"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" се казваше в един филм, а френската писателка Ясмина Реза идеално знае, че у всеки човек има бутони, които при натиск го карат да сваля маските на благоприличието и да оголва истинската си същност. Както става в нейната награждавана пиеса Богът на касапницата (написана преди 10 години) в новата ù сценична версия на Антон Угринов в Народния театър.
Тенденция или не, но както в миналия, така и в настоящия театрален сезон изглежда границите между театъра и киното се размиват, поне що се отнася до избора на заглавия, които живеят както на екрана, така и на театралната сцена. И ако в Ничия земя, например, Стоян Радев взима киносценарий и го превръща в пиеса, то Антон Угринов се придържа повече към оригиналната драматургия на Ясмина Реза, отколкото към филма на Роман Полански Carnage, превърнал пиесата на Реза в камерно кино от висока класа.
Историята е позната: две семейни двойки (Мишел/Юлиан Вергов и Вероник/Радена Вълканова и Ален/ Владимир Карамазов и Анет/Александра Василева) се събират, за да обсъдят "разумно и цивилизовано" причините и последствията от нелеп инцидент в парка, който оставя синът на едните с два зъба по-малко, избити с пръчка от сина на другите.
История, на пръв поглед, с бързо и хуманно решение, но не и когато в нея се замесят изгонен хамстер, непрестанната адвокатска телефония на Ален, плодов пай, бутилка скоч, морални повръщания, букет жълти лалета, гротеска живописта на Франсис Бейкън, военните конфликти в Африка, вечното разделение мъже-жени, семейните прякори, страсти и тоновете лични предразсъдъци в главите на Мишел, Вероник, Ален и Анет.
Наситени с множество малки детайли (неслучайно Ясмина Реза е майстор на диалога) и с ритъм на надграждането (олé за чудесния синхрон и импровизации на квартета актьори) комичните ситуации се сгромолясват една след друга ала ефектът на доминото, а текстът на Реза натиска бутон след бутон у своите герои, карайки ги да свалят маска след маска, да отрязват от себе си като парчета плодов пай пластове фалш подир пластове фалш, докато накрая оголената им същност не започне да се оглежда (о, да има игра на отражения в сценографията на Никола Тороманов) като в криво огледало. Гротеска картинка ала Бейкън, в която обсъждането на проблемните деца се превръща в калейдоскоп на личните проблеми на Мишел, Вероник, Ален и Анет.
"Никой не се интересува от неща извън него самия. Човекът се вълнува само от лични емоции и преживявания" ще каже Ален и ще добави, че вярва в Богът на касапницата... Онзи, когото всички ние обичаме да играем. Онзи в балончето на личния ти свят, в който Ти си единствения и върховен Бог, който коли и беси.
В балончетата на личния ти свят, приличащи на мехурчета от потънал във вода телефон... Скролнете фейсбук фийда си, докато четете това, включете се в коментарна война и ще разберете... че следващия път когато си играете на Богът на касапницата няма да пострада само някой невинен... хамстер.
Богът на касапницата е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 18, 21 и 27 февруари и 1, 2 и 13 март