"Не само ще можеш да слушаш прекрасна музика и интелигентни разговори, но и ще имаш предимството да можеш да шпионираш какво говори за теб цялото ти семейство, а това трябва да е много забавно." – тези думи принадлежат на сюрреалистичния роман Слуховият рог от Леонора Карингтън и някак магично-реалистично намигат към целия живот на техния автор, художникът, писател и най-вече заклет сюрреалист Леонора Карингтън... Да, нейната героиня Мариан е неостаряваща, но недочуваща 92-годишна фурия (сякаш предсказваща, че Леонора ще доживее 94-те), която живее в Мексико (досущ като самата Карингтън) със своя син Галахад, жена му Мюриел и внука си Робърт, а тяхното желание да изпратят Мариан в мистериозен старчески дом дори леко да напомня престоя на Леонора в психиатрична клиника и бунта ѝ срещу семейство Карингтън, то по-важното е, че в тази сюрреалистична одисея, наречена Слуховият рог (отбелязваме 50 години от изданието ѝ с откъса по-долу) има място за много магически реализъм от "тръбен" характер, за куп анималистични метафори (така любими и на Леонора в нейните картини и скулптури, и на нейния любим сюрреалист Макс Ернст), има място и за манифест на феминизма и отношението към женското тяло и остаряването...
Една прекрасна понеделнишка сутрин отидох на обичайното си посещение при Кармела, която вече ме чакаше на прага. Веднага видях, че тя е в състояние на силно вълнение, тъй като беше забравила да си сложи перуката. Кармела е плешива. Обичайно никога не би излязла на улицата без перука, тъй като е доста суетна, а червената ѝ перука е нещо като кралски жест към отдавна изгубената ѝ коса, която беше почти толкова червена, колкото и перуката ѝ, ако не ме лъже паметта. Този понеделник Кармела не носеше като корона обичайната си гордост, но бе силно развълнувана и мърмореше на себе си, което изобщо не ѝ е навик. Носех ѝ едно яйце, което кокошката бе снесла същата сутрин, но го изпуснах, когато ме стисна здраво за ръката. Много жалко, защото яйцето вече не можеше да се поправи.
– Чаках те, Мариан, закъсня двайсет минути – каза тя, без да обръща внимание на счупеното яйце. – Някой ден ще забравиш изобщо да дойдеш.
Гласът ѝ звучеше като далечен писък и това беше, общо взето, казаното от нея, защото, разбира се, аз не чух всичко. Тя ме издърпа в къщата и след няколко опита ми обясни, че има подарък за мен.
– Един подарък, един подарък, един подарък.
Кармела ми е давала подаръци няколко пъти и те понякога са плетени, а друг път – тестени, но никога не съм я виждала толкова развълнувана. Когато разопакова слуховата тръба, изпаднах в недоумение дали това нещо се използва за ядене или пиене, или просто за украса. След сума ти сложни жестове тя най-накрая я опря в ухото ми и това, което винаги бях чувала като отдалечен писък, премина през главата ми като рев на разгневен бик.
– Чуваш ли ме, Мариан?
Наистина чувах, беше ужасяващо.
– Чуваш ли ме, Мариан?
Кимнах безмълвно, този страшен шум беше по-лош от мотоциклета на Робърт.
– Тази великолепна тръба ще промени живота ти.
Накрая рекох:
– За бога, не викай, че ме изнервяш.
– Чудо! – извика Кармела, все още развълнувана, но продължи по-тихо. – Животът ти ще се промени.
Седнахме и засмукахме виолетки, които Кармела харесва, понеже според нея ароматизират дъха; аз вече свиквам с доста неприятния им вкус и започвам да ги харесвам благодарение на симпатиите си към Кармела. Обсъдихме всички революционни възможности на тръбата.
– Не само ще можеш да слушаш прекрасна музика и интелигентни разговори, но и ще имаш предимството да можеш да шпионираш какво говори за теб цялото ти семейство, а това трябва да е много забавно.
Кармела беше приключила с виолетката и бе запалила малка черна пура, която пазеше за специални случаи.
– Разбира се, трябва да си много потайна по отношение на тръбата, защото може да ти я отнемат, ако решат, че не искат да чуваш какво си говорят.
