"Там, откъдето гледаш ти, никой друг не гледа" казва един от героите в разказа Преди бурята (четете го по-долу) и тези думи чудесно описват какво е усещането за дебют на литературната сцена, какъвто прави Николай Ценков със сборника разкази Човекът, който продаде морето – 12 контрастни истории, които ще ни разходят от крайбрежната алея в Малага (в Преди бурята), през площадите на Катания, жежките улици на Джакарта, баровете и кафенетата на Дъблин и Виена до сокаците на стария Созопол, но в компанията на един вечно-обединяващ Герой... Морето – онова море, което "щеше ли да съществува за теб, ако не го виждаше точно по начина, по който само ти го виждаш?"...
Преди бурята
Времето подир залеза оставяше крайбрежната алея в Малага почти пуста за час или два в късната есен. Едни от малкото, които вървяха мълчаливо по тротоара, бяха двама мъже в елегантни костюми с класическа кройка, каквито се носеха още преди войната. Единият бе видимо по-възрастен, дребен и плешив старец с грубо лице на тореадор, а спътникът му – едва прехвърлил трийсетте, имаше заоблено тяло във форма на круша, завършващо с очила вместо с дръжка.
Старият вдигна бастуна си и посочи една пейка, обърната към водата. Мъжете свалиха саката си и седнаха.
– Морето е бурно. Виждаш ли как вълните прескачат една върху друга? – заговори дребното старче.
– Не, Хосе, не е бурно морето. По-скоро вълните се настигат и заедно продължават спокойно към брега.
– Казвам ти, че времето се разваля. Слушай ме – настоя по-възрастният.
– Ако беше така, птиците щяха да го усетят и нямаше да кръжат над водата.
– Ама те не кръжат, просто са хванали въздушното течение, за да изпреварят бурята.
– Виждаш ли ги тези с лодката? Май са тръгнали към острова отсреща?
– Виждам, Хулиан, но не е много мъдро от тяхна страна предвид бурята, която идва.
– Стига глупости. Когато бях на шестнайсет, излязох за първи път с лодката на баща ми в хиляди пъти по-лошо време.
– Защо ти беше?
– Исках да се харесам на едно момиче. Затова я заведох на острова. От върха му залезът се вижда по съвсем различен начин.
– И така да е, но пък там духа ужасно. Никога не бих завел момиче при този режещ вятър.
– В онази привечер вятърът свиреше толкова приятно. Когато има облаци, небето не ти ли прилича на огромно одеяло?
– Не, прилича ми на пяната от изкипял каймак.
Двамата замълчаха. Старият извади цигаре и запали, а другият свали очилата си и започна да ги почиства с вратовръзката си.
– Хосе, от четвърт час седим на тази пейка и имам чувството, че не гледаме една и съща картина...
– Виждаме различно. И всеки от нас е прав.
– Щом и двамата сме прави, как може да има безброй истини за едно и също нещо?
– Дори и двамата да казваме едно и също... то пак няма да е същото.
– Можеш ли да го обясниш?
– Съвсем лесно. Морето щеше ли да съществува за теб, ако не го виждаше точно по начина, по който само ти го виждаш?
– Предполагам, че не.
– Както и никой не може да чува вятъра по начина, по който го чуваш точно ти.
– Така е – съгласи се младият мъж.
– И никой не може вместо теб да мисли острова като мястото, на което си завел твоята девойка преди петнайсет години, нали?
– Не и по този начин.
– Виждаш ли – там, откъдето гледаш ти, никой друг не гледа. Никой не може да те замести в тази работа.
– Коя работа?
– Да създаваш всеки миг своя живот.
– Това ми звучи като доста самотно занимание.
– И отговорно – добави старият.
– Сигурно само Бог знае цялата истина за нас.
– Съмнявам се, че Бог е много рационален. Според мен той вярва на всички ни. Хайде да се прибираме, идва буря.
* * *
– Добра вечер, професор Ортега. – Един минувач поздрави дребния старец, който му отвърна, повдигайки шапката си.
– Побързайте, идва дъжд – посъветва ги непознатият.
– Да, да, прибираме се. Скрийте се и вие.
– О, не, в никакъв случай. Точно сега мисля да изляза с лодката до острова. Хайде, довиждане, побързайте.
Първите капки дъжд бяха тежки и шумни. Бързо след тях пороят, идващ откъм морето, хвърли водната си завеса върху сушата. Старецът и младият му спътник успяха да се доберат сравнително сухи до един навес на тротоара.
– Кой беше този, Хосе?
– Не знам, не помня – отговори професорът.
– Защо го поздрави тогава?
– Просто привичка.
– Странна птица – защо ли му е да плава с лодка в тази буря?
Човекът, който продаде морето (112 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Срещата с Николай Ценков и с Човекът, който продаде морето е на 13 юни в Casa Libri – 19:00
