще дойде с приятелката си да наемат жилището, даже и с бившата жена на любовника. Ще се яви също някаква негова колежка от работата, която се крие от полицията, защото... е имала връзка с терорист... Това ще е забавно.
– Хорова комедия с много герои? Не съм сигурен, че ми е приятно други действащи лица освен мен да бъдат забавни.
– Твоят герой се въвлича в проблемите на другите и така намира своето спасение.
– Никога не съм играл добряк. Не мисля, че ми се удава.
– Няма да е добряк, а истеричен. Помисли си за Кари Грант или за Джак Лемън. Помагат на другите, водени от абсолютна истерия, просто са неспособни да се спрат.
– Забравяш за телефонния разговор.
– Вярно. Вече не е необходим – му казах, изненадан от откритието.
– Добре, но какво се случва тогава с Кокто?
– Не ни е нужен, а и би се наложило да плащаме авторски права. Остава главното, жена, която...
– Мъж, по дяволите...!
– Мъж, който не е гей, но изпитва луда страст към друг мъж, който също не е гей. Това обстоятелство не им пречи за брачно съжителство в продължение на години. Подобно на Кари Грант и Рандолф Скот – двамата са делили гарсониера, събуждали са се и са си лягали заедно, но Холивуд е постановил, че не са гейове.
– Не се отплесвай.
– Ще остане най-същественото от Кокто – мъж, който очаква любовникът му да дойде и да си вземе куфарите. Както и куче, с което споделя мъката по напусналия го стопанин. Това, заедно с посетителите, които искат да наемат жилището, ми е достатъчно, за да напиша една комедия на интригата.
– Не забравяй за болката и самотата – това е по моята специалност.
– Не, разбира се. Ще бъде драматична комедия. Сядам да я пиша.
И седнах. След три месеца беше готова първата чернова на "Наистина ли ме питаш дали съм добре?!". Имахме проблеми с набиране на пари за продукцията. Аз бях дебютант, Леон също. Въпреки че бяхме доста известни в театъра, никой не можеше да гарантира, че ще успеем да се проявим успешно и в киното. Освен това предпазливост будеше и намерението ни да произведем забавна комедия. Познаваха ни с обратното. Снимането на "Наистина ли ме питаш..." мина гладко, като изключим бруталната ревност на Леон по отношение на другите от актьорския състав. Имаше две млади актриси, които се оказаха с изключителен, експлозивен комедиен талант и караха Леон да излиза от кожата си, понеже му крадяха филма. Кръвна ревност. Заричаше се, че няма повече да прави хорова комедия. Той не беше смешен, но и нямаше нужда да бъде, при него се събираха в едно всички сюжетни линии и беше забавно с каква естественост и хладнокръвие ги срещаше – в това се състоеше комичността на героя му, в умопомрачителните ситуации, които не му даваха време да мисли, че е бил изоставен. Аз бях щастлив, въпреки че нощем трябваше да понасям абсурдните му оплаквания.
След като приключихме с монтажа, ни остана само създаването на музика, но нямахме пари да платим на композитор, а и не бяхме в състояние да платим за правата на песните и музиката, които ни харесваха. На Леон това му се струваше маловажен въпрос, наложи се да бъда категоричен с него – в киното авторските права над музиката са свещени. Ако не ги платиш, може да снемат филма ти от афиша. Това е положението. Леон не го разбираше, но знаеше, че говоря сериозно. Имаше една възможност, която си струваше да проучим – комунистическите държави и страните в Източна Европа не плащаха музикални, нито авторски права, когато се представяха филми на тяхна територия. В замяна на това ние, авторите, които ползвахме музика от тези държави, не бяхме длъжни да плащаме нито авторски, нито издателски права. Така че започнах да търся теми за филма в плочи, записани в социалистическите страни. Намерих истински бижута – танго от Стравински, Шостакович, кубински feeling, Бола де Ниеве, Бела Барток, в изпълнение на великолепни национални оркестри. Моите вкусове са доста еклектични, смесването на всички тези артисти придаде на повествованието солидна и едновременно с това ефирна структура.
Представихме филма и истината е, че завоюва светкавичен успех, никой не би допуснал, че главният герой се бе държал ужасно с колежките си по време на всички снимки. Свежестта, ритъмът и един наситен с вдъхновение сценарий покориха всички. Независимо от успеха, Леон реши повече никога да не участва в хорови комедии. "Да можеше всичко да ни се получава така, да можеха всички наши филми да ги гледат три милиона в Испания и да се разпространяват в двайсет държави. Какъв е проблемът", му говорех аз. Проблемът беше, че Леон не блестеше над всички, беше успешен, но успешен бе обидно за него. И понеже бе пожелал да е обграден с актриси, за да избегне queer, актрисите го засенчиха. Леон се закле, че повече няма да се снима в киното.
Последният сън (превод Маня Костова, стр. 208, цена 22 лева) е в книжарниците
Късометражният филм Странен начин на живот е в програмата на Киномания 2023