– Защо да крият нещо от мен? – попитах аз, мислейки си за неизлечимата страст на Кармела към драмата. – Не им създавам никакви проблеми и те почти никога не ме виждат.
– Никога не знаеш – каза Кармела. – Хората под седемдесет и над седем са много ненадеждни, освен ако не са котки. Не можеш да прекаляваш с вниманието си към тях. Представи си вълнуващата сила да подслушваш другите, когато те си мислят, че не ги чуваш.
– Едва ли ще пропуснат тръбата – усъмних се аз. – Сигурно е биволски рог, а биволите са огромни животни.
– Разбира се, не бива да ги оставяш да те видят с него, трябва да се скриеш някъде и да слушаш.
Не бях се сетила за това, със сигурност обещаваше безкрайни възможности.
– Е, Кармела, мисля, че е много любезно от твоя страна, а този флорален дизайн е наистина безкрайно красив, изглежда якобински от епохата на Джеймс I.
– Ще можеш да чуеш и последното ми писмо, което още не съм изпратила, защото чаках да ти го прочета. Откакто откраднах парижкия телефонен указател от консулството, увеличих обема на работата си. Не можеш да си представиш всички красиви имена в Париж. Това е адресирано до мосю Белведер Оаз Ноази, Рю де ла Решт Потен, Париж, Втори район. Едва ли някой може да си измисли нещо по-звучно, дори и да се мъчи. Представям си го като доста крехък стар господин, все още елегантен, със страст към тропическите гъби, които отглежда в гардероб в стил ампир. Носи бродирани жилетки и пътува с лилав багаж.
– Знаеш ли, Кармела, понякога си мисля, че би могла да получиш отговор, ако не налагаш въображението си върху хора, които никога не си виждала. Мосю Белведер Оаз Ноази несъмнено е много хубаво име, но да предположим, че е някой дебелак и колекционира плетени кошници. Да предположим, че никога не пътува и няма багаж или пък, че е млад мъж, който копнее за морето. Мисля, че трябва да бъдеш по-реалистична.
– Понякога си много негативно настроена, Мариан, макар да знам, че имаш добро сърце, но това не е причина бедният господин Белведер Оаз Ноази да прави нещо толкова тривиално, като например да събира плетени кошници. Той е крехък, но безстрашен, и възнамерявам да му изпратя гъбени спори, за да обогати видовете, които си е набавил от Хималаите.
Нямаше какво повече да се каже, затова Кармела прочете писмото. Тя се правеше на някой известен перуански алпинист, загубил ръката си, опитвайки се да спаси живота на мече гризли, заклещено на ръба на пропастта. А после майката мечка безмилостно отхапала ръката ѝ. Продължи с най-различна информация за гъбите, растящи на голяма надморска височина и предложи да изпрати проби. Струваше ми се, че залага твърде много на предположенията си.
Когато излязох от къщата на Кармела, беше станало почти обед. Носех мистериозния си пакет под шала, като вървях много бавно, за да пестя енергия. По това време се чувствах доста развълнувана и почти бях забравила, че за обяд ще има доматена супа. Много обичам да ям доматена супа от консерва, но ние не си я купуваме често.
Лекото ми вълнение ми внуши идеята да вляза през входната врата, вместо да заобиколя по задния път, което е обичайният ми ход. Обмислях да открадна един-два шоколада от Мюриел, която ги криеше зад шкафа за книги. Мюриел е много злобна по отношение на сладките неща и нямаше да е толкова дебела, ако беше по-щедра. Знаех, че е отишла в центъра да купи антимакасар, за да скрие мазните петна по столовете. Самата аз не харесвам антимакасари и предпочитам миещи се плетени столове, които не са толкова депресиращи, колкото плата, когато се замърсят.
За мое съжаление, Робърт забавляваше двама свои приятели с коктейли в салона. Всички ме погледнаха и бързо отвърнаха поглед, когато започнах да им обяснявам, че съм била на обичайната си понеделнишка разходка. Дикцията ми не е добра като едно време, защото вече нямам зъби. Монологът ми едва започваше, когато Робърт ме хвана грубо за ръката и ме изхвърли в коридора, водещ към кухнята. Явно беше ядосан. Както казва Кармела, човек никога не може да се довери на хора под седемдесет и над седем години.
Слуховият рог (превод Гергана Гълъбова, корица Теодора Югова, 208 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
